Никълъс Спаркс
Нощи в Роданте (3)

3

Роданте, 1988 година

Пол Фланър излезе от адвокатската кантора и за миг вдигна очи към сивото утринно небе. Дръпна ципа на якето си, тръгна сред гъстата мъгла към тойотата, която беше взел под наем, и седна зад волана. Мислеше си колко е странно, че животът му през последните двайсет и пет години официално бе приключил с подписа му върху договора за продажба.

Беше началото на януари 1988 година. Предишния месец беше продал двете си коли и лекарската си практика, а днес, след последната среща при адвоката, се раздели и с дома си.

Не знаеше какво ще почувства, ако продаде къщата, но след като заключи входната врата, си даде сметка, че изпитва само смътно усещане за приключена работа. По-рано сутринта за последен път обиколи стаите, с надеждата да възкреси епизоди от миналото, например украсената елха и колко радостен беше синът му, когато по пижамка изтича в дневната, за да види какви подаръци му е донесъл Дядо Коледа. Помъчи се да си спомни уханията, които на Деня на благодарността се разнасяха от кухнята, дъждовните неделни следобеди, когато Марта приготвяше задушено, или гласовете, звучащи от дневната, където с жена му бяха устройвали множество тържества.

Обикаляше стаите, от време на време спираше и затваряше очи, но никакви спомени не изплуваха в паметта му. Осъзна, че къщата е само празна черупка, и за пореден път се запита защо е живял тук толкова дълго.

Изкара колата от паркинга, включи се в движението и се насочи към магистралата, като съумя да избегне задръстванията, причинени от многобройните обитатели на предградията, които отиваха на работа с колите си. След двайсет минути излезе на шосе №70 — двулентов път, водещ на югоизток към бреговете на Северна Каролина. Двата му сака бяха на задната седалка. Билетът за самолета и паспортът му бяха в кожената чантичка на седалката до него. В багажника беше оставил аптечката и медицинските материали, които го бяха помолили да занесе.

Небето беше като картина в сиво и бяло, най-сетне зимата беше влязла във владение. Сутринта около час валя проливен дъжд, а пронизителният северен вятър подсилваше усещането за студ. Движението беше спокойно, шосето не бе хлъзгаво, затова Пол настрои темп контрола на малко по-висока скорост от разрешената, и се замисли за онова, което беше направил сутринта.

Брит Блакърбай, негов адвокат и дългогодишен приятел, за последен път опита да го разубеди. Преди шест месеца, когато Пол сподели с него намеренията си, Брит си помисли, че е някаква шега, засмя се и възкликна:

— На куково лято.

Само че като погледна приятеля си, разбра, че той говори съвсем сериозно.

Разбира се, Пол се беше подготвил за срещата — единствен навик от миналото, от който не можеше да се отърси. Побутна към адвоката три листа хартия с текст, прилежно напечатан на машина, подчерта, че цените са разумни, и поясни някои клаузи от договорите, които предлагаше.

Брит дълго се взира в трите листа хартия, после вдигна поглед:

— Заради Марта ли е?

— Не — отвърна Пол. — Изпитвам необходимост да го направя, нищо повече.

Тръсна глава да прогони спомена за срещата, включи парното на колата и протегна ръка, за да си стопли пръстите. В огледалцето за обратно виждане зърна небостъргачите на Роли, столицата на Северна Каролина, и се запита кога ли отново ще ги види.

Продал беше къщата на млада семейна двойка — съпругът работеше в компанията „Глаксо“, жената беше психолог — които първи се отзоваха на обявата. Върнаха се на другия ден и след по-малко от час направиха предложение на Пол. Бяха първата и единствена семейна двойка, огледала къщата.

Пол не се изненада. Беше там при второто им посещение и чу как въодушевено обсъждат предимствата и удобствата. Още щом се запозна с тях, разбра, че ще купят къщата, макар че те се стараеха да прикриват ентусиазма си. Показа им как действа алармената система и как да отварят портата, отделяща квартала от околните райони, предложи на кандидат-купувачите да ги свърже с озеленителя, който поддържаше градината, и с фирмата, отговаряща за почистването на басейна. Обясни, че мраморът за пода във фоайето е бил внесен от Италия, а прозорците със стъклопис са били изработени от майстор в Женева. Преди две години всички кухненски уреди бяха подменени с нови, фризерът и скъпата готварска печка още се смятаха за последна дума на техниката; на въпроса на младите хора Пол отвърна, че няма да е проблем в кухнята да се приготвя храна за двайсет души. Показа им голямата спалня и банята, разведе ги из другите стаи. Забеляза как двамата се възхитиха от ръчно изработените гипсови орнаменти и гладко шпаклованите стени. Слязоха на долния етаж, той насочи вниманието им към мебелите, изработени по поръчка, и кристалния полилей, остави ги да разгледат персийския килим под масата от черешово дърво в голямата трапезария. Като влязоха в библиотеката, младият мъж прокара пръсти по ламперията от явор и се втренчи в лампата от „Тифани“ в единия край на бюрото, после недоверчиво попита:

— В цената е включено цялото обзавеждане, така ли?

