Никълъс Спаркс
Нощи в Роданте (6)

6

Беше дошъл в Роданте по молба на Робърт Торелсън; извади от саковете най-необходимото и докато го прибираше в чекмеджетата, за пореден път се запита какво иска да му каже Робърт… и дали не очаква от него да започне да се оправдава и да се извинява.

Джил Торелсън се беше обърнала към Пол, защото имаше менингиома. Доброкачественият тумор не заплашваше живота й, но, меко казано, ужасно я загрозяваше. Беше отдясно на лицето й — от носа и върху страната й се разпростираше издута морава маса, прорязана от белези на местата, където се беше възпалявала. Пол беше оперирал дузина пациенти с менингиоми, повечето след това му бяха изпращали благодарствени писма.

Хиляди пъти мислено бе проследявал операцията, но още не знаеше от какво е починала жената. Нито пък науката предоставяше адекватен отговор. Дори след аутопсията не се разбра какво е причинило смъртта на Джил. Първото предположение бе, че пациентката е получила емболия, само че доказателства липсваха. После се предположи, че смъртта е настъпила в резултат на алергична реакция, причинена от упойката, или от следоперационно приложени медикаменти, но след известно време и това предположение отпадна. И дума не можеше да става за нехайство от страна на Пол — операцията беше минала като по ноти, разследването не установи никакъв пропуск от страна на хирурга, нито какъвто и да било страничен фактор, който би могъл да е причина за фаталния край.

Видеозаписът беше най-убедителното доказателство. Тъй като операцията на менингиома се смяташе за рутинна, процедурата беше записана с видеокамера, за да бъде използвана за онагледяване. След трагедията записът беше анализиран от Съвета на хирурзите в болницата и още трима хирурзи от друг щат. Всички единодушно потвърдиха, че доктор Фланър не е допуснал ни най-малка грешка.

В доклада се споменаваха други заболявания. Джил Торелсън беше с наднормено тегло, стените на артериите бяха уплътнени, след време вероятно щеше да се наложи да й направят коронарен байпас. Страдаше от диабет, а като закоравяла пушачка имаше емфизем, но така или иначе тези заболявания още не представляваха заплаха за живота й.

Нямаше никакво логично обяснение за смъртта на Джил Торелсън — сякаш Бог внезапно я беше повикал при себе си.

Подобно на мнозина, изпаднали в подобно положение, Робърт Торелсън заведе дело за лекарска грешка. Обвиняеми бяха Пол, управата на болницата и анестезиологът. Като повечето хирурзи Пол беше сключил застраховка „лекарска небрежност“. От застрахователното дружество му наредиха да разговаря с Робърт Торелсън само в присъствието на адвоката си, и то само ако дава показания и ищецът се намира в същото помещение.

Цяла година делото не напредна. След като адвокатът на Торелсън получи доклада от аутопсията и заключението на независим експерт, изгледал видеозаписа, а юристите от застрахователното дружество и болницата направиха всичко възможно за протакане на съдебната процедура, свързана с големи разходи, той обясни на клиента си срещу какъв могъщ противник се е изправил. Макар да не го бяха казали направо, адвокатите от застрахователната компания искаха Робърт Торелсън да оттегли иска.

По време на дългогодишната практика на Пол Фланър срещу него няколко пъти бяха отправяни подобни обвинения и те не бяха новост за него; изненадващото беше, че преди два месеца получи лаконично писмо от Робърт Торелсън. Не се налагаше да го препрочете, за да си припомни съдържанието. Краткото послание гласеше:

„Драги доктор Фланър,

Искам да поговорим насаме. Много е важно за мен. Моля ви.“

Робърт Торелсън

Най-отдолу беше написал адреса си.

Пол показа писмото на адвокатите си и те го посъветваха да го остави без последствия. Същият съвет му дадоха бившите му колеги от болницата:

— Все едно не си го получил. След приключване на делото ще го поканим на среща, ако още държи да говори.

Ала той усети в краткото писмо нещо, което го накара да не ги послуша.

Прекалено много неща беше пренебрегнал в този живот.

* * *

Пол си облече якето, спусна се по стълбището, излезе от хотела и тръгна към колата. Взе от предната седалка кожената чантичка с паспорта си и билетите за самолета, но вместо да се прибере, заобиколи постройката.

Откъм океана го лъхна студен вятър, той спря за миг, за да дръпне ципа на якето си. Пъхна чантичката под мишница, а ръцете си — под якето, наведе глава, за да се предпази от ветреца, който щипеше страните му.

Небето беше също като в Балтимор преди разразяването на снежна буря, след която светът се превръщаше в пейзаж във всички оттенъци на мръсносивото. В далечината пеликан, понесен от вятъра, се рееше ниско над водата, разперените му крила бяха неподвижни. Пол се запита къде ли ще се приюти птицата, когато бурята се развилнее с пълна сила.

