Никълъс Спаркс
Нощи в Роданте (14)

14

Събудиха се в ранната съботна утрин; бяха прегладнели, но още нямаше ток, а ураганът, макар и отслабващ, все така вилнееше навън. Пол донесе хладилната чанта и двамата закусиха в леглото — ту се шегуваха, ту ставаха сериозни и потъваха в мълчание, наслаждавайки се на близостта си и на вълшебството на момента.

На обяд вятърът позатихна и те се осмелиха да излязат на верандата. Небето започваше да се прояснява, ала брегът беше осеян със счупени клони, автомобилни гуми, дървените стълбища на къщи, отнесени от прилива. Макар че се беше постоплило, още беше прекалено хладно да свалят якетата, но Адриана махна ръкавиците си, за да усеща дланта на Пол в своята.

Към два следобед токът дойде за няколко секунди, угасна, но след двайсет минути електрозахранването беше напълно възстановено. Продуктите хладилника не се бяха развалили: Адриана изпече на скарата няколко пържоли, взе бутилка вино и с Пол си устроиха банкет. После се изкъпаха заедно във ваната. Пол седеше зад нея и прокарваше гъбата по корема и гърдите й. Тя облегна глава на гърдите му, затвори очи и се отпусна в прегръдките му.

Вечерта отидоха в градчето — след преминаването на урагана животът в Роданте бавно възвръщаше обичайния си ритъм. Адриана и Пол седнаха в някакъв неприветлив бар, слушаха музика по джубокса, от време на време танцуваха; дансингът беше на тяхно разположение — барът беше претъпкан с местни хора, които не се интересуваха от танци, а умираха от желание да споделят преживяванията си по време на урагана. Двамата бавно кръжаха по дансинга, притиснати един към друг, без да обръщат внимание на шумотевицата и любопитните погледи на посетителите.

В неделя Пол свали предпазните капаци и отново изнесе на верандата люлеещите се столове. Небето се беше прояснило за пръв път след урагана и както през първата вечер двамата се разходиха по плажа, отбелязвайки промените. Гневният океан беше прокопал дълбоки бразди в брега, много дървета бяха изтръгнати с корените. След около километър се натъкнаха на къща, килната върху счупените подпори.

Стените бяха хлътнали, стъклата на прозорците — счупени, половината покрив беше отнесен. Съдомиялна машина беше прекатурена до купчина дъски — жалки останки от някогашната веранда. Неколцина души правеха снимки (вероятно като доказателство за застрахователната компания) — едва сега Пол и Адриана разбраха колко опустошителна е била бурята.

Поеха обратно тъкмо когато започна приливът. Вървяха бавно, раменете им се докосваха, от време на време проронваха по някоя дума. Именно тогава намериха раковината — беше наполовина заровена в пясъка и обкръжена от хиляди парченца натрошени мидени черупки. Той се наведе да я вземе, подаде я на Адриана, а тя я допря до ухото си и заяви, че чува шума на океана. Пол я прегърна и й прошепна, че е съвършена като раковината в ръката й. Адриана беше сигурна, че ще я пази през целия си живот, ала не подозираше в какъв символ ще се превърне случайната находка.

Знаеше само, че е в обятията на любимия човек и с цялото си сърце желае вечно да останат прегърнати.

* * *

В понеделник сутринта Пол стана, преди тя да се събуди, и макар да твърдеше, че не се оправя в кухнята, изненада Адриана, като й поднесе в леглото закуската, съблазнявайки я с аромата на прясно сварено кафе. Седна до нея и се разсмя на опитите й да закрие с чаршафа гърдите си, които се разголиха при облягането й на възглавниците. Пържените филийки бяха превъзходни, беконът — хрупкав, не и прегорял, настърганото сирене върху бърканите яйца ухаеше апетитно.

От време на време децата й бяха приготвяли закуска по случай Деня на майката, но за пръв път мъж я глезеше така. Подобни мили жестове бяха чужди на Джак.

След закуската Пол направи обичайния крос, Адриана взе душ и се облече. Той се върна запотен, пъхна дрехите си в пералнята и също взе душ. Когато отиде в кухнята, Адриана говореше по телефона с Джийн. Приятелката й се беше обадила да провери дали всичко е наред. Докато Адриана разказваше за опустошителната буря Пол я прегърна и я целуна по шията.