Пол кимна. Излезе от библиотеката и чу как двамата възбудено си зашепнаха. След обиколката на къщата, продължила около час, и преди да си тръгнат, най-сетне зададоха въпроса, който той очакваше:

— Защо продавате къщата?

Пол погледна мъжа — знаеше, че онзи го разпитва не само от любопитство. Цялата история с прибързаната продажба намирисваше на скандал, пък и цената бе прекалено ниска, дори ако домът се продаваше необзаведен.

Спокойно можеше да каже, че вече е сам, и не му е необходима толкова голяма къща. Че с напредването на възрастта му става все по-трудно да се качва и слиза по стълбището. Че възнамерява да купи друга къща и да я обзаведе в различен стил. Или че смята да се пенсионира, а този имот изисква прекалено много грижи.

Само че нито една от тези причини не отговаряше на истината. Той погледна в очите непознатия и попита:

— А вие защо искате да я купите?

Тонът му беше дружелюбен, не заядлив, но потенциалният купувач не отвърна веднага, а се спогледа с жена си, красива дребничка брюнетка, с която изглеждаха на една и съща възраст — около трийсет и пет години. Младият мъж също беше привлекателен и се движеше така, сякаш е глътнал бастун — очевидно беше предприемчив, амбициозен и с голямо самочувствие. Двамата като че ли не разбраха въпроса на Пол; след миг колебание жената промърмори:

— Открай време мечтаем за такава къща.

Пол кимна и си помисли, че бе изпитвал същите чувства. Допреди шест месеца. Усмихна се и каза:

— Пожелавам ви да сте щастливи тук.

Двамата си тръгнаха, той ги съпроводи с поглед, докато вървяха към колата. Помаха им, преди да затвори входната врата, но щом влезе обратно в къщата, гърлото му се сви. Докато гледаше младия мъж, бе осъзнал, че му напомня за самия него, за усещането, което навремето изпитваше, заставайки пред огледалото. Ненадейно и съвсем безпричинно горещи сълзи парнаха очите му.

* * *

Шосето минаваше край Смитфийлд, Голдсборо и Кинстън — градчета, намиращи на петдесетина километра от безбрежните полета, засадени с памук и тютюн. Израснал беше в малка ферма в този район близо до Уилямстон и пейзажът му беше познат. Край шосето се нижеха разнебитени складове за тютюн и фермерски къщи; сред голите клони на дъбовете се беше вплел имел. Стройни борове, засадени нагъсто, разделяха имотите.

Спря да обядва в Ню Бърн, живописно градче, намиращо се близо до делтата на реките Нойс и Трент. Разходи се из квартала с историческите забележителности, от магазин за готови храни си взе сандвич и чаша кафе и въпреки студа седна на скамейка близо до хотел „Шератон“, откъдето се виждаше пристанището. Закотвените яхти и платноходки леко се поклащаха под повея на ветреца.

Наистина бе студено — при всяко издишване от устата му излизаха облачета пара. Довърши сандвича и махна капачето на чашата с кафето. Загледа се в тънката струйка дим и се замисли за събитията, довели до поврата в живота му. Не познаваше майка си, защото беше починала при раждане, и тъй като беше единствен син на човек, който си изкарваше хляба със земеделие, животът му не беше никак лесен. Вместо да играе бейзбол с приятели или да ходи на риболов, по дванайсет часа дневно почистваше от вредителите тютюневите листа, приведен под жарките лъчи на южняшкото слънце, затова гърбът му вечно беше със златисто кафеникав загар. Като всички деца понякога мрънкаше, но в общи линии се беше примирил с работата. Знаеше, че баща му няма да се справи без неговата помощ, а пък я заслужаваше. Бе търпелив и добросърдечен, но също като него говореше само при крайна необходимост. През повечето време в къщицата им цареше тишина като в църква. На вечеря бащата формално питаше Пол как върви училището или задаваше въпрос относно полската работа, през другото време се чуваше само потропването на приборите. След като измиеха съдовете, бащата отиваше в дневната и се захващаше със счетоводната работа, а момчето се зачиташе в поредната книга. Нямаха телевизор, радиоапаратът се включваше само по време на метеорологичната прогноза.