Спря, като наближи водата. Вълните прииждаха от две посоки и се разпенваха при сблъсъка си. Въздухът беше влажен и студен. Пол се обърна — от кухненския прозорец на „Странноприемницата“ струеше жълтеникава светлина. За миг силуетът на Адриана се мярна като сянка, после изчезна от погледа му.

Той си каза, че още на другата сутрин ще опита да говори с Робърт Торелсън. Според метеоролозите бурята щеше да се разрази следобеда и вероятно нямаше да стихне през двата почивни дни — тогава щеше да му е невъзможно да излиза. Нито пък искаше да чака до понеделник; самолетът му излиташе във вторник следобед от Дълес, следователно той трябваше да тръгне от Роданте не по-късно от девет сутринта. Не му се щеше да рискува и да пропусне срещата с Торелсън, а заради бурята вече разполагаше с ден по-малко. В понеделник електричеството щеше да е прекъснато, имаше опасност от наводнение, след това може би щеше да се наложи Робърт Торелсън да се грижи за свой близък, пострадал, при природното бедствие.

За пръв път идваше в Роданте, но смяташе, че едва ли ще му отнеме повече от пет минути, за да намери адреса. Предполагаше, че в града има няколко дузини улички — щеше да го обиколи за по-малко от половин час.

Постоя на плажа още няколко минути, обърна се и закрачи обратно към „Странноприемницата“. Отново зърна на прозореца силуета на Адриана Уилис.

„Усмивката й“ — помисли си. Харесваше усмивката й.

* * *

На минаване край прозореца Адриана спря за миг и се улови, че наблюдава Пол Фланър, който идваше откъм плажа. Тя се занимаваше с разопаковането на продуктите и се опитваше да ги подрежда на местата им. Следобеда беше купила всичко, препоръчано от Джийн, но сега се запита дали не е трябвало да изчака пристигането на Пол, за да го попита дали има любими ястия.

Любопитно й беше каква е целта на посещението му в Роданте. Джийн й беше казала, че когато телефонирал преди шест седмици, му обяснила, че след Нова година затваря мотела и ще го отвори отново чак през април; той обаче предложил да й плати двойно, ако го приюти за една седмица.

Едно беше сигурно — че не е дошъл на почивка. Не само защото туристи не идваха в Роданте през зимата, но най-вече понеже не изглеждаше като човек, който често ходи на почивка.

Не спомена, че възнамерява да посети свои роднини, следователно беше пристигнал по работа. От друга страна, това заключение беше лишено от всякаква логика. На острова нямаше никакви предприятия, местното население се прехранваше само с риболов и хотелиерство, пък и повечето хотели не работеха през зимата.

Още си блъскаше главата над тази загадка, когато стъпките му проехтяха по стълбите. Чу го да изтупва пясъка от подметките си, след миг задната врата се отвори и той влезе в кухнята — носът му се беше зачервил от студа.

— Бурята май наближава — промърмори, докато си сваляше якето. — В сравнение със сутринта температурата е паднала най-малко с десет градуса.

Адриана прибра в шкафа кутия със сухарчета и се обърна:

— Усетих, затова включих радиатора. Стори ми се, че усетих бръснещия вятър, макар че прозорците са затворени. Жалко, че не ви се случи по-хубаво време.

Пол потърка раменете си:

— Няма значение. Поканата за кафе още ли важи? Може да изпия една чаша, за да се стопля.

— Сигурно вече е изстинало. Ще приготвя друго. Ще бъде готово след няколко минутки.

— Няма ли да ви затрудня?

— Ни най-малко. Тъкмо и аз ще пия.

— Благодаря. Ще си оставя якето, ще се поизмия и веднага се връщам.

Усмихна й се, преди да излезе. Адриана изведнъж усети, че машинално е сдържала дъха си. Смля кафе, смени филтъра и включи машината. Все от дневната сребърния кафеник, изля в умивалника престоялото кафе. Докато работеше, чуваше стъпките на Пол в стаята на горния етаж.

Макар да знаеше, че през двата почивни дни той ще бъде единственият гост на хотела, не си беше давала сметка колко странно ще бъде да е сама с него. Изобщо да бъде сама. Разбира се, децата не бяха винаги до нея — ходеха на училище, на гости при съученици или на спортни състезания, но тя никога не оставаше задълго сама. Пък и те бяха членове на семейството й. Сега положението беше съвсем различно, може би затова непрекъснато й се натрапваше усещането, че се е озовала в нечий чужд живот, чиито правила не са й напълно ясни.

