Никълъс Спаркс
Нощи в Роданте (7)

7

След няколко минути Пол допи кафето си и занесе подноса в кухнята. Адриана беше с гръб към него и още говореше по телефона. Облегнала се беше на домакинския плот и машинално въртеше между пръстите си кичур от косата си. По тона й Пол разбра, че разговорът привършва, затова се приближи и остави подноса върху плота.

— Да, намерих бележката ти… ъхъ… да, той вече пристигна… — Дълго мълча — явно слушаше какво й казват от отсрещната страна на линията, а когато отново заговори, сниши глас: — Цял ден по новините говорят само за това… Предполага се, че ще е изключително силен… Стига, де… под къщата ли? Може би си права… Да, предполагам, че ще се справя. Едва ли ще е толкова трудно, нали така? Няма защо… Приятно изкарване на сватбата… Дочуване.

Тя се обърна тъкмо когато Пол остави чашата в умивалника:

— Не е необходимо да раздигаш масата.

— Знам, но и без това идвах насам. Да те питам — какво ще вечеряме?

— Огладня ли?

Пол пусна чешмата:

— Малко. Разбира се, мога да почакам, ако за теб още е рано.

— Не, не, и аз започвам да огладнявам. — Като видя какво се кани да направи Пол, тя добави: — Остави миенето на мен. Ти си гостът.

Той се отдръпна встрани, Адриана застана до умивалника и продължи да говори, докато миеше чашите и кафеника:

— За тази вечер предлагам пилешко, пържола или макарони със сирене и крем-сос. Ще приготвя каквото пожелаеш, но знай, че ако не хапнеш сега, вероятно ще се храниш чак утре. Не гарантирам, че през този уикенд магазините ще работят.

— И трите предложения ми харесват. Ти избери.

— Пилето вече се е размразило. Да го изпека ли?

— Разбира се.

— За гарнитура мисля да приготвя картофи и зелен фасул.

— Ммм, чудесно.

Тя избърса ръцете си с хартиена салфетка и посегна за престилката, преметната на дръжката на фурната. Сложи я и продължи:

— Искаш ли салата?

— Стига и ти да искаш. Не си прави труда само за мен.

Адриана се усмихна:

— Явно не се шегуваше, когато каза, че не си придирчив.

— Не отказвам никаква храна, стига да не ме принуждават да я приготвя.

— Не обичаш ли да готвиш?

— Не ми се е налагало. Марта… бившата ми съпруга, често експериментираше с нови рецепти. Откакто ме напусна, почти всяка вечер се храня в ресторант.

— Не очаквай да се меря с професионалистите. Умея да готвя, но не притежавам уменията на главните готвачи. Може би защото синовете ми повече се интересуваха от количеството, отколкото от оригиналността на рецептата.

— Убеден съм, че каквото и да приготвиш, ще бъде чудесно, с удоволствие ще ти помогна.

Адриана го изгледа, изненадана от предложението:

— Стига да желаеш. Ако пък предпочиташ да си полегнеш или да почетеш, ще те повикам, когато съм готова.

Пол поклати глава:

— Не съм си взел нищо за четене, а задремя ли сега, довечера няма да мигна.

След кратко колебание тя посочи вратата в дъното на кухнята:

— В такъв случай благодаря. Ако искаш, обели картофите. Ще ги намериш в онзи килер на втората полица до пакета с ориз.

Пол тръгна към килера. Тя се наведе да отвори хладилника, но изпод око изгледа човека, когото днес бе видяла за пръв път; беше й приятно, но и малко странно той да й помага в кухнята. В ситуацията имаше някаква интимност, която леко я смущаваше.

— Има ли нещо за пиене? — обади се той. — В хладилника, де.

Адриана отмести няколко пакета — на най-долната полица лежаха три бутилки, притиснати с буркан туршия, за да не се изтъркалят встрани.

— Харесваш ли вино?

— Какво е?

Тя остави пилето върху плота, после извади една бутилка:

— „Пино Грижио“. Става ли?

