Никълъс Спаркс
Нощи в Роданте (5)

5

През онзи далечен следобед Адриана стоеше до перилото на задната веранда на хотела, обгръщаше чашата с кафе с длани, за да ги стопли, и се взираше в безкрайната водна шир. Само за час океанът се промени, водата доби цвета на металния корпус на стар боен кораб, разпенени вълни препускаха, докъдето стигаше погледът й.

Донякъде съжаляваше, че откликна на молбата на приятелката си да дойде в Роданте. Надяваше се поне за малко да намери тихо убежище, ала сега й се струваше, че е сгрешила. Първо, времето сякаш беше против нея — през целия ден по радиото предупреждаваха, че към островите приближава ураган, а перспективата електричеството да бъде прекъснато или да се наложи няколко дни да не си подаде носа навън от хотела, бе доста неприятна. Но имаше и нещо друго — въпреки гневно смръщеното небе плажът възкресяваше в паметта й прекалено много спомени за почивки със семейството й, за онези безгрижни дни, когато бе доволна от живота си.

Дълги години се смяташе за щастливка. Запозна се с Джак, когато той беше първа година студент по право. Всичките им приятели и познати ги възхваляваха като идеалната двойка; Джак беше висок, слаб, с къдрава черна коса, тя — синеока брюнетка с изящна фигура. Сватбената им снимка заемеше видно място в дома им, поставили я бяха на полицата над камината. На двайсет и осем Адриана роди първото дете, през следващите две години им се родиха още две. По време на бременностите и тя като много други жени натрупа доста килограми, но упорито се стараеше да ги свали, и макар да не възвърна предишната си фигура, смяташе, че изглежда добре в сравнение с повечето раждали жени на нейната възраст.

Беше щастлива. Харесваше й да готви, къщата блестеше от чистота, семейно ходеха на църква, стараеше се заедно със съпруга си да участва в обществения живот. След като децата тръгнаха на училище, започна да им помага за уроците, ходеше на родителските срещи, работеше в неделното училище и винаги беше първата доброволка, предложила да придружава класа по време на екскурзия. Не пропусна нито един училищен концерт, нито една постановка на ученически драматичен състав, нито един бейзболен или футболен мач, научи децата си да плуват и щастливо се засмя, като видя израженията им при първото им посещение в увеселителния парк „Дисни Уърлд“. Джак ознаменува четирийсетия й рожден ден с празненство — изненада в кънтри клуба, на което присъстваха близо двеста души. Беше незабравима вечер, изпълнена със смях и прекрасно настроение, ала по-късно, като се прибраха у дома, й направи впечатление, че докато се събличаше да си легне, Джак й обърна гръб. Изключи нощната лампа и се престори на заспал, макар Адриана да знаеше навика му дълго да се върти в леглото, преди да се унесе.

Сега си даваше сметка как още тогава е трябвало да се досети, че има нещо гнило, но не й оставаше време да се замисли, защото Джак изцяло бе прехвърлил на нея грижите за трите им деца. Пък и не се заблуждаваше, че страстта помежду им вечно ще бъде като буен пламък — имаше достатъчно брачен стаж и знаеше, че ще преживеят периоди на отчуждение. Предполагаше, че любовният плам у съпруга й ще възкръсне както винаги досега, и не се притесняваше. Оказа се, че греши. Измина цяла година, но Джак вече не търсеше физическа близост с нея. Стигна се до там, че тя започна да търси в книжарниците наръчник, от който да научи как отново да спечели любовта на Джак, дори с нетърпение очакваше с него да поостареят. Представяше си какво ще е да имат внуци или какво ще правят, когато отново имат възможност да бъдат заедно повече време. Почти беше сигурна, че тогава отношенията им отново ще бъдат като преди.

През този период на съмнения веднъж видя Джак да обядва с Линда Гастън в един ресторант. Линда беше негова колежка, работеше в клона на адвокатската кантора в Гринсбъро. Беше специалистка по имуществено право, а той — по уреждане на съдебни спорове, но понякога си сътрудничеха по едно и също дело, затова Адриана не се изненада, дори се усмихна, като ги видя през витрината на ресторанта. Линда много пъти беше гостувала в дома й и двете винаги намираха общи теми на разговор, макар че адвокатката беше с десет години по-млада и неомъжена. Едва когато влезе в ресторанта, Адриана видя как влюбено се гледат двамата. Беше сигурна, че се държат за ръце под масата.

