Никълъс Спаркс
Нощи в Роданте (11)

11

Робърт Торелсън седеше зад старомодното бюро в дневната и се вслушваше в гръмките удари на чука — синът му заковаваше с дъски задните прозорци на къщата. Държеше бележката от Пол Фланър, машинално я сгъваше и разгъваше — още не можеше да повярва, че лекарят се е отзовал на молбата му.

Не го очакваше. Изпрати му писъмце, макар да бе сигурен, че само си губи времето. Пол Фланър беше известен лекар, представляван от адвокати с крещящи вратовръзки и скъпи кожени куфарчета, пък и вече повече от година никой не си беше направил труда да се свърже с него, Робърт, сякаш беше престанал да съществува. Всички богаташи от градовете бяха такива; самият той беше щастлив, че не му се е налагало да живее в близост с чиновници, които си изкарват прехраната, седейки зад луксозни бюра в луксозни кабинети, и се чувстват зле, ако температурата на работното им място не е точно двайсет и един градуса. Освен това му бе крайно неприятно да общува с хора, които се мислят за по-достойни от другите, само защото са учили в престижни университети, притежават повече пари или по-големи къщи. След операцията на жена си се запозна с Пол Фланър и му се стори, че лекарят принадлежи тъкмо към тази категория „богоизбрани“. Изглеждаше скован и надменен и макар да си направи труда да изкаже съболезнования, Робърт остана с впечатлението, че прочутият специалист изобщо не го е грижа за нелепата смърт на пациентката.

А това не беше редно.

Неговият живот беше подчинен на други стойности, почитани от баща му, дядо му и прадядо му. Фамилията Торелсън се беше заселила на острова преди почти две столетия. Поколение след поколение мъжете от семейството хвърляха мрежите си в пролива Пимлико — още от времето, когато рибата беше толкова много, че с улова от една мрежа се напълваше цяла лодка. Тази епоха безвъзвратно беше отминала. Сега имаше квоти, закони и големи компании, а рибата в океана все повече намаляваше. Напоследък, когато Робърт излизаше с моторната лодка, се смяташе късметлия, ако уловът стигнеше да си покрие разходите за бензина.

Беше на шейсет и седем, но изглеждаше с десет години по-възрастен. Дълбоки бръчки набраздяваха лицето му, загрубяло от живота на открито, и покрито със старчески петна, тялото му постепенно губеше битката с времето. Белег, започващ от лявото око, прорязваше страната му. Ръцете му бяха сковани от ревматизма, безименният пръст на дясната липсваше — преди години го беше притиснал в лебедката, докато изваждаше пълните мрежи.

Ала Джил не я беше грижа нито за белега, нито за липсващия пръст. Само че Джил вече я нямаше.

На бюрото стоеше нейна снимка и той все още се хващаше, че остане ли сам, непрестанно се взира във фотографията.

Липсваше му всичко, свързано с нея — как разтриваше раменете му, когато той се връщаше у дома през студените зимни вечери, как седяха заедно на задната веранда и слушаха музика по радиото, как от нея лъхаше на чисто, след като си напудреше тялото.

Пол Фланър му беше отнел тези мигове на щастие. Джил още щеше да е жива, ако не се беше подложила на операцията.

Синът му беше излял гнева си. Сега беше негов ред.

* * *

Само след няколко минути Адриана спря колата на малкия паркинг и с облекчение въздъхна, като видя, че смесеният магазин още е отворен.

Отвън бяха паркирани три коли, покрити с тънък слой морска сол. Двама възрастни мъже с бейзболни шапки седяха на верандата, пушеха и пиеха кафе. Наблюдаваха как Адриана слезе от колата, а като мина край тях, престанаха да разговарят и побързаха да й кимнат за поздрав.

Магазинът беше типичен за малките провинциални селища — протрит дървен под, вентилатори на тавана, полици с хиляди артикули, наблъскани един до друг. До касата се мъдреше буренце с туршия с копър, редом с него стоеше друго, пълно с печени фъстъци. На скарата в дъното на магазина се приготвяха хамбургери и сандвичи с риба и макар че никой не обслужваше щанда, във въздуха още се усещаше миризмата на печено.

Адриана тръгна към машината за лед, намираща се редом с хладилника за бирата и газираните напитки. Понечи да хване дръжката на автомата и зърна отражението си в огледалната вратичка. За миг се скова, сякаш се виждаше през чужди очи.

Колко ли време беше изминало, откакто някой бе виждал в нея привлекателна жена? Или откакто мъж, когото познаваше едва от двайсет и четири часа, бе пожелал да я целуне? Ако й бяха задали тези въпроси, преди да дойде в Роданте, щеше да отговори, че нито едното, нито другото й се е случвало, откакто Джак я напусна. Само че нямаше да е съвсем откровена. Джак й беше съпруг, не някой непознат, и тъй като с него бяха ходили две години, преди да се оженят, всъщност бяха изминали близо двайсет и три години, откакто не беше имала подобно преживяване.