— Не съм го пил. Обикновено си поръчвам шардоне. Опитвала ли си го?

— Не.

Пол прекоси кухнята, понесъл торбичка с картофи. Остави я на плота, взе бутилката. Прочете написаното на етикета и отбеляза:

— Сигурно е хубаво. Пише, че се долавя фин привкус на ябълки и портокали. Случайно да знаеш къде е тирбушонът?

— Стори ми се, че видях някъде. Чакай да проверя.

Тя отвори едно чекмедже, после съседното, но тирбушон нямаше. Най-сетне го намери и като го подаде на Пол, за миг пръстите им се допряха. Той ловко извади тапата и я остави встрани, после отиде да вземе чаши от шкафа над печката. Извади една и се поколеба:

— Да налея ли и на теб?

— Защо не? — Още чувстваше допира на пръстите му и усещането бе опияняващо.

Пол наля вино в две чаши, подаде й едната, едновременно отпиха по глътка. Наслаждавайки се на непознатия вкус, тя осъзна, че още се опитва да разбере какво се случва с нея.

— Харесва ли ти? — попита той.

— Много.

— И аз съм на същото мнение. — Пол бавно завъртя чашата си. — Честно казано, дори е по-хубаво, отколкото очаквах. Трябва да го запомня.

Внезапно Адриана почувства неудържимо желание да бъде колкото е възможно по-далеч от него и отстъпи назад:

— Ще приготвя пилето.

— Доколкото разбирам, това е намек и аз да се захващам с картофите.

Адриана извади тавата за печене, а той остави чашата си на плота и застана до умивалника. Пусна водата, насапуниса ръцете си. Направи й впечатление, че първо изми опакото на дланите и самите длани, после поотделно всеки пръст. Тя включи печката, настрои релето на желаната температура и чу свистенето на газта.

— Разполагаме ли с картофобелачка? — обади се Пол.

— Така и не намерих — май ще се наложи да действаш с нож за обезкостяване на месо. Ще се справиш ли?

Той тихо се изсмя:

— Надявам се. Хирург съм.

В този момент парченцата от мозайката внезапно си дойдоха по местата — бръчките, прорязващи лицето му, напрегнатия поглед, начина, по който си миеше ръцете. Адриана се запита защо от самото начало не се е досетила каква е професията му. Той застана до нея, пресегна се за мрежичката с картофите и започна да ги бели.

— В Роли ли работиш?

— Работех. Миналия месец си продадох практиката.

— Приключил си кариерата си, така ли?

— Би могло и така да се каже. Заминавам при сина си.

— В Еквадор ли?

— Ако ме беше попитал, щях да му препоръчам Южна Франция, ала едва ли щеше да ме послуша.

Адриана се усмихна:

— Че кое дете се вслушва в родителите си?

— Имаш право. И аз не обръщах внимание на съветите на баща си. Вероятно е присъщо на юношеската и младежката възраст.

Двамата замълчаха. Адриана добави ароматни подправки към пилешкото. Пол продължи сръчно да бели картофите.

— Струва ми се, че Джийн е разтревожена заради бурята — подхвърли след малко.

Тя го погледна:

— Как разбра?

— Направи ми впечатление как по едно време ти замълча. Предположих, че те предупреждава какво да направиш, за да предотвратиш максимално щетите, които ураганът може да нанесе на къщата.

— Доста си проницателен.

— Много работа ли предстои? С удоволствие ще ти помогна.

— Внимавай, може да се възползвам от предложението. Бившият ми съпруг се гордееше, че борави с всякакви инструменти, но в това отношение аз съм с две леви ръце. Между нас казано, той си въобразяваше, че е сръчен, но всъщност беше тъкмо обратното.

— Типичното желание на мъжкаря да се изтъкне. — Той остави на плота един обелен картоф, посегна за следващия. — Извинявай, че питам, но от колко време си разведена?

Адриана се поколеба — не й се искаше да се разкрива пред този почти непознат човек, и се изненада, като се чу да отговаря:

— От три години. Но той ме напусна година преди развода.

