Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Nights in Rodanthe, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Весела Прошкова, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 54гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://fanagoria-bg.net
Издание:
Никълъс Спаркс. Нощи в Роданте
Американска
Превод: Весела Прошкова
Редактор: Димитър Риков
Художествено оформление ни корица: Димитър Стоянов — Димо
Издателство ЕРА, София, 2007 г.
Печат: Експреспринт ООД
ISBN: 978-954-9395-63-1
История
- —Добавяне
- —Корекция от sonnni
8
Пол й помогна да подсуши съдовете, после кимна към задната врата:
— Искаш ли да се поразходим по брега? Прекрасна нощ е.
— Не застудя ли?
— Да, обаче ми се струва, че през следващите няколко дни няма да ни се удаде подобна възможност.
Адриана се поколеба, погледна през прозореца. Още не беше почистила след вечерята, но това можеше да почака.
— Добре — промърмори, — само да си взема якето.
За престоя си в „Странноприемницата“ беше избрала стаята, която преди дванайсетина години Джийн беше пристроила до кухнята. Беше по-голяма от другите помещения, в банята имаше голяма вана с устройство за хидромасаж. Според Джийн вземането на вана беше най-сигурното средство срещу лошото настроение и депресията и при всеки разговор по телефона с Адриана й препоръчваше тази „панацея“:
— Полежи във ваната и ще се почувстваш по-добре. — Казваше й, без да се съобразява, че приятелката й не разполага с много свободно време, пък и трите й деца окупират двете бани в къщата.
Адриана извади от дрешника якето, взе и шала. Докато го увиваше около шията си, машинално погледна часовника и с учудване забеляза колко неусетно е минало времето. Като се върна в кухнята, Пол вече си беше облякъл палтото и я чакаше.
— Готова ли си? — попита.
Тя вдигна яката на якето:
— Да тръгваме. Обаче предупреждавам, че не обичам студа. Сигурно защото като южнячка съм свикнала с друг климат.
— Няма да се бавим, обещавам — усмихнато подхвърли той.
Излязоха, Адриана натисна бутона за лампата, която осветяваше стълбите. Крачейки един до друг, двамата превалиха ниската дюна и тръгнаха към отъпкания пясък досами водата.
Имаше някаква екзотична красота в тази нощ край океанския бряг; студеният въздух бе свеж, мъглата беше пропита с мириса на сол. На хоризонта мълниите проблясваха ритмично и облаците сякаш примигваха. Адриана погледна натам и забеляза, че Пол също е вдигнал очи към небето. Хрумна й, че нищо не убягва от погледа му.
— Виждала ли си нещо подобно? Такива мълнии? — промърмори той.
— Не и през зимата. През лятото от време на време се разразяват гръмотевични бури.
— Явлението е причинено от сблъсъка на атмосферните фронтове. Забелязах го още докато вечеряхме — смятам, че бурята ще бъде по-силна, отколкото предсказват метеоролозите.
— Дано грешиш.
— Дано.
— Обаче си почти сигурен, така ли?
Пол сви рамене:
— Да речем, че ако знаех какво предстои, щях да опитам да отложа ангажимента си.
— Защо?
— Вече не обичам бурите. Помниш ли урагана „Хейзъл“? Разрази се през хиляда деветстотин петдесет и четвърта година.
— Много смътно. Бях малка и когато токът у дома угасна, не се изплаших, а ми се стори истинско приключение. Пък и природното бедствие не нанесе големи щети в Роки Маунт.
— Имали сте късмет. По онова време бях на двайсет и една и учех в „Дюк“. Като чуха за наближаването на урагана, няколко момчета от отбора по бягане в пресечена местност решиха, че ще се сплотим още повече, ако отидем на Райтсвил Бийч и си устроим купон. Не ми се ходеше, но тъй като бях капитанът, в крайна сметка бях принуден да се съглася.
— Тогава ли тайфунът връхлетя брега?
