Никълъс Спаркс
Нощи в Роданте (9)

9

Въпреки че вечерта затвори кепенците и спусна завесите, за да попречи на утринната светлина да проникне в стаята, Пол се събуди призори. Остана още десетина минути в леглото — още беше вдървен и всичко го болеше.

Стана, отвори кепенците и се загледа навън. Над водата се стелеше гъста мъгла, по оловносивото небе се носеха кълбести облаци. „Бурята ще ни връхлети още преди полунощ — помисли си той. — Най-вероятно още в ранния следобед.“

Седна на леглото, сложи спортния си екип, облече и анорак. Извади от чекмеджето още едни къси чорапи и ги нахлузи вместо ръкавици. На пръсти слезе по стълбището и се огледа. Адриана още не беше станала; жегна го разочарование, че не я видя, след миг се опомни и се запита какво го засяга дали тя е там, или я няма. Отключи вратата, излезе и бавно затича, докато се разгрее и ускори темпото.

Адриана се събуди от стъпките му по скърцащото дървено стълбище. Седна, отметна завивките и нахлузи домашни чехли; съжаляваше, че не е приготвила кафе за Пол. Може би той нямаше да пие преди утринната си тренировка, но поне трябваше да му предложи.

Пол усети как мускулите му се отпускат и затича по-бързо. Разбира се, не бягаше със същото темпо като преди двайсет-трийсет години, но постепенно се почувства освежен. За него тичането не беше обикновено физическо упражнение, нито го затрудняваше.

Беше достигнал етап, при който му се струваше, че при пробягването на осем километра не изразходва повече енергия, отколкото примерно при четенето на вестник. Бягането беше един вид медитация, а утринните мигове — единственото време на деня, когато можеше да бъде сам.

Утрото беше идеално за любителите на този вид спорт. Макар че през нощта беше валяло и стъклата на колите още бяха осеяни с водни капки, вероятно дъждът беше спрял бързо, защото паважът вече беше изсъхнал. Тънки струйки мъгла лениво се виеха във въздуха, обгръщаха една след друга малките къщи и отминаваха като призрачна процесия. Пол би предпочел да бяга по брега, защото рядко му се удаваше подобна възможност, но реши да използва възможността и да намери къщата на Робърт Торелсън. Тичешком прекоси централната част и зави вдясно, наслаждавайки се на живописната гледка.

Роданте беше типично старинно рибарско селище досами океана — уединено кътче от света, където съвремието навлизаше с много бавни стъпки. Къщите бяха дървени и макар че някои бяха в сравнително добро състояние — с малки, отлично поддържани дворове и цветни лехи, в които напролет щяха да разцъфнат засадените луковици, навсякъде се виждаха доказателства за трудния живот на местните хора. Дори къщи, които вероятно са били построени преди десетина години, вече носеха белезите на разрухата. Оградите и пощенските кутии бяха загнили, боята се белеше, по ламаринените покриви се виждаха петна от ръжда. В дворовете бяха струпани какви ли не символи на ежедневието на хората в тази част на света — преобърнати пробити лодки и повредени извънбордови двигатели, скъсани рибарски мрежи, въжета и вериги, които препречваха пътя на неканените посетители.

Някои къщурки повече приличаха на бараки и изглеждаха така, сякаш ще се разпаднат при по-силен повей на вятъра. Много веранди бяха хлъзнали и бяха подпрени с какво ли не, за да не пропаднат съвсем — бетонени блокчета, тухли, натрупани една върху друга, къси греди, които стърчаха отдолу като къси китайски пръчици за хранене.

Ала въпреки ранния час се усещаше как в градчето кипи живот, дори в къщите, които изглеждаха напълно изоставени. Докато тичаше, Пол видя как от комините излизат кълба дим, зърна мъже и жени, които заковаваха дъски на прозорците. Звукът от ударите на чуковете разкъсваше тишината на утрото.

На следващата пресечка отново зави, погледна табелката с названието на улицата и продължи да тича. След няколко минути се озова на улицата на Робърт Торелсън. Знаеше, че домът му се намира на номер трийсет и четири.