Не знаеше колко е стояла като вкаменена, но вместо да поиска обяснение, да вдигне скандал, побърза да излезе, преди да я забележат.

Напук на всичко вечерта приготви любимото ястие на Джак и не спомена, че го е видяла с Линда. Престори се, че не се е случило, и постепенно убеди себе си, че е сгрешила, като ги е помислила за любовници. Може би Линда имаше неприятности в личния живот и Джак я утешаваше — такъв си беше той, добросърдечен. Или пък между двамата имаше взаимно привличане, но връзката им беше само платонична — мимолетна романтична фантазия.

Отново бе сгрешила. Бракът им шеметно се разпадаше и след няколко месеца Джак поиска развод. Призна, че е влюбен в Линда, добави, че не е искал да стане така и се надява Адриана да го разбере. Тя отсече, че не го разбира, но още преди четирийсет и втората й годишнина съпругът й се изнесе от къщи.

Оттогава бяха изминали три години и Джак имаше нов живот, ала тя още не можеше да се примири с краха на брака им. Съдът им беше дал равно право върху децата, но то беше само на хартия. Бившият й съпруг се беше преместил в Гринсбъро и рядко си правеше труда да пътува цели три часа, за да види синовете и дъщеря си. На практика децата живееха само при нея. Беше благодарна на съдбата, обаче отговорността сама да се грижи за тях бе толкова голяма, че тя вечно беше в стрес. Късно вечер изтощена се просваше на леглото, ала сънят не идваше, измъчваха я въпросите, които препускаха през съзнанието й. Не го сподели с никого, но понякога си представяше какво ще каже, ако Джак застане на прага и я помоли да го приеме обратно — дълбоко в душата си знаеше, че вероятно ще се съгласи.

Ненавиждаше се заради слабостта си, но какво можеше да стори?

Не желаеше такъв живот — нито го беше искала, нито го очакваше. Нито пък го беше заслужила. Играла беше честно, съобразявала се бе с правилата. Осемнайсет години дори мислено не изневери на съпруга си. Прощаваше му, когато се напиваше, носеше му кафе, когато му се налагаше да работи до късно, не му правеше забележка, че през почивните дни играе голф, вместо да прекарва повече време с децата.

Често се питаше дали за него най-важен е сексът. Разбира се, Линда беше по-млада и по-красива, но дали това бе толкова важно за Джак, че да загърби всичко друго? Нима не държеше на децата? Или на нея? Как така с лека ръка зачеркваше осемнайсетте години щастлив брак? Пък и не можеше да я обвини, че не се интересува от секса — напоследък, когато и да се любеха, именно тя поемаше инициативата. Ако толкова държеше на секса, защо не беше предприел нещо?

Жегваше я неприятната мисъл, че му е било скучно с нея. Вярно, че след толкова дълъг брачен живот с мъжа й си познаваха и кътните зъби, а всяка история бе разказвана и преразказвана в различни версии, докато още от първите няколко думи двамата знаеха завършека. Накрая бяха стигнали до етап, който според Адриана беше типичен за брачните двойки с дълъг стаж — тя се интересуваше как е минал работният му ден, той питаше как са децата, Адриана разказваше за поредните подвизи на малчуганите, Джак й съобщаваше поредните клюки, ширещи се из града. Понякога дори самата тя съжаляваше, че нямат по-интересни теми за разговор, но нима той не разбираше, че след няколко години същото ще се случи и с Линда?

Не беше честно! Дори приятелите й го казваха и тя предположи, че са на нейна страна. Може би наистина бяха, но го показваха по странен начин. Преди месец нейни отдавнашни познати я бяха поканили на коледно празненство, но там тя завари Джак и Линда. Такъв беше животът в малките южняшки градчета — хората прощаваха изневерите и скандалите — обаче Адриана се почувства предадена.

Беше й обидно и тъжно, но най-много я измъчваше самотата. Така и не се престраши след раздялата с Джак да излезе с друг. Пък и в Роки Маунт четирийсетгодишните необвързани мъже не се срещаха под път и над път, а онези, които бяха свободни, не бяха идеалната партия. Повечето имаха деца, а тя си даваше сметка, че не може да поеме по-голям товар от онзи, който вече тегнеше на плещите й. Отначало не й беше до запознанства, а когато най-сетне реши, че е готова за нова връзка, си състави списък с качествата на бъдещия си партньор — да бъде интелигентен, добродушен и привлекателен, но най-вече да е човек, който ще приеме факта, че тя се грижи за три деца в „трудната“ юношеска възраст. Подозираше, че това може да е проблем, от друга страна, децата й бяха прекалено самостоятелни и едва ли представляваха препятствие, обезкуражаващо мъжете.