— Разминахме се на косъм. Казаха ни, че повечето жители на острова са били евакуирани, но бяхме млади, глупави и самонадеяни и решихме да си направим купона. Отначало беше забавно. Редувахме се да се изпречваме срещу вятъра и да пазим равновесие; беше ни хубаво, питахме се защо се вдига такава паника заради някакъв си ураган. След няколко часа вятърът се усили, заваля като из ведро, затова решихме да се върнем в Дърам. Само че беше прекалено късно — не можехме да напуснем острова. Властите бяха затворили всички мостове, след като скоростта на вятъра надвишила осемдесет километра в час. Положението се влошаваше с всяка изминала минута, все едно се намирахме във военна зона. Вихърът изтръгваше дървета заедно с корените, отнасяше покривите, покрай колата ни профучаваха камъни и скални отломки, които можеха да ни убият, а проливният дъжд заплашваше да ни издави като плъхове. Приливът настъпи, при това беше и пълнолуние — вълни, високи колкото триетажни сгради, една подир друга се носеха към нас. За щастие се намирахме на доста голямо разстояние от брега, но видяхме как водата погълна четири къщи. После, когато си мислехме, че не може да стане по-лошо, електропроводите започнаха да се късат. Един по един трансформаторите експлодираха, оголен кабел падна на сантиметри от колата и заплющя под напора на вятъра. Беше толкова близо, че виждахме искрите, и на няколко пъти за малко не се удари в колата. Докато съмна, не разменихме нито дума, само нашепвахме молитви. Беше най-глупавата постъпка в живота ми.
Докато той разказваше, Адриана не откъсваше поглед от лицето му.
— Имаш късмет, че си оцелял — промърмори накрая.
— Знам.
Вълните се разбиваха в брега толкова силно, че се образуваше пяна като мехурчета от шампоан в бебешка ваничка.
— За пръв път разказвам за преживяното тогава — добави Пол. — Не съм го споделял с никого.
— Защо?
— Защото постъпката беше нетипична за мен. Дотогава не бях поемал такъв риск, никога повече не извърших подобно безразсъдство. Понякога се чувствам така, все едно кошмарът се е случил другиму. Трудно е да го проумееш, защото не ме познаваш — не знаеш, че бях от онези студенти, които в петък вечер не излизат с приятели, за да не изостанат с учението.
Адриана се засмя:
— Съмнявам се.
— Вярно е. Оставах да зубря, когато другите се забавляваха.
Тръгнаха по отъпкания пясък, Адриана извърна очи към къщите отвъд дюните. Нито един прозорец не светеше и Роданте, обгърнат от сенките, приличаше на призрачен град.
— Ще ми се разсърдиш ли, ако ти кажа нещо? — промърмори тя. — Обаче се страхувам да не го изтълкуваш погрешно.
— Няма.
Повървяха мълчаливо, докато Адриана търсеше най-подходящите думи.
— Ами… когато разказваш за себе си, сякаш говориш за другиго. Спомена, че изцяло си бил отдаден на работата си, от друга страна, си се отказал от богатата си клиентела, за да заминеш за Еквадор. Твърдиш, че не си склонен към необмислени постъпки, обаче „купонът“ по време на ураган е пример за безразсъдство. Опитвам се да проумея що за човек си в действителност.
Пол се поколеба. Не дължеше обяснение нито на нея, нито на когото и да било, ала докато през тази студена януарска вечер крачеше под небето, раздирано от мълнии, изведнъж осъзна, че иска тя да го опознае… да го опознае истински, с всичките противоречия на характера му.
— Имаш право — промълви. — Наистина разказвам за двама души. Навремето бях Пол Фланър, упоритият студент, който стана хирург. Работохоликът Пол Фланър, съпруг и баща, притежаващ прекрасна къща в Роли. Ала вече не съм същият. Опитвам да разбера кой всъщност е Пол Фланър и, честно казано, започвам да се съмнявам, че някога ще науча отговора.
— Мисля, че всеки човек поне веднъж в живота си се чувства по този начин. Ала търсенето на истинското „аз“ подтиква малцина да се преселят в Еквадор.
— Затова ли смяташ, че заминавам?
Замълчаха, след няколко крачки Адриана го погледна:
— Не. Предполагам, че отиваш, за да опознаеш сина си. — Видя изненаданото му изражение и побърза да добави: — Не беше трудно да се досетя. Та ти почти не го споменаваш. Но ако смяташ, че ще е от полза, приветствам решението ти.
Пол се усмихна:
— Ти си първата, която изразява подобно мнение. Дори Марк не беше очарован, когато му съобщих.
— Ще му мине.
— Така ли мислиш?
— Ще ми се да е така. По този начин се утешавам, когато децата ми създават ядове.