Отмина номер осемнайсет, после двайсет. Неколцина души престанаха да се занимават с работата си и враждебно го изгледаха. След секунда той се озова пред къщата на Робърт Торелсън и се помъчи да я огледа, без да бие на очи.

Постройката по нищо не се различаваше от другите на тази улица — не беше добре поддържана, но и не приличаше на съборетина. По-скоро беше нещо по средата, сякаш човекът и природата бяха изпаднали в патово положение в битката за нея. Беше едноетажна, построена най-малко преди петдесет години, с тенекиен покрив. Проливните дъждове, донесени от хиляди бури, бяха набраздили със сиво-бялата боя. На верандата стояха два очукани люлеещи се столове, обърнати един към друг. Прозорците бяха обточени с жици с нанизани разноцветни лампички.

Вратите на малката пристройка бяха отворени, виждаха се два работни тезгяха, отрупани с мрежи и рибарски пръчки, кутии и инструменти. На стената бяха облегнати две канджи, на окачалката висеше жълт дъждобран. Отвътре излезе някакъв човек, понесъл ведро.

Пол се стресна и се обърна, преди онзи да забележи, че го наблюдават. Беше твърде рано да го посети, пък и не искаше Торелсън да го види по спортен екип. Сведе глава срещу вятъра, зави в съседната уличка и се опита да бяга с предишното темпо.

Не му беше лесно. Образът на онзи човек го преследваше, краката му натежаха, като че ли бяха пълни с олово, всяка стъпка беше по-трудна от предишната. Въпреки студа лицето му лъсна от пот.

Последните петдесет метра до „Странноприемницата“ измина с бавен ход, за да се отпуснат мускулите му. Още отдалеч видя, че лампата в кухнята свети.

Усмихна се — знаеше какво означава това.

* * *

Докато Пол го нямаше, децата на Адриана телефонираха и тя говори по няколко минути с всяко — радваше се, че те са въодушевени от посещението при баща си. Малко по-късно тя се обади в частната клиника.

Баща й не можеше да говори по телефона, затова беше помолила Гейл, една от сестрите, да се обажда вместо него, и тя вдигна на второто позвъняване:

— Тъкмо казвах на баща ти, че всеки момент ще се обадиш.

— Как е той?

— Днес е малко уморен, но иначе всичко е нормално. Изчакай да допра слушалката до ухото му.

След секунда Адриана чу хрипливото му дишане и стисна клепачи.

— Здравей, татко — каза и продължи да говори, все едно седеше до него. Разказа му за „Странноприемницата“ и плажа, за буреносните облаци и мълниите и макар да не спомена Пол, изведнъж се запита дали баща й не разбира по трепета в гласа й, че тя се опитва да скрие нещо.

* * *

Пол се изкачи по стъпалата, още щом се озова в коридора, усети апетитната миризма на бекон и се почувства, сякаш се завръща у дома след дълго пътуване. След секунда Адриана блъсна люлеещата се врата и застана до него.

Носеше джинси и светлосин пуловер, който подчертаваше цвета на очите й. На светлината те изглеждаха тюркоазни и напомниха на Пол кристално лятно небе.

— Станал си рано — промълви тя и прибра зад ухото си изплъзнал се кичур коса. Пол си помисли, че има нещо много чувствено в този жест, внезапно по челото му изби пот. Избърса я с опакото на дланта си и побърза да отговори:

— Исках да направя обичайния пробег, преди да се заема с другите си задачи.

— Как мина.

— Бил съм и по-добре, но не искам да си развалям дисциплината. — Той запристъпва от крак на крак. — Между другото, нещо тук мирише много хубаво.

— Докато те нямаше, започнах да приготвям закуската. — Адриана посочи към кухнята. — Сега ли ще хапнеш, или ще изчакаш малко?

— Предпочитам първо да взема душ, ако не възразяваш.

— Никак даже. Смятам да приготвя овесена каша и това ще отнеме двайсетина минути. Как предпочиташ яйцата?

— Може ли бъркани?