Бяха бедни, но на трапезата им винаги имаше храна и през зимата не студуваха. Въпреки това Пол понякога се срамуваше от дрехите си или задето никога не разполагаше с достатъчно пари да си купи от дрогерията шоколадче или бутилка кока-кола, както правеха приятелите му. От време на време чуваше подигравки по свой адрес, но вместо да се опълчи на грубияните, той изцяло се отдаде на учението, сякаш да докаже, че злобните коментари не го интересуват. Всяка учебна година завършваше с отличен успех и макар че баща му се гордееше с него, погледнеше ли бележника, неизменно се натъжаваше, като че ли знаеше какво означават — че един ден синът му ще се махне от фермата и никога повече няма да се върне.

Трудовите навици, залегнали у Пол от детството, се оказаха полезни в други области от живота му.

Не само се дипломира като първенец на гимназията, ами стана отличен атлет. Като първокурсник не го приеха във футболния отбор и треньорът го посъветва да опита бягане в пресечена местност. След като разбра, че не вродените качества, а упоритият труд, отличават победителите от загубилите, в състезанието, започна да става в пет сутринта, за да тренира два пъти дневно. Упорството му беше възнаградено — заради постиженията си в леката атлетика получи стипендия за университета „Дюк“ и в продължение на четири години беше най-добрият им спринтьор, същевременно вземаше всички изпити с отлични оценки. През тези години само веднъж свали гарда и едва не загина, ала не допусна същото да се случи отново. Завърши едновременно химия и биология и се дипломира с почести. Същата година финишира трети в националния турнир по крос през пресечена местност.

След състезанието подари на баща си медала и му каза, че се е старал заради него.

— Не — отвърна възрастният човек, — направи го заради себе си. Моля се само да тичаш към нещо, не да бягаш от него.

Същата нощ, след като си легна Пол дълго се взира в тавана — опитваше да проумее думите на баща си. Самият той вярваше, че се е устремил към определена цел. Искаше по-добър живот, финансова стабилност, възможност да помага на баща си. Уважение, никакви тревоги. Щастие.

През февруари, докато беше последна година в Дюк, разбра, че е приет да следва медицина във Вандербилт; отиде да види баща си и му съобщи хубавата новина. Възрастният човек каза, че се гордее с успехите му. Ала късно вечерта Пол погледна през прозореца и го видя. Стоеше до оградата — самотен силует в нощната тъма, и се взираше в полята.

След три седмици баща му почина — получил инфаркт, докато орал, подготвяйки земята за пролетната сеитба.

Пол беше съкрушен от загубата, но вместо да се отдаде на скръбта, се помъчи с още по-усърдна работа да потисне спомените. Записа се във Вандербилт по-рано от необходимото, усърдно посещаваше лятното училище, за да се подготви за бъдещите лекции, есента прибави още три предмета към и без това претоварения си график. От този момент започна да живее на автопилот. Ходеше на лекции, работеше в лабораторията и по цяла нощ залягаше над учебниците. Ежедневно пробягваше по осем километра, винаги си засичаше времето и се стараеше с всяка изминала година да подобрява рекорда си. Не посещаваше баровете и нощните клубове, не кандидатства за университетския отбор по лека атлетика. Купи си телевизор, подчинявайки се на внезапна приумица, но въобще не го извади от кашона и след година го продаде. Беше стеснителен и избягваше жените, ала негов колега настоя да го запознае с Марта — добродушна блондинка, родом от Джорджия, която работеше в библиотеката към медицинския факултет; така и не събра смелост да я покани на среща, накрая се наложи тя да поеме инициативата. Макар да се притесняваше от бясното темпо на живота му, Марта прие да се омъжи за него и след десет месеца вече бяха съпруг и съпруга. Последната изпитна сесия наближаваше, нямаше време за меден месец, но той обеща на Марта след края на учебната година да отидат на някое романтично местенце. Така и не изпълни обещанието си. Синът им Марк се роди след дванайсет месеца, но през първите две години от живота на момченцето Пол нито веднъж не смени пеленката му, нито го държа на ръце, докато заспи.

