Никълъс Спаркс
Нощи в Роданте (19)

19

Минаваше полунощ; Адриана седеше на леглото си и държеше раковината. Преди час й телефонира Дан, който едва сдържаше възторга си от промяната в сестра си:

— Каза, че утре ще заведе на разходка момчетата, че иска да бъдат само тримата. Децата й изпитвали необходимост да бъдат повече време с майка си. — Той замълча, после добави: — Не знам какво си й казала, но със сигурност подейства.

— Радвам се.

— Хайде, сподели! Какво си говорихте? Като попитах Аманда, тя отказа да ми разкаже.

— Не й казах нищо по-различно от онова, което непрекъснато й внушавахме и аз, и вие с Мат.

— Тогава защо този път се е вслушала?

— Може би защото най-сетне с пожелала да ме чуе — отвърна Адриана, произнасяйки бавно всяка дума.

По-късно, както и предполагаше, че ще се случи, извади всички писма и ги препрочете. Сълзи замъгляваха очите й и тя едва виждаше думите, написани от Пол, но още по-трудно й беше да разчита своите. Безброй пъти беше чела и собствените си послания изпращани до Пол през онази безкрайна година на раздялата им. Донесъл й ги беше Марк Фланър, който я посети два месеца, след като Пол беше погребан в Еквадор.

Аманда беше забравила да я разпита за посещението на Марк и Адриана не й напомни. След време дъщеря й сигурно щеше да прояви любопитство, ала тя още не знаеше доколко ще й се довери. През изминалите години не бе споделила тайната с никого, държала я беше под ключ в сърцето си, както държеше писмата в чекмеджето си. Дори баща й не знаеше какво е направил Пол.

Под бледата светлина от уличната лампа, проникваща през прозореца, Адриана стана от леглото, взе от дрешника яке и шал, слезе по стълбището. Отключи задната врата и излезе на верандата.

Звездите блещукаха като пайети по наметало на илюзионист, въздухът беше студен и влажен. Локвичките след падналия дъжд бяха черни като абаносовото небе, надвиснало отгоре. Прозорците на съседните къщи светеха и макар тя да съзнаваше, че е само плод на въображението й, почти подушваше миризмата на сол във въздуха, сякаш откъм околните дворове се стелеше океанска мъгла.

Марк позвъни на вратата й едно февруарско утро; тя не забеляза, че ръката му още е в превръзка — взираше се в него, не можеше да откъсне поглед от лицето му. „Толкова прилича на баща си!“ — мина й през ума. Марк печално се усмихна, едва тогава тя се сепна и го покани да влезе, като се опитваше да сдържи сълзите си.

Покани го в кухнята, приготви му кафе. Той седна до масата, извади от чантата си купчинка писма:

— Татко е запазил всички. Не знаех какво да ги правя, накрая реших да ти ги донеса.

Адриана кимна:

— Благодаря. Благодаря и задето ми писа. Знам колко ти е било трудно.

— Няма за какво — смотолеви той и дълго мълча. После й каза защо е дошъл.

Сега, докато стоеше на верандата, обгърната от мрака на мразовитата зимна нощ, Адриана се усмихна, като си помисли какво бе сторил Пол. За нея. След като Марк си тръгна, тя отиде при баща си; за пръв път от месеци насам камък й беше паднал от сърцето — вече не се питаше откъде ще намери пари за частната болница. Марк й обясни, че Пол бил уредил за възрастния човек да се грижат специалисти до края на живота му — подарък, с който бил намислил да я изненада. Разбира се, тя запротестира, но младежът заяви, че отказът й би разбил сърцето на баща му.

— Моля те, приеми — каза накрая. — Изпълни желанието на татко.

През годините, които последваха, тя съхрани в сърцето си тайната за последния жест на Пол, както пазеше спомена за няколкото нощи в обятията му. Той още означаваше всичко за нея, така щеше да бъде до края на живота й.

Вече беше изминала по-голямата част от земния си път, но колкото й да е странно, той не й се струваше прекалено дълъг. Цели години бяха изчезнали от паметта й, заличени като стъпки в пясъка, пометени от вълните на океана. Понякога й се струваше, че с изключение на времето, прекарано с Пол Фланър, е преминала през живота като малко дете, което по време на дълго пътуване с кола с безразличие се взира през стъклото в пейзажа край шосето.

В разстояние на няколко дни се беше влюбила в непознат, но никога повече нямаше да изпита това чувство. Краят на любовта беше настъпил в планински проход в Еквадор. Пол беше загинал, за да спаси сина си, в този миг частица от нея също беше умряла.

Вече се беше примирила, не чувстваше горчивина. Знаеше, че ако изпаднеше в същото положение, щеше да се жертва в името на детето си. Пол вече го нямаше, но й бе оставил толкова много. С него бе разбрала що е любов и радост, беше открила у себе си неподозирана сила и никой на този свят не можеше да й ги отнеме.

Ала този епизод от живота й завинаги беше приключил; оставаха й само спомените и тя ги съхраняваше с безкрайна топлота и нежност — за нея те бяха реални като гледката пред очите й; примигна, за да прогони сълзите, бликнали още сред студената пустота на спалнята й, вирна брадичка. Загледа се в небето, дълбоко си пое въздух и заслуша в далечното и въображаемо ехо на вълни, които през една бурна нощ се разбиват в бреговете на Роданте.