Приготви си чаша кафе, останалото наля в сребърния кафеник и отново го занесе в дневната.

Едва прекрачи прага и чу как Пол слиза по стълбището.

— Тъкмо навреме — подхвърли. — Кафето е готово. Да запаля ли камината?

Пол се пресегна за чаша и тя усети приятната миризма на одеколона му.

— Не е необходимо. Не ми е студено. Може би по-късно.

Адриана кимна и пристъпи към вратата:

— Ако ви трябва нещо, ще бъда в кухнята.

— Казахте, че и вие ще пиете кафе.

— Вече си налях. Оставих си чашата на плота.

Той я погледна:

— Няма ли да ми правите компания? — каза го така, сякаш наистина искаше тя да остане.

Адриана се поколеба. За разлика от Джийн тя не умееше да общува с непознати, същевременно беше поласкана от поканата му, макар да не знаеше защо.

— С удоволствие — промърмори най-накрая. — Ей сега ще си взема чашата.

Върна се в дневната и видя, че Пол се е настанил на единия люлеещ се стол до камината. Това помещение й беше любимото в „Странноприемницата“ — на стените висяха рамкирани фотографии, пресъздаващи живота на крайбрежните острови през двайсетте години на миналия век, на дългата полица бяха наредени книги, които, ако се съдеше по вида им, бяха препрочитани неведнъж и два пъти. Двата прозореца гледаха към океана. До камината бяха струпани дърва за огрев, имаше и сандъче с подпалки — гледка, която сякаш обещаваше приятна вечер със семейството.

Пол държеше на скута си чашата с кафе, полюшваше се напред-назад и гледаше през прозореца. Вятърът разпиляваше пясъка, мъглата се стелеше все по-ниско и светът притъмня, сякаш падаше здрач. Адриана се настани на другия стол и също се загледа навън, като си повтаряше, че няма никаква причина да се чувства като на тръни.

Пол се обърна към нея:

— Мислите ли, че утре бурята ще отнесе мотела.

Тя прокара пръсти през косата си:

— Съмнявам се. Къщата е построена преди шейсет години и както виждате, още си е на мястото.

— Били ли сте тук по време на ураган? Като този, който се очаква?

— Не. Обаче Джийн е била, значи не е толкова страшно, от друга страна, тя е родена тук и може би е свикнала с капризите на времето.

Пол усети, че се взира в нея, сякаш опитваше да я прецени. Беше с няколко години по-млада от него, чупливата й светлокестенява коса стигаше до раменете. Не беше слаба, но не бе и пълна; той си каза, че тъкмо така трябва да изглежда истинската жена, а не според абсурдните нереалистични стандарти, наложени от модните списания и телевизията. Носът й беше с малка издутина, около очите й имаше едва забележими бръчици, кожата й още беше гладка — типично за жени на границата между младостта и средната възраст, преди появата на първите издайнически бръчки.

— Казахте, че с Джийн сте приятелки.

— Запознахме в университета, бяхме съквартирантки. Минаха години, но не престанахме да поддържаме връзка. Навремето тук са живеели баба й и дядо й, после родителите й преустроили къщата в хотел. След като се уговорила с вас, тя ме помоли да я заместя, защото неочаквано я поканили на сватба в друг град.

— Не сте от тук, нали?

— Не. Живея в Роки Маунт. Идвали ли сте в нашето градче?

— Много пъти съм го прекосявал на път за Грийнвил.

Адриана отново си спомни как на регистрационния формуляр беше посочил само адреса на адвоката си. Каква ли беше причината? Отпи от кафето, сложи чашата на коляното си и колебливо промърмори:

— Не ми влиза в работата, но защо сте тук? Не сте длъжен да отговаряте. — Побърза да добави. — Обаче ми е любопитно.

Пол се понамести на стола:

— Налага се да разговарям с един човек.

— Доста път сте били, за да поговорите с някого.

— Нямах избор. Човекът настояваше да се срещнем — сухо отвърна Пол, изражението му стана непроницаемо, сякаш той се вглъби в мислите си. Настъпи тишина, нарушавана само от плющенето на знамето на покрива. След малко Пол остави чашата си на масичката между двата стола и подхвърли: — А вие с какво се занимавате? Освен да помагате на приятелки, собственички на мотели.

— Работя в обществена библиотека.

— Наистина ли?

— Изненадахте ли се?

— Честно казано, да. Очаквах нещо съвсем различно.

— Какво например?

— Не съм сигурен. Само не и това. Не изглеждате толкова възрастна, че да сте библиотекарка. Онези, които познавам, са прехвърлили шейсетте.

Адриана се усмихна:

— Работя в библиотеката на половин ден. Имам три деца, ето защо, освен жена с професия трябва да бъда и майка.