Отново грешеше, и то дълбоко.

През последните три години нито веднъж не я бяха поканили на среща и с всеки изминал ден у нея се затвърждаваше убеждението, че подобно събитие така и няма да се случи. Симпатягата Джак имаше право да се забавлява, симпатягата Джак имаше право да чете в леглото утринния вестник с друга жена, но за нея нямаше надежда.

Като капак на всичко имаше финансови затруднения.

Джак й отстъпи къщата и плащаше навреме издръжката, определена от съда, но с тези пари Адриана едва свързваше двата края. Макар че по време на брака им съпругът й печелеше добре, не бяха спестили нито цент. Също като много други млади двойки бяха харчили безразсъдно за нови коли и почивки в скъпи курорти; когато на пазара излязоха телевизорите с големи екрани, те бяха първото семейство в квартала, снабдило се с модерната придобивка. Адриана беше убедена, че Джак спестява „бели пари за черни дни“, тъй като той водеше семейното счетоводство и уреждаше всички сметки. Оказа се, че не е така, и тя бе принудена да започне работа на половин ден в градската библиотека. Не се притесняваше, че с децата ще останат гладни, обаче се ужасяваше какво ще стане с баща й.

Година след развода той получи удар, после за кратко време още три инсулта и вече трябваше да е под постоянно медицинско наблюдение и някой да го обслужва по двайсет и четири часа в денонощието. Адриана го настани в скъпа частна клиника, но като единствено дете беше принудена да поеме всички разходи. От сумата, получена при развода, й бяха останали пари колкото да плати за още една година престой в клиниката, ала не знаеше какво ще прави след това. Вече харчеше цялата си заплата за домакинските разходи и издръжката на децата. Приятелката й Джийн явно подозираше за финансовите й затруднения, защото, след като Адриана се съгласи да я замества в „Странноприемницата“, й бе оставила много по-голяма сума от необходимата за покупка на провизиите, придружена от бележка да задържи остатъка от парите като заплащане за труда й. Адриана й беше благодарна, но подаянията от приятели нараняваха гордостта й.

Притесненията за баща й не бяха свързани само с пари. Понякога й се струваше, че само той винаги е на нейна страна, и подкрепата му й бе жизнено необходима, особено сега. Посещенията при него й помагаха за малко да избяга от действителността, изтръпваше при мисълта, че може да му се случи нещо лошо, защото не е била достатъчно грижовна.

Какво щеше да стане с него? Ами с нея?

Поклати глава, като че ли да прогони от съзнанието си тези въпроси. Не искаше да мисли за несигурното бъдеще, особено сега. Джийн я беше предупредила, че тук няма да има работа — за тази седмица бе направена само една резервация — и тя се надяваше смяната на обстановката да проясни съзнанието й. Намислила беше да се разхожда по брега, да прочете романите, които от месеци стояха на нощното й шкафче, да се изтегне на шезлонга и да наблюдава делфините, играещи сред вълните. Надяваше се да изпита облекчение, да намери покой, но докато стоеше на верандата на къщата в Роданте, очаквайки разразяването на бурята, я обзе отчаяние. Нямаше съпруг, беше на средна възраст, бе преуморена, започваше да напълнява. Децата й се бореха с живота, баща й беше тежко болен, тя се питаше дали ще има сили да продължи напред.

Не издържа и се разрида; след няколко минути чу стъпки на верандата, обърна се и за пръв път видя Пол Фланър.

* * *

Пол хиляди пъти беше виждал плачещи хора, но в повечето случаи те се намираха в безличната чакалня на някоя болница, а той току-що излизаше от операция и още беше с престилка. Болничната униформа сякаш беше щит срещу личната и емоционална страна на работата му. Нито веднъж не беше плакал от съчувствие, нито си спомняше лицата на онези, които го гледаха с надежда и очакваха да отговори на въпросите им. Не се гордееше с безчувствеността си — такъв бе тогава, точка по въпроса.

Ала в мига, в който видя зачервените от плач очи на жената, се почувства като нашественик в непозната територия. Първата му реакция беше да издигне предишната невидима стена между себе си и околните. Само че нещо в тази жена не му позволяваше да се дистанцира. Дали бе повлиян от обстановката или от факта, че непознатата изглежда толкова самотна, обаче изпита съчувствие — чувство, толкова чуждо на природата му, че го порази като гръм.