Разбира се, ако съпругът й не я беше изоставил, изобщо нямаше да направи рекапитулация на миналото, ала сега беше различно. Сега си даваше сметка, че повече от половината й живот е минал, без някой привлекателен мъж да й обърне внимание. Колкото и да се стараеше да си внуши, че не се е поддала на изкушението благодарение на здравомислието си, някакво предателско гласче й нашепваше друго — че е отблъснала Пол, защото повече от двайсет години е била само съпруга и майка и е забравила какво е да е желана жена.

Не можеше да отрече, че изпитва привличане към него. Не само защото беше красив, интересен, дори очарователен, когато поискаше. Нито, защото я беше накарал да се чувства желана. Запленена беше от искреното му желание да се промени, да стане по-добър, по-човечен. Познаваше мнозина като него — подобно на лекарите и адвокатите често бяха работохолици — ала за пръв път се натъкваше на човек, не само решен да промени правилата, ръководили живота му до този момент, но и да го направи по начин, от който повечето хора биха се ужасили.

Според нея поведението му беше благородно. Той се стремеше да се отърси от слабостите си и да възобнови връзката със сина си, дошъл беше в Роданте, изпълнявайки желанието на непознат, търсещ отмъщение.

Какъв бе човекът, способен на подобни постъпки? Каква сила, каква смелост се искаше, за да загърбиш охолния живот в името на благородна кауза? „Повече, отколкото притежавам — помисли си. — Повече, отколкото притежава, който и да било мой познат.“ Срамуваше се да го признае дори пред себе си, но бе поласкана, че мъж като Пол изпитва привличане към нея.

Потънала в мисли, машинално взе последните две торбички с лед, грабна една хладилна чанта и ги занесе на касата. Плати, излезе от магазина и тръгна към колата. Машинално кимна на единия старец, който още седеше на верандата; изражението й беше като на човек, който в един и същ ден е бил и на сватба, и на погребение.

* * *

За краткото време, докато беше в супермаркета, небето беше притъмняло още повече, а вихърът едва не я отнесе, като слезе от колата. Бурният вятър свистеше под стрехите на „Странноприемницата“ — звукът беше някак зловещ, сякаш призрачна флейта свиреше само една нота. Облаците ту се разкъсваха, ту се скупчваха на гроздове и се носеха по оловносивото небе. Океанът беше побелял от разпенените гребени на високите вълни, заличаващи линията на прилива от предишния ден.

Посегна да извади от багажника хладилната чанта, но видя, че Пол се приближава, и се провикна:

— Да не си започнал, без да ме дочакаш?

— Не. Само проверявах дали ще намеря всичко необходимо. — Той посочи багажника. — Искаш ли да ти помогна?

Адриана поклати глава:

— Не е тежко, ще се справя и сама. — Кимна към вратата и добави: — Имаш ли нещо против да вляза в стаята ти, за да затворя кепенците?

— Действай.

Тя отиде първо в кухнята, разряза с нож торбичките с лед и ги изсипа в хладилната чанта. Извади от хладилника парче сирене, плодовете, останали от закуската, и пилешкото от предишната вечер, сложи ги върху леда — менюто беше доста оскъдно, но поне нямаше да останат гладни, ако бурята прекъснеше електричеството. Забеляза, че има още малко място, взе бутилка вино, постави я най-отгоре, изпитвайки забранена тръпка при мисълта, че може би по-късно с Пол отново ще седят един до друг и ще отпиват от виното.

Насили се да прогони предателските мисли и се захвана за работа — провери дали всички прозорци са затворени, спусна отвътре резетата на кепенците. Качи се на втория етаж, увери се, че прозорците и капаците в празните стаи са залостени, после отиде в стаята, в която бе спал Пол.

Отключи вратата, влезе и веднага забеляза, че той си е оправил леглото. Празните сакове беше оставил върху скрина, дрехите, с които беше сутринта, вече бяха прибрани, мокасините му бяха прилежно поставени до вратата. Хрумна й, че децата й могат да се поучат от него как да поддържат реда в стаите си.

Отиде да затвори прозорчето в банята, погледът й попадна на легенчето и четката за бръснене, оставени до бръснача. На умивалника стоеше шишенце с одеколон. Неволно си представи как сутринта Пол е стоял до умивалника, а интуицията й подсказа, че е мечтаел тя да бъде до него.