Пол се засмя и посочи назад:
— Искаш ли да се върнем в хотела?
— Тайничко се надявах да го предложиш. Ушите ми замръзнаха.
Тръгнаха, по обратния път, следвайки отпечатъците от стъпките си в пясъка. Луната не се виждаше, но облаците блестяха като посребрени. В далечината приглушено избоботи гръм.
— Що за човек е бившият ти съпруг?
— Джак ли? — Тя се поколеба — искаше й се да смени темата, но си каза, че всъщност няма значение. С кого би могъл да сподели изповедта й? — За разлика от теб той смята, че е намерил себе си. Само дето откри истинското си „аз“ в обятията на друга, докато още бяхме женени.
— Съжалявам.
— И аз. По-точно съжалявах в началото. С течение на времето го приех. Старая се да не мисля за това, да забравя измяната на Джак.
Пол си спомни как я беше видял, когато пристигна, сълзите в очите й.
— Успяваш ли? — промърмори.
— Не, обаче се опитвам. Пък и какво ли друго ми остава?
— Например да заминеш за Еквадор.
Тя забели очи:
— Чудесна идея. Ще се върна у дома и ще кажа: „Извинете, деца, но се оправяйте сами. Мама заминава за известно време“. — Поклати глава и добави: — Невъзможно е. Не и докато тримата не се запишат в колежи. Сега са объркани, необходими са им подкрепа, усещане за стабилност.
— Струва ми се, че си прекрасна майка.
— Старая се. Обаче децата ми невинаги са на това мнение.
— Погледни на нещата откъм добрата им страна — ще бъдеш отмъстена, когато те станат родители.
— О, чакам с нетърпение този момент. Дори си представям как казвам на внучетата: „Искате ли чипс преди вечеря? От къде на къде ще си подреждате стаята? Разбира се, че можете да гледате телевизия до посред нощ…“.
Пол се усмихна — изпитваше удоволствие от разговора. От присъствието на тази жена. Изглеждаше невероятно красива под сребристата светлина на наближаващата буря и той се запита как е възможно съпругът й да я изостави.
Бавно вървяха към къщата, потънали в мислите си; от време на време се оглеждаха и се вслушваха в далечния тътен на гръмотевиците, ала не изпитваха необходимост да говорят.
„Колко е приятно — помисли си Адриана. — Дори ме успокоява.“ Прекалено много хора смятаха, че мълчанието е празнота, която трябва да се запълни, пък ако ще и с празни приказки. Беше се наслушала на какви ли не глупости по време на коктейлите и празненствата, на които навремето придружаваше Джак. Любимите й мигове бяха, когато незабелязано се изплъзваше и се усамотяваше на верандата на домакините. Понякога заварваше там непознат човек, с когото си кимваха, сякаш сключваха таен договор: „Никакви въпроси, никакви безсмислени разговори“.
Сега изпита същото усещане. Нощният въздух беше освежаващ, леденият вятър развяваше косата й, щипеше страните й. Пред нея по пясъка пробягваха сенки, за миг оформяха почти ясни изображения, после изчезваха от погледа й, океанът беше като катранен водовъртеж. Знаеше, че и Пол е поразен от гледката, от необузданата мощ на природните сили, и също като нея се страхува да проговори, за да не развали магията.
Вървяха мълчаливо, но не се чувстваха неловко; с всяка стъпка Адриана се убеждаваше, че й се иска да бъде по-дълго с този човек. „Не е толкова странно, нали?“ — помисли си. И двамата бяха самотни… странници в нощта, бавно крачещи по пустия плаж на крайбрежно градче, наречено Роданте.
* * *
Влязоха в къщата, отидоха направо в кухнята и си свалиха якетата. Адриана окачи своето на закачалката до вратата, спътникът й стори същото.
Докато тя се опитваше с дъх да си стопли дланите, видя как Пол погледна часовника, после се огледа, като че ли се питаше дали е настъпил моментът да си отиде в стаята.
— Искаш ли да пийнеш нещо топло? — побърза да го попита. — Може да приготвя безкофеиново…
— Имаш ли чай? — прекъсна я той.
— Стори ми се, че одеве видях някъде. Ей сега ще го намеря.