Адриана, която не очакваше госта толкова рано, се помъчи да прикрие смущението си, задето я беше заварил в подобно състояние. Насила се усмихна, избърса очите си, престори се, че са се насълзили от вятъра.

Обърна се към него и неволно се втренчи в лицето му.

„Очите му са необикновени — помисли си. Бяха толкова светлосини, че изглеждаха почти прозрачни, но излъчваха сила и страст, каквито не беше виждала у никого. — Познава ме — каза си внезапно. — Или ще ме опознае, ако му дам възможност.“

След миг се насили да прогони абсурдната мисъл. Защо ли бе дала воля на фантазията си? В човека пред нея нямаше нищо необичайно. Беше гостът, за когото Джийн я беше предупредила — не я беше заварил на рецепцията и бе тръгнал да я търси, нищо повече. Хвана се, че преценяващо го оглежда, както често правят непознатите.

Не беше висок като Джак — ръстът му едва ли надвишаваше метър и осемдесет, обаче телосложението му бе атлетично като на човек, който тренира ежедневно. Скъпият му пуловер не подхождаше на избелелите джинси, но някак си комбинацията му стоеше добре. Лицето му беше мършаво, бръчки прорязваха челото му — сигурен белег за дългогодишно умствено напрежение. Прошарената му коса, побеляла на слепоочията, беше късо подстригана; Адриана предположи, че е на около петдесет години, но й бе невъзможно да определи точната му възраст.

След няколко секунди Пол осъзна, че се взира в нея, сведе очи и промърмори:

— Извинете. Няма да ви преча. — Посочи назад и добави: — Ще изчакам навън. Не бързайте.

Адриана поклати глава:

— Не, не. И без това смятах да се прибера. — Загледа се в него и отново остана поразена от очите му. Вече не бяха сурови, а някак замечтани и печални, сякаш го измъчваха тъжни мисли, ала се мъчеше да ги прикрие. Тя се извърна уж да взема чашата си.

Пол учтиво задържа вратата отворена, тя му кимна да влезе пръв и го последва. Докато прекосяваха кухнята, за да се върнат на рецепцията, се улови, че оглежда атлетичното му тяло, и леко се изчерви, питайки се какво я е прихванало. Упрекна се мислено и застана зад бюрото, като се упрекваше за лекомислието си. Отвори книгата за резервации, прочете написаното и вдигна поглед:

— Вие сте Пол Фланър, нали? Ще останете пет дни, във вторник сутринта си заминавате.

— Точно така. — Той се поколеба. — Възможно ли е да ми дадете стая с изглед към океана?

Адриана му подаде формуляра за регистриране:

— Разбира се. Изберете, която стая пожелаете. През почивните дни няма да има други гости.

— Коя, ще ми препоръчате?

— Всички са хубави, но на ваше място бих избрала синята стая.

— Синята стая?

— Там завесите са най-тъмни. Ако спите в жълтата или в бялата стая, ще се събуждате в ранни зори, при изгрев-слънце. Има щори, но не помагат кой знае колко, защото прозорците гледат на изток. — Тя побутна формуляра към него, подаде му писалка: — Подпишете се, ако обичате.

— Готово.

Докато Пол изписваше името си, тя го наблюдаваше — забеляза, че и ръцете му са мършави като лицето му. Кокалчетата бяха изпъкнали като на по-възрастен човек, но движенията му бяха прецизни и премерени. Направи й впечатление, че не носи венчална халка… Разбира се, това не я засягаше.

Той остави писалката, Адриана взе формуляра, за да провери дали го е попълнил правилно. Вместо домашен адрес беше посочил адреса на адвокатска кантора в Роли. Тя взе ключ, закачен на таблото на стената, поколеба се, откачи още два:

— Приключихме с формалностите. Да ви покажа ли стаята?

— Ако обичате.

Адриана заобиколи бюрото и тръгна към стълбището. Пол си взе саковете и я последва. Като стигна до първото стъпало, тя спря, за да изчака госта, посочи към дневната:

— Оставила съм ви кафе и бисквити. Кафето приготвих преди около час, предполагам, че още е топло.

— Видях кафеника още като влязох. Благодаря.