— Колко са годишни?

— На осемнайсет, седемнайсет и петнайсет.

— Много грижи ли ви създават?

— Не особено. Лесно е, стига да ставам в пет сутринта и да си лягам след полунощ. — Пол се изсмя и тя почувства как напрежението я напуска. — А вие имате ли деца?

— Само един син. — Той сведе очи, но след миг отново я погледна. — Лекар е в Еквадор.

— Там ли живее?

— Временно. Преди няколко години постъпи като доброволец в една болница близо до Есмералдас.

— Сигурно се гордеете с него.

— Да. — Той замълча, после добави: — Откровено казано, вероятно с наследил от съпругата ми склонността към благородни дела. По-точно бившата ми съпруга. Тя го възпита така.

Адриана се усмихна:

— Много мило.

— Кое?

— Че не отричате положителните й качества, макар да сте разведени. Мисълта ми е… малцина биха възхвалявали брачната си партньорка след раздялата. Обикновено разведените взаимно се оплюват или изтъкват само отрицателните страни на брака си.

Пол се запита дали тя говори от собствен опит — нещо му подсказваше, че предположението му отговаря на истината.

— Разкажете ми за децата си… Между другото, ще ви предложа нещо дори с риск да ви обидя — да си говорим на „ти“. И така, Адриана, разкажи ми за децата си.

Тя отново отпи от чашата и си помисли колко странно е да чуе как Пол произнася името й.

— Моите деца ли? Ами… да видим… Мат беше куотърбек в училищния отбор по футбол, сега играе баскетбол и е защитник. Аманда е влюбена в театъра и участва в драматичния състав, наскоро я избраха да играе Мария в „Уестсайдска история“. А Дан… Дан също играе баскетбол, но смята от догодина да се занимава с кеч. Треньорът го моли да се пробва, след като през лятото го видя в спортния лагер.

Пол вдигна вежди:

— Свалям им шапка. Браво на тях.

— Постигнали са всичко благодарение на майка си — пошегува се тя.

— Защо ли не се учудвам?

Адриана се усмихна:

— Разбира се, това са добрите им страни. Ако ти бях казала как ту изпадат в депресия, ту в еуфория, как от време на време се инатят като магарета, а стаите им са разхвърляни, щеше да помислиш, че съм най-лошата майка на света.

Пол поклати глава:

— Съмнявам се. Щях да си кажа, че си майка на деца в трудната юношеска възраст.

— Намекваш, че твоят син, благородният лекар, е минал през същия етап, и не бива да губя надежда, така ли?

— Мисля, че е преживял подобен период.

— Но не знаеш със сигурност.

— Не. — Той се поколеба. — За съжаление синът ми израсна без мен. Навремето работех прекалено много и не ми оставаше време за него.

Явно признанието му костваше доста усилия и тя се запита защо бе решил да й се довери. Преди да реши какъв да бъде следващият й въпрос, телефонът иззвъня и двамата машинално се обърнаха.

Адриана се изправи:

— Извинявай. Трябва да се обадя.

Пол я съпроводи с поглед и отново си помисли колко е привлекателна. Макар професията му да бе свързана с премахване на физически дефекти, открай време обръщаше по-малко внимание на външността, отколкото на качествата, оставащи невидими за окото — добросърдечие и почтеност, чувство за хумор и здравомислие. Адриана явно притежаваше тези качества, но интуицията му подсказваше, че малцина са си направили труда да я опознаят и че дори самата тя може би няма представа за положителните черти на характера си.

Разбра, че е напрегната, когато седна на стола до него, и смущението й му се стори трогателно. Заради професията си често се сблъскваше с хора, които се мъчеха на всяка цена да му направят впечатление, стараеха се да не направят гаф, парадираха с уменията си. Други изнасяха безкрайни монолози, сякаш за тях разговорът беше като еднопосочна улица, а според Пол нямаше нищо по-неприятно от самовлюбените досадници. Доколкото можеше да съди, Адриана не беше нито едното, нито другото.

Пък и безусловно беше приятно разнообразие да разговаря с някого, който не го познава. През последните месеци или се стараеше да бъде сам, или му се налагаше да парира въпросите на хора, загрижени за физическото и душевното му състояние. Нещо повече, неколцина негови колеги настояха той да посети психотерапевт и дори му препоръчаха специалист, който много им бил помогнал. До гуша му беше дошло да повтаря, че много добре знае какво прави, и е отговорен за действията си. Още повече му бяха омръзнали загрижените погледи на доброжелателите му.

Ала в Адриана имаше нещо, което му подсказваше, че тя ще разбере душевните му терзания. Не можеше да си обясни защо изпитва това чувство или защо е толкова важно за него. Така или иначе беше сигурен в предположението си.