Джилиън Кларк
Лир

Десетгодишна, на първата ми стратфордска пиеса:

кралят^[1] и реката^[2], със свойте уелски имена,

пробождат тъмнината в лятна нощ,

в антракт и действие, и пак антракт.

Лебед оставя двойна диря сред лъскава вода,

проблясваща с необозрими смисли.

Дали бе Гилгуд в този случай?

Или бе Лотън, едрият, облечен в бяла риза, като луд,

сред житни снопи разположен, в дървена талига,

който учеше за важността на думичките малки?

Всички. Нищо. Глупец. Неблагодарност. Думи,

които ме държаха будна, в уплах цяла нощ. Суетата

на стареца и „Нищо“, изречено от дъщерята,

пробягваха ми като детско стихче през главата.

 

Тридесет години по-късно на Лин^[3] от стръмнините

гледам как гарваните и враните на Едгар още мерят

ръста на скалите, как падат хвърлените камъни

в историята, колко дълбоко се простира белегът

в морето, там, където вълната се разбива.

Тревата е обшита пестеливо с очиболец,

със син синчец и птичи кости, с мидички и теменуги.

И пеят овесарки в прещипа като искри.

Пейзажът е белязан с фигури на старци:

брадатото море, огънати от вятъра дървета

тънкокости,

овчар, работник и един рибар среднощен.

Тук и там в порутените ферми

по хълмове далечни светят кухненски прозорци

и прегрешили дъщери копнеят да се махнат.

 

Нощ пада върху Лин, върху предците,

върху кралете древни келтски и мъртвите отскоро —

онези, пред които все още сме виновни; цветя

в буркани вехнат по гробовете; повторените

откази в душите ни тежат.

Главата ми е пълна със звук и спомени за реч,

срички, идеи — уж на хвърлей място;

глас на дъждосвирец наблизо се извива, тътенът

далечен му приглася в такт, оформен

от дългото крайбрежие на полуострова,

от пентаметъра безспирен на морето.

Когато бях на десет, шут и крал ми пяха

стихчета за скръбта — от тях разбрах,

че нищо не е, щом си няма дума.