Никълъс Спаркс
Нощи в Роданте (17)

17

Аманда забеляза, че писмото е на лист от същия бележник, на който Пол беше написал прощалното си послание. Ръцете й се разтрепериха, затова притисна длани върху масата. Дълбоко си пое дъх и зачете.

„Скъпа Адриана,

Давам си сметка, че дори не знам как да започна подобно писмо. Така или иначе с теб никога не сме се виждали и въпреки че те познавам от описанието на баща си, все пак не е същото. Съжалявам, че не мога да се срещна с теб, но заради контузиите засега съм принуден да остана тук. И ето, че се мъча да намеря най-подходящите думи и се питам дали написаното ще има някакъв смисъл.

Извинявай, че не телефонирах, обаче си казах, че няма да ти е по-лесно, ако чуеш какво се е случило. Самият аз още не мога да го възприема, може би отчасти заради това реших да ти пиша.

Знам, че баща ми ти е разказвал за мен, но смятам за необходимо да видиш нещата от моята гледна точка. Дано добиеш вярна представа за човека, който те обичаше.

Важно е да разбереш, че като дете и юноша аз нямах баща. Да, живеехме заедно, да, той се грижеше нищо да не липсва нито на мен, нито на мама, но почти не го виждах, освен когато ми четеше конско за някоя по-слаба оценка в бележника. Помня, че в училище всяка година се провеждаше изложение на науките, в което участвах от детската градина до осми клас, но баща ми така и не намери време да присъства поне веднъж. Никога не ме заведе на бейзболен мач, нито веднъж не излязохме на разходка с велосипеди. Той спомена, че ти е разказал колко с бил погълнат от работата си, но повярвай, че за мен беше много по-страшно, отколкото ти го е представил. Честно казано, когато заминах за Южна Америка, искрено се надявах никога повече да не го видя.

Но не щеш ли, той ми писа, че пристига в Еквадор, за да бъде близо до мен. Казах си, че решението е плод на безкрайното му високомерие, което с течение на времето бях започнал да ненавиждам. Вероятно изведнъж му беше скимнало да играе ролята на баща и да раздава нежелани съвети, да преустрои болницата така, че работата да бъде по-ефективна, или пък да предложи гениални идеи как да направим живота си що-годе поносим. Може би дори щеше да използва връзките си и да доведе в Еквадор екип от млади лекари доброволци, като не пропусне да уведоми пресата в Щатите кой е отговорен за мащабната благотворителна акция. Открай време изпитваше удоволствие да вижда името си във вестници и списания, пък и ясно си даваше сметка доколко рекламата помага на частната му практика. Малко преди да пристигне, се изкушавах да си стегна багажа и да се върна у дома, а той да остане в Еквадор. Намислил бях отговори на всичко, което вярвах, че ще ми каже. На «Извинявай, Марк» щях да отвърна: «Малко късно си се сетил». Отговорът ми на «Радвам се да те видя» щеше да бъде: «Съжалявам, че не мога да кажа същото», а кажеше ли: «Искам да поговорим», щях да отсека: «Няма за какво!». Само че той ме изненада; промърмори «Здрасти» и като видя изражението ми, само кимна и се отдалечи. През първата седмица след пристигането му не разменихме нито дума.

Отношението ми към него не се промени изведнъж, като по магия. Месеци наред очаквах да се върне към предишните си навици, да прояви надменност и нетърпение — дебнех го и бях готов да му потърся сметка. Само че това не се случи. Той никога не се оплака от работата и мизерните условия, изказваше мнение само когато го попитаха, а директорът на болницата призна, че баща ми е доставил медикаментите и новата медицинска техника, които ни бяха крайно необходими, но е настоял дарителят да остане анонимен.

Най-благодарен му бях, че не се държеше, сякаш с него сме в прекрасни отношения. Месеци наред не бяхме дори приятели, а пък аз не се държах с него като с баща, ала той не се опита да ми въздейства — не ме притискаше, не ме увещаваше да забравя миналото.

Струва ми се, че именно тогава отношението ми към него започна да се променя, враждебността ми да се топи.

Разбрах, че наистина се е променил, постепенно се убедих, че в него има нещо, заради което заслужава да получи втори шанс. Знам, че промяната у него е започнала още преди да се запознае с теб, но ти си главната причина за коренното му преобразяване. Преди да те срещне, той непрекъснато търсеше нещо. Намери го едва след като ти се появи в живота му.