Тя прекоси кухнята, отвори шкафа до умивалника, заотмества пликове и кутии — приятно й беше, че ще остане още малко заедно с него. Намери на втората полица кутийка чай „Ърл Грей“ и когато го показа на Пол, той се усмихна и кимна. Адриана взе чайника, напълни го — действаше машинално, близостта на мъжа до нея я смущаваше. Водата завря, тя я наля в две чаши и с Пол отидоха в дневната.
Отново седнаха на люлеещите се столове, само че сега, когато слънцето бе залязло, атмосферата сякаш се беше променила — полумракът създаваше усещане за спокойствие и за интимност.
Докато пиеха чая, още почти час непринудено разговаряха на различни теми — чувстваха се свободни един с друг, като че ли се познаваха отдавна. Адриана се отпусна дотолкова, че сподели за тежкото заболяване на баща си и страховете си за бъдещето.
Като лекар Пол често беше чувал подобни изповеди. Само че до този момент ги приемаше само като житейски истории, нищо повече. Родителите му бяха починали, майката и бащата на Марта бяха живи и здрави и живееха във Флорида; докато гледаше лицето на Адриана, помръкнало от тъгата, си помисли колко е щастлив, че съдбата не го е изправила пред подобна дилема.
— Мога ли да съдействам с нещо? — промърмори. — Познавам много специалисти, може би ще намерят начин да помогнат на баща ти.
— Благодаря за предложението, но опитах всички възможности. Последният удар му се отрази пагубно. Дори да има медикамент, който донякъде ще му помогне, вече е наложително за него денонощно да се грижи медицински персонал.
— Какво смяташ да предприемеш?
— Нямам представа. Надявам се Джак да размисли и да помогне с някаква сума. Навремето двамата с татко бяха много близки. Ако ли не, ще си намеря служба на пълен работен ден, за да плащам сметките в клиниката, в която е настанен сега.
— Няма ли възможност за социално подпомагане? — Още преди да довърши изречението, Пол се досети какъв ще е отговорът й.
— Може би, но за постъпване в добрите държавни болници се чака месеци, дори години, пък и повечето се намират на два часа път с кола, следователно няма да имам възможност често да го посещавам. Не бих оставила баща си във второкласно здравно заведение, където няма да се грижат добре за него. Не мога да му го причиня. — Тя замълча, мислите й се стрелкаха между миналото и настоящето. — При пенсионирането — добави — в завода му устроиха скромно тържество. Спомням си как си помислих колко ще му липсва работата. Постъпил беше там едва петнайсетгодишен и през целия си трудов стаж беше отсъствал само два дни по болест. Бях изчислила, че ако се съберат всички часове, които е работил в завода, ще се получат петнайсет години от живота му. Но като го попитах, той ме изненада — отвърна, че изобщо няма да страда за работата си. Имал страхотни планове, които смятал да осъществи.
Изражението й се смекчи.
— По-късно разбрах в какво се състоят „страхотните“ планове — да прави каквото иска, не каквото му нареждат. Да бъде повече време с мен, с внуците или с приятелите си, да чете и препрочита любимите си книги. След годините на робски труд заслужаваше да поживее нормално, само че… — Тя не довърши изречението. Помълча, после погледна Пол: — Ако се запознаете, ще ти допадне. Дори в сегашното си състояние.
— Сигурен съм. Въпросът е дали той ще ме хареса.
Адриана се усмихна:
— Татко харесва всички. Преди да заболее, изпитваше неописуемо удоволствие да разговаря с различни хора, да научава житието и битието им. Беше безкрайно търпелив, затова всички без изключение разкриваха душата си пред него. Дори непознати. Доверяваха му тайни, които не биха споделили с другиго, защото знаеха, че няма да ги издаде. — Тя се поколеба. — Да ти кажа ли какво най-ярко се е запечатало в паметта ми?
Пол леко повдигна вежди.
— Фраза, която ми повтаряте още от времето, когато бях мъничка. Независимо дали бях направила беля, или заслужавах похвала, дали бях щастлива или тъжна, той ме прегръщаше и казваше: „Гордея се с теб“. — Адриана отново замълча, след малко добави: — Необяснимо защо, но фразата неизменно ме трогваше. Сигурно съм я чувала милион пъти, ала произнесеше ли я татко, се изпълвах с увереност, че той безрезервно ме обича. Пораснах и започнах да се шегувам с този му навик. Въпреки това на сбогуване той винаги я казваше, а пък аз се размеквах.
— Изглежда, баща ти е забележителен човек — промълви Пол.