Като изкачи стълбището, Адриана се обърна, без да пуска перилото. На втория етаж имаше четири стаи — едната беше откъм фасадата, прозорците на другите гледаха към океана. Пол видя, че на вратите няма номера, а табелки с надписи: „Боди“, „Хатерас“, „Кейп Луукаут“, и се досети, че така са наречени фаровете по протежение на островите.

— Изберете си, която най-много ви хареса — каза Адриана. — За всеки случай взех и трите ключа.

Той надникна във всички стаи, после попита:

— Коя е синята?

— Всъщност аз я наричам така; Джийн я е назовала „Боди“.

— Коя е Джийн?

— Собственичката на хотела. Аз само я замествам, докато отсъства.

Дръжките на саковете се врязваха в рамото му и той ги понамести, докато Адриана отключваше. Тя отвори вратата и се отдръпна да направи път на госта.

Пол се огледа. Стаята беше тъкмо каквато си я представяше — непретенциозна и чиста, но не безлична като стаите в крайбрежните мотели. Леглото с балдахин беше под прозореца, до него имаше нощно шкафче. Вентилаторът на тавана лениво се въртеше, колкото да раздвижи въздуха. В другия край на помещението, до голяма картина, изобразяваща фара „Боди“, имаше още една врата, вероятно към банята и тоалетната. Голям шкаф почти заемаше едната стена — изглеждаше така, сякаш е в стаята, откакто е била построена „Странноприемницата“.

С изключение на мебелите почти всичко беше в различни оттенъци на синьото — килимчето беше с цвета на яйце на червеношийка, завивката и завесите бяха морскосини, лампата на шкафчето също беше в синьо и блестеше като боята на нова кола. Шкафът и нощното шкафче бяха боядисани в кремаво, но за сметка на това върху тях бяха изрисувани изгледи от океана, грейнал под лятното небе. Дори телефонът беше син, затова приличаше на играчка.

— Какво ще кажете?

— Безспорно названието „синя“ подхожда на стаята.

— Искате ли да разгледате другите?

Пол остави на пода саковете, погледна към прозореца:

— Не, тази ми харесва. Може ли отворя прозореца? Малко е задушно.

— Разбира се.

Той прекоси стаята, отмести резето и понечи да вдигне стъклото. Може би защото през годините къщата беше пребоядисвана многократно, рамката се вдигна с няколко сантиметра и се заклещи. Пол се насили да я избута по-нагоре, мускулите на жилестите му ръце заиграха.

Адриана се покашля и промърмори:

— Да ви предупредя, че за пръв път играя ролята на управителка. Идвала съм много пъти, но Джийн винаги беше тук… Ако нещо не е наред, веднага ми кажете.

Пол се обърна. Беше с гръб към светлината, лицето му тънеше в сенките.

— Не се притеснявайте — промърмори. — Напоследък не съм толкова придирчив.

Тя се усмихна, извади ключа от бравата:

— Ето какво трябва да знаете. — Джийн изрично ми напомни да ви го предам. Радиаторът е под прозореца, само трябва да го включите. Отначало ще цъка, но след няколко минути ще престане. Оставих хавлиени кърпи в банята, ако ви трябват още, веднага ще донеса. И макар че ще ви се стори цяла вечност, горещата вода все пак ще потече от крана, честна дума.

Спря за миг да си поеме въздух и видя как Пол се усмихна.

— Ако през почивните дни няма други гости — поради предупрежденията за буря не очаквам никого, освен ако някой закъса — ще приготвям каквато храна пожелаете. По принцип Джийн поднася закуската в осем, а вечерята е в седем, но в случай, че сте зает по това време, само кажете и ще се храним, когато ви е удобно. Или пък ще ви приготвя сандвичи.

— Благодаря.

Тя замълча, питаше се дали не е пропуснала някакво указание.

— И още нещо — добави. — Да ви предупредя, че телефонът е настроен за селищни разговори. За междуградски трябва да използвате фонокарта или да говорите за сметка на отсрещната страна, а преди това да се свържете с телефонистката.

— Разбрах.

Адриана се поколеба на прага:

— Нещо друго интересува ли ви?

— Бяхте пределно изчерпателна. Само дето пропуснахте най-важното.

— Какво?

— Да ми кажете името си.

Тя остави ключа върху шкафа и се усмихна:

— Аз съм Адриана. Адриана Уилис.

Пол прекоси стаята и за изненада на Адриана й подаде ръка:

— Радвам се да се запознаем.