Ненадейно тя чу познатото проскърцване на входната врата на „Странноприемницата“, по дървения под проехтяха стъпки. Каза на Джийн, че някой е влязъл, затвори телефона и отиде да види кой е посетителят. Върна се след няколко секунди, безмълвно се втренчи в Пол. Пое си дъх и прошепна:

— Дошъл е да говори с теб.

— Кой?

— Робърт Торелсън.

* * *

Робърт Торелсън седеше на канапето в дневната и се взираше в пода. Когато Пол влезе, той го изгледа, без да се усмихне, изражението му беше непроницаемо. Пол си мислеше, че няма да го познае — така или иначе го беше виждал само веднъж в чакалнята на болницата, но се оказа, че много добре помни този човек. През изминалата година прошарената коса на Торелсън беше напълно побеляла, ала иначе не се беше променил. Както се очакваше, погледът му беше суров.

Отначало не продума, само наблюдаваше как Пол премести люлеещия се стол така, че да седят един срещу друг.

— Все пак дойде — отрони най-накрая. Говореше с южняшки акцент, силният му глас беше дрезгав — типичен глас на човек, който години наред е пушил цигари „Кемъл“ без филтър.

— Да.

— Не вярвах, че ще дойдеш.

— Откровено казано, доста се колебах.

Робърт изсумтя, сякаш очакваше подобен отговор.

— Синът ми каза, че е говорил с теб.

— Така е.

Робърт горчиво се усмихна — явно знаеше какви думи са си разменили.

— Каза, че не си опитал да се оправдаеш.

— Не — отвърна Пол. — Не се опитах.

— Но още смяташ, че не си сгрешил, а?

Пол извърна поглед, спомни си казаното от Адриана. „Права е — помисли си. — Каквото и да направя, няма да променят мнението си.“ Изпъна рамене и промърмори:

— Писахте ми, че държите да говорите с мен и че било много важно. Ето ме тук. Какво искате, господин Торелсън?

Възрастният човек бръкна в джоба на ризата си, извади кутийка кибрит и пакет цигари. Запали една, придърпа по-близо пепелника, облегна се на канапето:

— Какво се обърка?

— Нищо — отвърна Пол. — Операцията мина като по ноти.

— Тогава защо жена ми умря?

— Ще ми се да знаех, но нямам представа.

— Адвокатите ли те подучиха да говориш така?

— Не. Това е самата истина — мисля, че не искате да ви лъжа. Щях да ви отговоря, ако знаех какво е причинило смъртта на съпругата ви.

Робърт тръпна от цигарата. Когато издиша дима, от гърдите му се изтръгна свистене, сякаш въздух излизаше от стар акордеон.

— При първата ни среща разбра ли, че тя има тумор?

— Не — лаконично отговори Пол.

Старецът отново дръпна от цигарата и отново заговори — този път гласът му бе по-мек, изпълнен с носталгия:

— Разбира се, тогава не беше толкова голям. Беше с размерите на малък лешник, но все пак се набиваше на очи. Тя открай време се срамуваше от него, дори когато беше малка. Спомням си как всеки божи ден с наведена глава вървеше към училище — причината й беше ясна като бял ден.

Гласът на Робърт затрепери, той млъкна за миг, докато се овладее. Пол благоразумно не каза нито дума.

— Като много младежи по онова време тя се отказа от учението — трябваше да работи, за да помага на семейството си. Така се запознах с нея. Работеше на кея — измерваше на кантара уловената риба, която стоварвахме от лодките. Цяла година се мъчих да я заговоря, преди да ми отвърне, обаче аз я харесвах.

Беше почтена, работеше здраво и макар да си спускаше косата върху лицето, от време на време зървах най-красивите очи, които бях виждал — тъмнокафяви и благи като на кошута. Знаех, че не би причинила зло никому, защото беше най-доброто същество на земята. Продължавах да упорствам, тя все така се преструваше, че не ме забелязва, докато накрая явно разбра, че няма да се откажа. Съгласи се да излезе с мен, но през цялата вечер така и не вдигна глава да ме погледне.

Робърт сключи пръсти и продължи:

— Въпреки това пак я поканих на среща. Вторият път тя се поотпусна, разбрах, че дори е духовита, когато пожелае. Като я опознах по-добре, започнах още повече да я харесвам, след известно време започна да ми се струва, че съм влюбен в нея. Не ме беше грижа за онова нещо на лицето й. То не ме притесняваше нито тогава, нито по-късно. Обаче знам, че на нея й тежеше.