Седеше до кухненската маса, разучаваше диаграми на човешката физиология, решаваше химически уравнения, водеше си записки, един подир друг вземаше с отличие всичките изпити. След три години се дипломира като първенец на випуска и заедно със семейството си замина за Балтимор, за да изкара стажа си като хирург в прочутата болница „Джон Хопкинс“.

Вече бе сигурен, че призванието му е да бъде хирург. Много специалности в медицината изискваха от лекаря отблизо да контактува с пациентите, да ги утешава и успокоява; той не умееше нито едното, нито другото. При хирургията бе различно — пациентите не се интересуваха от способността на лекаря да общува, а от способностите му. Пол знаеше, че притежава необходимите умения, и увереността му помагаше на болните да забравят страха от операцията. В тази среда той се чувстваше в свои води. През последните две години на стажуването работеше по деветдесет часа седмично, нощем спеше само по четири, но колкото и да е странно, не проявяваше признаци на умора.

След стажа защити аспирантура по лицево-челюстна хирургия, със семейството си се премести в Роли, където се наблюдаваше бум в прираста на населението, и с още един хирург започнаха частна практика. В града нямаше други специалисти в тази област, затова пациентите им непрекъснато се увеличаваха. Още преди да навърши трийсет и четири години, Пол изплати студентския заем. Две години по-късно вече сътрудничеше на всички големи болници в района и най-вече на медицинския център към университета в Северна Каролина, където съвместно с лекари от клиниката „Мейо“ работеха върху клинично изследване на неврофибромите. След още една година в медицинското списание „Ню Ингланд Джърнал“ поместиха негова статия върху цедката на небцето, а публикуваната четири месеца по-късно статия за хемангиомите предизвика революция в операциите на деца с този проблем. Репутацията му се затвърди, а след като успешно оперира дъщерята на сенатор Нортън, обезобразена при автомобилна катастрофа, снимката му се появи на първа страница на „Уол Стрийт Джърнал“.

Пол бе сред първите лекари в Северна Каролина, които започнаха да правят и пластични операции, и то тъкмо когато козметичната хирургия започна да става популярна. Клиниката му процъфтяваше, доходите му шеметно се увеличиха, стилът му на живот се промени. Купи си беемве, после мерцедес, след това порше, сетне друг мерцедес. С Марта построиха къщата на мечтите си. Той купи облигации и акции на дузина корпорации. След като разбра, че не може да се справи с тънкостите на борсовата търговия, потърси услугите на специалист. Състоянието му започна да се удвоява на всеки четири години, а когато вече имаше толкова пари, че да му стигнат до края на живота, доходите от инвестициите нараснаха тройно.

Ала той продължи да работи. Оперираше не само през седмицата, но и в събота. Неделните следобеди прекарваше в клиниката. Колегата, с когото работеха отначало, не издържа конкуренцията му и потърси съдружие с други лекари.

Докато Марк беше на две-три години, Марта често споделяше желанието си да имат още едно дете. С течение на времето престана да повдига този въпрос. По нейно настояване от време на време Пол си вземаше отпуска, но като забеляза колко му е неприятно да се откъсва от работата си, Марта започна да гостува на родителите си заедно с Марк, а съпругът й си оставаше вкъщи. Пол намираше време да присъства на някои важни събития в живота на сина си, случващи се веднъж-дваж пъти в годината, но на практика почти не го познаваше.

Внушаваше си, че работи в името на семейството си. Заради Марта, която също като него бе търпяла лишения през първите години на брака им. В памет на баща си. Или заради Марк. Ала дълбоко в душата си знаеше, че го прави заради себе си.

Ако можеше да състави списък на пропуснатото през онези години, заради което най-много съжалява, отношенията със сина му щяха да са на първо място. Най-странното бе, че въпреки отчуждението им Марк изненадващо реши да стане лекар. След като го приеха в медицинския факултет, Пол разгласи новината сред колегите си — гордееше се, че синът му е избрал да тръгне по неговите стъпки. Беше убеден, че сега ще прекарват заедно много повече време, дори покани Марк на ресторант, за да го убеди да стане хирург. Младежът поклати глава:

— Хирургията е твоят живот, но мен не ме вълнува. Честно казано, понякога те съжалявам.

Думите му жегнаха Пол. Скараха се. Марк обсипа баща си с горчиви обвинения и демонстративно напусна ресторанта, след като Пол се вбеси. Изминаха няколко седмици — Пол не говореше на сина си, а младежът не опита да се сдобрят. Седмиците прераснаха в месеци, месеците в години. Марк поддържаше връзка с майка си, но не стъпваше в дома на родителите си, когато знаеше, че баща му е там.