Баща ми непрекъснато говореше за теб, мога само да си представям колко писма ти е изпратил. Предполагам, знаеш колко те обичаше. Но едва ли подозираш, че преди да се запознае с теб, той нямаше представа що е истинска обич. Беше постигнал много, обаче съм сигурен, че би заменил успехите и славата срещу възможността да прекара живота си с теб. Трудно ми е да го призная, като се има предвид, че той беше женен за майка ми, но реших, че трябва да го научиш. Дълбоко в сърцето си знам, че ще бъде щастлив, задето съм разбрал какво означаваш за него.

Някак си ти го промени, заради теб не бих заменил за нищо тази последна година. Нямам представа как си го постигнала, но ти превърна баща ми в човек, който вече много ми липсва. Ти го спаси, ала донякъде спаси и мен самия.

Той дойде във високопланинската болница заради мен. Беше кошмарна нощ. Проливният дъжд, започнал преди десетина дни, не преставаше да се лее, гъста кал покриваше пътищата. Свързах се по радиостанцията с голямата болница и съобщих, че не мога да се върна, защото джипът ми отказва да запали и всеки момент ще започне мащабно свличане на земни маси. Въпреки протестите на директора баща ми взел другия джип, за да ми се притече на помощ. Дойде да ме спаси и като го видях зад волана, за пръв път мислено го нарекох «татко». Дотогава беше мой баща, но никога татко… предполагам, разбираш за какво говоря.

На косъм се разминахме със смъртта. След няколко минути чухме грохот, свличащите се земни маси пометоха болницата; с баща ми се спогледахме — още не вярвахме колко близо сме били до гибелта.

Ще ми се да можех да ти кажа какво се обърка след това… Татко шофираше внимателно, бяхме изминали по-голямата част от разстоянието, вече виждах светлинките на болницата в долината под нас. Обаче на един остър завой джипът поднесе, след миг се запремята надолу по стръмнината.

Не знам кога съм дошъл в съзнание. Бях добре, само ръката ми беше счупена, също и няколко ребра, но веднага разбрах, че баща ми е пострадал много тежко. Извиках му да се държи, докато доведа помощ, ала той сграбчи ръката ми и ме задържа. Сигурно осъзнаваше, че краят е близо, затова искаше да остана до него.

Сетне човекът, който току-що ми беше спасил живота, помоли да му простя.

Обичаше те, Адриана. Никога не забравяй колко те обичаше. Въпреки краткото време заедно, което съдбата ви бе отредила, той те обожаваше. Искрено ти съчувствам за загубата. Когато скръбта ме завладее, намирам утеха не само в мисълта, че той би сторил за теб същото, което направи за мен, но и че благодарение на теб имах възможност да опозная и да обикна моя татко.

Получи се доста объркано, ала вероятно разбираш, че опитвам да ти благодаря.“

Марк Фланър

Младата жена остави писмото на масата. Мракът в кухнята се беше сгъстил, в тишината тя чуваше само дишането си. Адриана беше останала в дневната, сама със спомените си. Аманда сгъна листа хартия — мислеше си за майка си и… за Брент.

Насили се да възкреси в паметта си Коледата отпреди толкова много години — смътно си спомни колко мълчалива беше Адриана, как пресилено се усмихваше, как от време на време в очите й проблясваха сълзи и как те, децата й, бяха решили, че тя скърби за баща им.

Макар връзката между майка й и Пол да не беше продължила дълго като нейния брак с Брент, тя изведнъж разбра, че смъртта на Пол е била жесток удар за Адриана — не по-малко жесток от онзи, който самата тя бе изпитала, седейки за последен път до леглото на Брент…

Само че за разлика от нея на майка й не е било съдено да се сбогува с любимия.

* * *

Адриана чу приглушеното ридание на дъщеря си, отдръпна се от прозореца и се върна в кухнята. Аманда вдигна глава, погледът й изразяваше безмерно страдание.

Адриана се втренчи в нея, без да помръдне, после разтвори обятията си. Младата жена се изправи, напразно опитвайки да сподави сълзите си; дълго, много дълго майка и дъщеря стояха прегърнати, безмълвни.