Той помълча няколко секунди, после отново подхвана разказа си:

— През следващите двайсет години ни се родиха седем деца; струваше ми се, че докато тя кърми всяко, онова нещо на лицето й се уголемява. Не знам дали не си го внушавах, обаче и тя го беше забелязала. Но всичките ни деца — дори Джон, онзи, дръпнатият, с когото ти говори онзи ден — твърдяха, че на света няма по-добра майка. И не грешаха. Наложеше ли се беше строга, но иначе беше олицетворение на ангелска доброта. Обичах я с цялото си сърце, бяхме щастливи. Животът на острова не е лек, но тя всячески се стараеше да облекчи моя. Гордеех се да ме виждат с нея и всички го знаеха. Смятах, че ще й е достатъчно, но явно не е било… Една вечер гледа по телевизията някакво предаване за жена с тумор на лицето, показаха снимки каква е била преди и след операцията. Мисля, че тъкмо тогава си втълпи веднъж завинаги да се отърве от онова нещо. Започна да говори за операция — знаеше, че струва скъпо, а ние нямаме здравна осигуровка, но все питаше дали няма да се намери някакъв начин.

Робърт погледна Пол в очите.

— Какво ли не й говорих, обаче не можах да я разубедя. Не ме слушаше, като й повтарях, че и така я смятам за красива. Понякога я заварвах в банята да опипва лицето си пред огледалото, друг път я чувах да плаче. Цял живот се беше стеснявала от физическия си недъг и вече не издържаше. Омръзнало й беше непознати да извръщат поглед от нея или хлапета да се взират в лицето й. Накрая се предадох. Изтеглих всичките си спестявания, от банката ми дадоха заем срещу рибарската лодка и дойдохме при теб. Спомням си как тя сияеше от радост. Не я бях виждал толкова щастлива и като я гледах, разбрах, че постъпвам правилно. Казах й, че ще я чакам, и ще отида да я видя веднага след като се събуди от упойката. Знаеш ли какво ми отвърна? Какви бяха последните й думи? Каза ми: „През целия си живот исках да съм красива заради теб“. А пък аз си помислих, че за мен винаги е била красива.

Пол наведе глава и се помъчи да преглътне, ала сякаш буца беше заседнала в гърлото му.

— Само че ти не знаеше тези подробности. За теб тя беше само жената, която се подложи на операция, жената, която почина, жената с грозния тумор на лицето или онази, чиито роднини заведоха дело срещу теб. Не беше честно, трябваше да знаеш каква е била, тя го заслужаваше. Заслужаваше дори много повече, защото беше светица.

Робърт Торелсън изтръска цигарата си в пепелника и я угаси.

— Бил си последният, с когото е разговаряла, последният, когото е видяла. А ти дори не си подозирал, че това е най-благородната, най-прекрасната жена на света. — Той помълча, сякаш изчакваше Пол да осмисли чутото, и промълви: — Но сега вече знаеш.

Изправи се и си излезе.

* * *

Адриана безмълвно изслуша Пол, докато й преразказваше разговора с Робърт Торелсън, после нежно докосна страната му, избърса сълзите му:

— Как си?

— Не знам. Още съм като вцепенен.

— Нищо чудно. Дошло ти е като гръм от ясно небе… пък и е трудно да се възприеме.

— Така е — промълви той.

— Доволен ли си, че дойде тук? Че изслуша разказа на Торелсън?

— И да, и не. За него беше важно да разбера каква изключителна личност е била жена му, затова се радвам, че откликнах на писмото му. Ала изповедта му ми скъса сърцето. Двамата са се обичали толкова силно, а нея вече я няма.

— Да…

— Несправедливо е.

Тя печално се усмихна:

— Имаш право. Когато двама души лудо се обичат, раздялата им е много по-драматична. Голямата любов винаги върви ръка за ръка с голямата трагедия.

— И за нас двамата ли се отнася?

— За всички — въздъхна Адриана. — Остава ни само да се надяваме, че ще ни сполети след много, много години.

Пол я придърпа на коленете си. Целуна я по устните, прегърна я, двамата дълго седяха, без да помръднат.

Ала докато по-късно се любеха, тя мислеше само за едно — беше последната им нощ на острова, последната нощ пред раздялата, която щеше да продължи поне една година. Колкото и да опитваше, не можа да се овладее и сълзите обляха лицето й.