Пол реагира на отчуждаването със сина си по единствения начин, който познаваше — продължи да се товари с работа, ежедневно пробягваше задължителните осем километра, всяка сутрин задълбочено четеше финансовите страници във вестника. Само че виждаше тъгата в погледа на Марта и понякога късно нощем се питаше как да хвърли мост през пропастта, зейнала между него и сина му. Изсушаваше се да му телефонира, но така и не се осмели да го стори. Марта му беше казала, че младежът се справя и без неговата подкрепа. Не беше станал хирург, а общо практикуващ лекар, и след като работи няколко месеца, за да придобие поне малко опит, той се записа доброволец в международна благотворителна организация и напусна страната. Постъпката му беше благородна, ала Пол подозираше, че е продиктувана от желанието му да бъде възможно по-далеч от баща си.

Две седмици след заминаването на сина им Марта подаде молба за развод.

Навремето обвиненията на Марк го бяха разгневили, но постъпката на съпругата му го слиса и потресе. Помъчи се да я разубеди, обаче тя кротко го прекъсна:

— Наистина ли ще страдаш за мен? Та ние с теб вече почти не се познаваме.

— Мога да се променя.

Марта се усмихна:

— Знам, че можеш. И трябва да го сториш. Но по свое желание, не защото смяташ, че аз го искам.

Следващите две седмици Пол прекара в някакъв унес, а месец по-късно, след като направи съвсем рутинна операция на шейсет и две годишната Джил Торелсън от Роданте, градче в Северна Каролина, тя почина в реанимацията.

Сега си даваше сметка, че потресаващата случка, последвала ужасните преживявания в личния му живот, бе причината да поеме този път.

* * *

Изпи кафето, седна зад волана и зави към шосето. След четирийсет и пет минути влезе в Морхед Сити, премина по моста към Бофърт, преодоля поредица от остри завои и се насочи към остров Сидър.

Ненатрапчивата красота на крайбрежните низини го заплени и той намали скоростта, за да се порадва на гледката. Тук животът бе различен. Той се удивяваше на шофьорите на колите в отсрещното платно, които му махаха, и на старците, седнали на скамейка пред някаква бензиностанция, сякаш нямаха друго занимание, освен да наблюдават преминаващите автомобили.

Към три следобед взе ферибота за Окракок, селце в южния край на Аутър Банкс. Освен неговата имаше само още четири коли и по време на двучасовото пътуване той се запозна с другите пасажери. Пренощува в мотел в Окракок, събуди се, когато бялото кълбо от светлина се издигна над океана, закуси набързо и няколко часа се разхожда из селцето, наблюдавайки как обитателите му се подготвят за бурята, предвещавана от метеоролозите.

Най-сетне почувства, че е готов да продължи. Остави сака на задната седалка на колата си и поде пътуването на север до мястото, на което трябваше да отиде.

Островите край бреговете на Северна Каролина бяха и необикновени, и мистични. Заоблени дюни, обрасли с високи треви, дъбове — джуджета, приведени от неспирния океански вятър… подобна гледка нямаше никъде другаде. Навремето островите са били свързани със сушата, но след последната ледникова епоха океанът беше завзел земите на запад, образувайки пролива Пимлико. До хиляда деветстотин и петдесета година островите не бяха свързани с шосе и на хората се налагаше да шофират по плажа, за да стигнат до къщите отвъд дюните. Дори и сега този обичай беше останал — на пясъка край водата се виждаха следи от автомобилни гуми.

На места небето се беше прояснило и макар облаците гневно да препускаха към хоризонта, от време на време слънцето надничаше иззад тях и под светлината му пейзажът заблестяваше в искрящо бяло. Даже шумът от двигателя на колата не можеше да заглуши рева на океана.

По това време на годината нямаше туристи, по шосето не се движеха други автомобили. Докато шофираше почти машинално, Пол отново се замили за Марта.

Документите по развода бяха излезли едва преди няколко месеца, но общо взето нямаше неприятни сцени. Той знаеше, че Марта има приятел, дори подозираше, че връзката е започнала, преди жена му да поиска развод, но това не беше важно. Напоследък абсолютно всичко му се струваше маловажно.