— Предполагам, че ще се справя. — Тя се поколеба — харесваше й откровеният му поглед, искаше й се поне още миг да останат заедно. — Отивам да извадя от фурната бекона, преди да прегори — промърмори накрая. — Ще се видим след няколко минути, нали?

— Разбира се.

Пол я проследи с поглед, поклати глава и докато се качваше по стълбите, размишляваше колко красива е тази жена. Отиде в стаята си, свали си дрехите, изпра в умивалника ризата и я преметна на корниза в банята, после пусна душа. Адриана се оказа права — измина поне минута, докато потече топла вода.

След душа той се избръсна, облече джинси и риза, обу мокасини и отиде в кухнята. Адриана вече беше подредила масата; докато минаваше край него, за да постави последните две чинии — едната с препечен хляб, другата с нарязани плодове, той усети уханието на шампоана й с аромат на жасмин.

— Ако нямаш нищо против, пак ще ти правя компания — промърмори тя.

Пол дръпна стола, за да й помогне да се настани:

— Напротив. Дори се надявах да закусим заедно. Заповядай. — Направи й знак да седне.

Адриана му позволи да се прояви като изискан кавалер, изчака го отново да седне.

— Щях да ти взема вестник — каза, — но като отидох в универсалния магазин, вестниците бяха свършили.

— Нищо чудно. Повечето хора бяха на крак още от рано. Сигурно всички се питат силна ли ще е бурята.

— Струва ми се, че времето е същото като вчера.

— Защото не живееш тук.

— И ти не си местен жител.

— Обаче съм преживял страшен ураган. Споменах ли ти как като студент с момчетата от отбора отидохме в Уилмингтън…

Адриана се засмя:

— А ти се кълнеше, че никому не си разказвал тази история.

— Вече ми е по-лесно, след като разчупих леда. Освен това е единственото ми интересно преживяване. Иначе животът ми е пълна скука.

— Съмнявам се. От всичко, което ми разказа, съдя, че животът ти е всичко друго, освен скучен.

Пол се усмихна — не беше сигурен дали му прави комплимент, въпреки това беше поласкан.

— Какво те посъветва Джийн да направим днес.

Тя си взе от бърканите яйца и побутна купата към него:

— Мебелите от верандата трябва да се свалят в избата. Прозорците да се затворят и капаците да се залостят отвътре, после да се поставят щитовете против урагани. Джийн обясни, че се монтирали много лесно и се прикрепвали с куки, после за всеки случай се подпирали с греди.

— Надявам се, че има стълба.

— Разбира се.

— Работата не изглежда много трудна. Но както казах, на драго сърце ще ти помогна, като се върна.

Тя го погледна:

— Сигурен ли си? Знаеш, че не си длъжен.

— Нямам нищо против. И без това нямам друго работа. Пък и ще ми бъде неловко да си седя вътре, докато ти се бъхтиш. Ще се чувствам гузен, макар да съм гостът.

— Благодаря.

— Няма за какво.

Наляха си кафе и започнаха да се хранят. Пол я гледаше как намазва с масло препечена филийка, за миг погълната от заниманието. Хрумна му, че на дневна светлина изглежда дори по-красива от предишната вечер.

— Ще посетиш човека, когото спомена вчера ли?

Пол кимна:

— Да, веднага след закуската.

— Май не си много въодушевен.

— Не знам какво ме очаква. — Той се поколеба, сетне й разказа за Джил и Робърт Торелсън, за операцията, аутопсията и всичко случило се после, както и за бележката, която беше получил по пощата. Като свърши, Адриана изпитателно го изгледа:

— Нямаш представа за какво те вика, така ли?

— Предполагам, че е свързано със съдебното дело.

Искаше й се да му каже, че вероятно греши, но премълча; посегна към чашата с кафето, отпи и едва тогава промълви:

— Каквото и да се случи, знай, че постъпваш правилно. Също като решението ти да заминеш при Марк.

Пол не отговори, пък и не беше необходимо. Стигаше му, че тя го разбира.

Именно за разбиране жадуваше напоследък и макар да се бяха запознали едва вчера, усещаше, че тя го познава по-добре от повечето хора.

„Може би дори по-добре от всеки друг“ — помисли си.