— Децата с теб ли живеят?

— През повечето време. Сега са във ваканция, затова гостуват на баща си. А ти откога си разведен?

— Само от няколко месеца. Получихме развод през октомври, но също бяхме разделени година преди това.

— Тя ли те изостави?

Пол кимна:

— Да, обаче вината беше предимно моя. Почти не се прибирах вкъщи и на Марта й дойде до гуша. На нейно място може би и аз щях да постъпя по същия начин.

Адриана се замисли — струваше й се, че човекът, застанал до нея, нямаше нищо общо с онзи, когото бе описал. Попита го каква е била специалността му и като разбра, любопитно го изгледа. Пол продължи, сякаш бе прочел мислите й:

— Посветих се на тази работа, защото виждах резултатите от труда си, освен това изпитвах удовлетворение, че помагам на ближните. Отначало извършвах възстановителни операции на жертви на катастрофи или пациенти с дефекти по рождение. През последните няколко години обаче нещата се промениха, хората все по-често прибягват към козметични операции. За изминалите шест месеца коригирах повече носове, отколкото смятах за възможно.

— А у мен какво би променил? — закачливо подхвърли тя.

Пол поклати глава:

— Абсолютно нищо.

— Говоря сериозно.

— И аз.

Той вдигна два пръста:

— Честна скаутска.

— Бил ли си скаут?

— Не.

Адриана се засмя, но почувства как страните й поруменяха:

— Благодаря за комплимента.

— Няма защо.

След като приготви пилешкото, тя пъхна тавата във фурната, нагласи часовника, отново си изми ръцете. Пол изплакна картофите и ги остави до умивалника:

— Давай следващата задача.

— Доматите и краставиците за салатата са в хладилника.

Той я заобиколи и се наведе да извади зеленчуците. Свежата миризма на одеколона му сякаш изпълни тясното пространство помежду им.

— Какво ли е да израснеш в Роки Маунт? — подхвърли той.

Адриана се поколеба — питаше се какво да каже, дали няма да го отегчи, но след няколко минути се отпусна и заговори на теми, едновременно познати и безопасни. Разказа за родителите си, за коня, който баща й й подари, когато тя навърши дванайсет години, припомни си как я научи да се грижи за животното и как благодарение на това още от тогава у нея се вкорени чувството за отговорност. С умиление говори за годините си в колежа, мимоходом спомена, че се е запознала с Джак на един студентски купон, добави, че са ходили две години. Премълча колко измамена се чувства, защото, произнасяйки брачната клетва, с вярвала, че ще бъдат заедно, докато смъртта ги раздели. Поклати глава и заговори за децата си, за да избяга от темата за развода.

Пол я слушаше, режеше зеленчуците за салатата, от време на време задаваше въпроси, за да покаже, че я слуша внимателно. Неволно се усмихна на оживлението, което се изписа на лицето й, докато тя разказваше за баща си и за децата си.

Здрачаваше си, сенките в ъглите на кухнята започваха да се сгъстяват. Адриана подреди чиниите и приборите, Пол доля вино в чашите. След като пилето се изпече, двамата седнаха до масата.

По време на вечерята говореше предимно той. Разказа за детството си във фермата, описа непосилните години на следването си в медицинския факултет и спортните си прояви, описа предишните си посещения на островите край брега на Северна Каролина. Когато спомена баща си, Адриана се изкуши да сподели какво се случва с нейния баща, ала в последната секунда се отказа. Джак, Марта и Марк се споменаваха само мимоходом. Разговорът се плъзгаше по повърхността, сякаш и двамата не бяха готови да засегнат лични теми.

Докато вечеряха, вятърът почти стихна и облаците застрашително се скупчиха на черни валма, предвещаващи разразяването на бурята. Като свършиха, Пол остави чиниите в умивалника, Адриана прибра в хладилника храната, която беше останала. Бутилката с вино беше пресушена, приливът наближаваше, първите светкавици вече проблясваха в далечината, сякаш някой снимаше с фотоапарат, надявайки се да увековечи тази нощ.