След като Марта го напусна, той съкрати натоварената си ежедневна програма — смяташе, че му е необходимо време да свикне с промяната. Ала след няколко месеца, вместо да се върне към обичайния си ритъм на живот, постепенно се отказа и от други дейности. Още правеше редовния крос, но откри, че вече не се интересува от борсовите новини във вестника. Откакто се помнеше, шест часа сън му бяха напълно достатъчни, ала най-големият парадокс бе, че макар сега да не се преуморяваше, изпитваше необходимост да спи по-дълго, за да се почувства ободрен.

Настъпиха и други промени. За пръв път от години не чувстваше напрежение в раменните мускули. Бръчките, вдълбани с течение на времето, пак се набиваха на очи, но като застанеше пред огледалото, виждаше, че някогашното напрегнато изражение е заменено от меланхолия, която изглеждаше някак романтична. И още нещо — може би си въобразяваше, обаче изглеждаше, сякаш прошарената му коса най-сетне е престанала да оредява.

Навремето смяташе, че е постигнал всичко. Тичаше все напред и напред, бе стигнал апогея на успеха, ала едва сега разбираше, че така и не последва съвета на баща си. През целия си живот бягаше от нещо, вместо да се стреми към някаква цел, и дълбоко в сърцето си осъзнаваше, че всичките му усилия са били напразни.

Беше на петдесет и четири и си нямаше никого; докато се взираше в асфалтираната лента на шосето, виеща се пред него, той неволно се запита защо, по дяволите, е трябвало да бяга толкова неуморно и упорито.

* * *

Знаеше, че вече наближава краят на пътуването, и когато навлезе в Роданте, намали скоростта и любопитно се заоглежда. Центърът (ако можеше да се нарече така) на градчето се състоеше от няколко обществени сгради, които на пръв поглед осигуряваха най-разнообразни услуги. В универсалния магазин се продаваха не само хранителни продукти, ами железария и такъми за риболов; на бензиностанцията се предлагаха автомобилни гуми, резервни части за коли и услугите на механик.

Не се наложи да разпитва как да стигне до хотелчето, в което си беше запазил стая. Няколко минути, след като мина през „центъра“, свърна от шосето по алея, посипана с чакъл, и си каза, че „Странноприемницата“ в Роданте е по-очарователна, отколкото си я представяше. Старинната викторианска къща беше боядисана в бяло, черни кепенци обграждаха правоъгълните прозорци, уютната веранда като че ли любезно подканваше госта да влезе. На парапета бяха наредени саксии с разцъфнали теменужки, американското знаме на покрива плющеше под вятъра.

Пол извади саковете, преметна ги през рамо, изкачи се по стъпалата и влезе в къщата. Подът от чамови дъски беше надраскан, защото дълги години по него бяха газили стъпала с полепнал по тях пясък — пълна противоположност на лакирания паркет в доскорошния му дом, който изведнъж му се стори прекалено помпозен. Вляво имаше уютна дневна, през големите прозорци от двете страни на камината нахлуваше ярка светлина. Той долови аромата на прясно сварено кафе, видя чинийка с бисквити, очевидно оставена за него. Зави надясно по коридора, предполагайки, че някъде там ще намери собственика на хотела.

Зад малкото бюро на рецепцията нямаше никого; ключовете на корковото табло бяха закачени за медальончета-маяци. Пол натисна звънеца на бюрото, изчака, отново позвъни — този път чу звук, напомнящ приглушено ридание. Остави на пода саковете, заобиколи бюрото и мина през летящите врати, водещи към кухнята. Върху плота стояха три големи плика с провизии. Той видя, че задната врата е отворена, тръгна натам и като стъпи на верандата, дъските изскърцаха. Вляво видя два люлеещи се стола с масичка помежду им, вдясно зърна някаква жена. Стоеше до парапета и се взираше в океана. Също като него и тя носеше избелели джинси, но беше облякла дебел пуловер с висока яка. Светлокестенявата й коса беше прибрана на опашка, вятърът развяваше няколкото изплъзнали се къдрици. Като чу проскърцването на дъските, непознатата стреснато се обърна и едва не събори от парапета чашата с кафе. Зад нея цяло ято птици рибарки се рееха, понесени от въздушното течение.

Пол извърна очи, но след миг отново я погледна, като че ли тя го привличаше с магнит. Беше красива, макар лицето й да беше подпухнало от плач, но нещо в позата й му подсказа, че тя не осъзнава привлекателността си. По-късно, когато отново и отново възкресяваше в паметта си този миг, Пол реши, че неувереността й придава още по-голям чар.