Поклати глава (странно, но се чувстваше като тийнейджърка, която любопитно рови из спалнята на родителите си) и отиде да затвори прозореца до леглото. Машинално погледна навън, видя как Пол е понесъл единия люлеещ се стол, за да го скрие под къщата.

Движеше се така, сякаш беше с двайсет години по-млад. Джак не беше пъргав като него. С напредването на възрастта и поради слабостта си към коктейлите беше пуснал корем, който се тресеше като желе, ако той случайно решеше да спортува или да се захване с някаква физическа работа.

Обаче Пол беше различен. Тя знаеше, че Пол по нищо не прилича на бившия й съпруг, и докато стоеше в стаята му, за пръв път усети сладостна тръпка, каквато изпитва страстен комарджия, предчувствайки големия удар.

* * *

Пол се подготвяше да прикрепи специалните капаци — на всяка от алуминиевите плоскости с размери седемдесет на сто и осемдесет сантиметра беше отбелязано на кой прозорец трябва да се постави. Той ги вдигна една по една и ги разпредели, като мислено набелязваше какво предстои да се направи.

Тъкмо привършваше, когато Адриана се приближи до него. В далечината отекна гръм, приглушеното ръмжене дълго се носи над водата, докато накрая затихна. Постепенно застудяваше.

— Как върви? — подхвърли тя и леко се сепна — тонът й беше необичаен, сякаш говореше друга жена.

— По-лесно е, отколкото очаквах. Окачвам плоскостите и ги прикрепвам с механизмите.

— Според Джийн трябвало да се притиснат и с греди.

— Фасулска работа. Предвидени са специални жлебове, остава само да пъхна гредите и да закова няколко гвоздея. Приятелката ти се оказа права — и сам човек може да свърши всичко.

— Много ли време ще отнеме?

— Около час. По-добре стой вътре.

— Няма ли някаква работа и за мен? Дай да ти помогна.

— Не е необходимо. Но ако искаш, можеш да ми правиш компания.

Адриана неволно се усмихна на закачливия му тон:

— Дадено.

В продължение на около час Пол придърпаше стълбата от един прозорец към следващия, наместваше плоскостите и ги прикрепваше. Докато работеше, усещаше погледа на Адриана, чувстваше се неловко като сутринта, когато тя беше пуснала ръката му.

След няколко минути запръска дъжд, после се усили. Адриана застана под стрехата на къщата, за да не се намокри, само че бурният вятър носеше дъжда на талази. Пол нито забърза, нито забави темпото, сякаш изобщо не забелязваше отвратителното време.

Покри още един прозорец, после следващия. Поставяше плоскостите, спускаше предпазните механизми, преместваше стълбата. Над водата пробягваха мълнии, заваля като из ведро, но Пол продължи да работи — с четири точни удара заковаваше всеки гвоздей, като че ли беше опитен дърводелец.

През цялото време и въпреки дъжда двамата не престанаха да разговарят; Адриана забеляза, че той внимателно подбира темите и се старае да избягва всичко, което може да се тълкува двояко. Разказа й как с баща му са ремонтирали стопанските сгради във фермата, сподели, че може би и в Еквадор ще му се наложи да прави същото, шеговито добави, че сегашната работа е нещо като полезна тренировка.

Адриана го слушаше и си мислеше, че той й дава възможност да се дистанцира, да заличи по някакъв начин случилото се тази сутрин. Ала докато го наблюдаваше, тя, изведнъж си даде сметка, че това е последното, което би искала.

Всичко у него й вдъхваше смътен копнеж към нещо непознато — лекотата, с която работеше, все едно физическото усилие му доставяше удоволствие, бедрата му, очертани от прилепналите джинси, необикновените очи, които отразяваха мислите и чувствата му. Докато стоеше под проливния дъжд, тя усети магнетичното му привличане, прииска й се да бъде по-различна — красива, самоуверена, достойна за него.

Пол най-сетне приключи — дрехите му бяха подгизнали, пребледнял беше от студа. Прибра инструментите и стълбата и отиде на верандата при Адриана. Тя беше пригладила назад косата си, по лицето й нямаше и следа от грим, ала сега му се стори още по-красива. Макар че беше навлякла дебело яке, той знаеше, че отдолу се крие топло женствено тяло.

Внезапно бурята се разрази с пълна сила. Ослепителна мълния за миг съедини океана с небето, отекна силен гръм, сякаш два камиона се бяха сблъскали на магистралата. Силният порив на вятъра преви дърветата почти до земята. Едрите дъждовни капки, образуващи плътна завеса, летяха настрани, като че ли не се подчиняваха на земното притегляне.

За миг двамата не помръднаха — не се страхуваха от дъжда, и без това вече бяха мокри до кости. Сетне, осъзнавайки надвисналата опасност, безмълвно влязоха в къщата.