— Вярно е. — Адриана поизпъна рамене. — Именно затова ще се съсипя от работа, ако се наложи, но той ще остане в частната болница. За него там е най-добре. Близо е до дома, медицинското обслужване е на висота, но по-важно от всичко е, че с него не се държат като с пациент, а с човешко същество. Заслужава да бъде там и това е най-малкото, което мога да направя за него.
— Щастлив е, че има дъщеря, която да бди над него.
— И аз съм щастлива. — Адриана се втренчи в стената, погледът й се премрежи. След миг поклати глава — изведнъж осъзна какво е казала. — Ама и аз съм една! Надух ти главата с моите проблеми. Извинявай.
— Не се извинявай. Радвам се, че сподели с мен.
Тя се поусмихна и леко се приведе:
— Какво от брачния живот ти липсва най-много?
— Доколкото разбирам, сменяме темата.
— Реших, че е време и ти да вземеш думата.
— Длъжен ли съм?
Тя сви рамене:
— Не, разбира се. Обаче смятам, че след като разголих душата си, сега е твой ред да сториш същото.
Пол въздъхна престорено и се загледа в тавана:
— Да видим… — Той прилепи дланите си една до друга. — Може би радостното чувство, че някой ме чака, като се върна от работа. Обикновено се прибирах у дома много късно, понякога Марта вече си беше легнала. Ала фактът, че тя е там, ми се струваше естествен и окуражаващ. А на теб какво ти липсва?
Адриана остави чашата си на масичката между двата люлеещи се стола:
— Обичайното. Човек, с когото да разговаряш, и онези първи целувки сутрин още преди да си измием зъбите. Обаче има нещо друго. Откровено казано, повече се тревожа какво липсва на децата. Заради тях ми е мъчно, че Джак ни напусна. Малките деца зависят от майките, но станат ли юноши, започват да изпитват необходимост от връзка с бащите си. Особено момичетата. Не искам дъщеря ми да мисли, че всички мъже са подлеци, които изоставят семействата си, но как да я поучавам, след като собственият й баща я е зарязал?
— Не знам.
Адриана поклати глава:
— Мъжете задават ли си подобни въпроси?
— Само добросъвестните мъже.
— Колко продължи бракът ти?
— Трийсет години. А твоят?
— Осемнайсет.
— Двамата с теб имаме достатъчно голям брачен стаж, би трябвало да знаем истината.
— И каква е тя? Къде е ключът към щастливия брак? Струва ми се, че такива бракове вече няма.
— Да, може би имаш право.
Стенният часовник в коридора започна да бие. След като звънът секна, Пол потри врата си, опитвайки да прогони схващането след дългото шофиране:
— Май вече ще си лягам. Утре ще ставам рано.
— Знам — кимна тя. — Взе ми думите от устата.
Въпреки това не станаха веднага. Поседяха заедно още няколко минути, без да говорят, но и без да се чувстват неловко от мълчанието. От време на време той я поглеждаше, но извръщаше очи, преди погледите им да се срещнат.
Адриана въздъхна, изправи се и посочи чашата му:
— Ще я оставя в кухнята. И без това отивам натам.
Пол се усмихна:
— Изкарах чудесно тази вечер.
— И аз. — Адриана го съпроводи с поглед, докато той се изкачваше по стълбището, после се извърна, отиде да заключи входната врата и да провери дали всички прозорци са добре затворени.
Най-после се озова в стаята си. Съблече се и докато ровеше в куфара, за да намери пижамата, случайно зърна отражението си в огледалото. „Не е толкова зле — помисли си, — но не изглеждам първа младост. Пол беше много галантен, като каза, че не ми е необходима операция за разкрасяване.“
Отдавна не й бяха правили комплимент, благодарение на който да се почувства привлекателна и желана.
Облече пижамата и си легна. Взе едно от списанията, натрупани върху нощното шкафче, прегледа го, после изключи лампата. В мрака не преставаше да мисли за изминалите часове. Разговорът с Пол отново и отново се повтаряше в съзнанието й; струваше й се, че вижда закачливата му усмивка, с която възнаграждаваше духовитите й забележки. Повече от час неспокойно се мята в леглото, накрая се изнерви, защото сънят така не идваше. Не подозираше, че в стаята на горния етаж Пол Фланър също не може да заспи и сякаш я вижда пред очите си.