Никълъс Спаркс
Нощи в Роданте (18)

18

В кухнята сякаш изведнъж бе захладяло. Адриана запали няколко свещи, за да придаде малко уют на помещението. Прибра в кутията писмото на Марк заедно с бележката, оставена от Пол, и снимката му. Дъщеря й, отпуснала ръце на скута си, унило я наблюдаваше.

— Съжалявам, мамо — прошепна. — За всичко. Задето си загубила Пол, задето е нямало с кого да споделиш мъката си. Дори не мога да си представя какво ти е струвало да таиш всичко в себе си.

— Така е. Нямаше да издържа без нечия помощ.

Аманда поклати глава и прошепна:

— Но все пак си издържала…

— Грешиш — прекъсна я майка й. — Някак преодолях удара, ала не бях сама. — Като видя озадаченото изражение на дъщеря си, тя печално се усмихна.

Помълча, сетне промълви:

— Помогна ми моят татко. Плачехме заедно. Ден след ден, седмица след седмица. Не знам какво щях да правя без него.

— Но… — Аманда млъкна.

— Но той не можеше да говори — това ли искаше да кажеш? — Адриана сведе очи. — Важното беше, че ме слушаше, от това изпитвах необходимост през онези ужасни дни. Пък и дори да си възвърнеше говора, не би могъл да каже нещо, което да затвори дълбоката рана в сърцето ми, да притъпи болката — тя погледна дъщеря си. — Знаеш го, защото и ти си минала по този път.

Аманда стисна устни.

— Ще ми се да ми се беше доверила — промърмори. — Много по-рано, не чак сега.

— Заради Брент ли?

Младата жена кимна.

— Нямаше да ме разбереш, не беше готова да ме изслушаш — добави Адриана. — Необходимо ти беше време, докато сама, по свой начин преодоля скръбта.

Аманда дълго мълча, накрая прошепна:

— Не е честно… Онова, което се е случило с теб и Пол, което сполетя нас с Брент.

— Имаш право, несправедливо е.

— Как съумя да се прикриваш, да продължиш да живееш след внезапната загуба?

Адриана печално се усмихна:

— Живеех ден за ден, стъпка по стъпка възвърнах душевното си равновесие. Нали това е теорията на психолозите? Може да ти се стори банално, но всяка сутрин си казвах, че трябва да издържа деня. Само този ден. И така ден след ден.

— Говориш така, сякаш е много лесно — прошепна Аманда.

— Не е, повярвай. Беше най-тежкият период от живота ми.

— Дори по-тежък, от когато татко те напусна, така ли?

— Тогава също страдах, но беше различно. — Адриана се поусмихна. — Ти ми го каза, помниш ли?

Аманда извърна поглед. „Да, казах го — помисли си. — И не се гордея.“

— Съжалявам, че не можах да се запозная с Пол — промърмори.

— Щеше да го харесаш… но след време. Тогава още се надяваше с баща ти отново да се съберем.

Младата жена машинално започна да върти около пръста си венчалната халка, която още носеше, лицето й беше безизразно като маска.

— Много трагедии си преживяла — подхвърли след малко.

— Вярно е.

— Но сега изглеждаш много щастлива.

— Наистина съм щастлива.

— Как е възможно?

Адриана сключи пръсти:

— Натъжавам се винаги, като си помисля как изгубих Пол или за щастливия живот, който ни очакваше, ако нелепата смърт не ми го беше отнела. Но има още нещо и много ми се иска да го разбереш — колкото и тежък удар да ми нанесе съдбата, колкото и несправедливо да бе случилото се, не бих разменила за нищо няколкото дни и нощи, прекарани с Пол на острова.

Тя замълча, за да даде време на дъщеря си да осмисли думите й.

— В писмото си Марк казваше, че съм спасила Пол от самия него. Но ако младежът ме беше попитал, щях да кажа, че с Пол взаимно сме се спасили или че той спаси мен. Ако не се бях запознала с него, никога нямаше да простя на Джак, нямаше да бъда майката или бабата, която вие познавате. След вълшебните дни с Пол се върнах в Роки Маунт с увереността, че ще си стъпя на краката, че каквото и да се изпречи на пътя ми, ще го преодолея. А годината, през която с него общувахме главно чрез писма, ми даде сили да не рухна след новината за смъртта му. Разбира се, бях сломена, но ако ми се удадеше възможност да се върна във времето и този път предварително да знам какво ще се случи, пак щях да настоявам Пол да замине. Той изпитваше потребност да се сдобри с Марк. Синът му пък не можеше без него. Още не беше прекалено късно да хвърлят мост над пропастта, зинала помежду им.

Аманда извърна очи — разбираше, че майка й намеква за Макс и Грег.

— Затова ти разказах историята от самото начало — продължи Адриана. — Първо, за да узнаеш, че и аз съм изживяла трагедия като твоята, но най-вече да разбереш доколко Пол държеше на сина си. И какво означаваше това за Марк. Такива рани трудно заздравяват, а пък аз не искам да бъдеш наранена още повече. — Тя се пресегна през масата и хвана ръката на дъщеря си. — Знам, че скърбиш за Брент, и не мога да облекча страданието ти. Но ако той можеше да проговори от отвъдното, щеше да ти каже да не се мислиш за смъртта му, а да се посветиш на децата, да запомниш само хубавите митове, лошите да заличиш от паметта си. А най-много щеше да иска да се увери, че се справяш с живота.

— Знам, че е така, обаче…

Адриана я прекъсна, като леко стисна ръката й:

— По-силна си, отколкото предполагаш, но трябва да проявиш воля.

— Не е толкова лесно.

— Разбира се, че не е лесно. Само че аз не говоря за чувствата ти. Тях не можеш да владееш. Пак ще плачеш, отново ще има моменти, в които ще чувстваш, че нямаш сили да продължиш напред. Ала трябва да се държиш така, сякаш можеш. В подобни мигове контролираме само действията си. — Тя помълча, после добави: — Необходима си на децата си, скъпа. Едва ли е имало време, когато да са изпитвали толкова силно потребност от майчини грижи и любов. Но напоследък ги пренебрегваш, сякаш не се интересуваш от тях. Знам колко те боли и ти съчувствам с цялото си сърце, обаче ти вече си майка, имаш задължения и не бива да мислиш само за себе си. Брент нямаше да го иска. Нито пък е справедливо децата ти да плащат цената.

Адриана погледна дъщеря си. Аманда се взираше в масата. Сетне, сякаш на забавен каданс, вдигна глава и погледна майка си.

Адриана си помисли, че била дала мило и драго да разбере какво се крие зад непроницаемото изражение на младата жена.

* * *

Вкъщи Аманда завари Дан да сгъва изпраните дрехи и от време на време да поглежда към телевизора, настроен на спортния канал. Дрехите бяха сортирани на купчинки върху масичката. Като видя сестра си, Дан машинално посегна към дистанционното, за да намали звука на телевизора, и подхвърли:

— Забави се. Не знаех кога ще се прибереш.

Тя се огледа:

— Къде са момчетата?

Дан кимна по посока на спалнята и сложи зелена хавлиена кърпа върху съответната купчина:

— Легнаха си преди няколко минути. Ако искаш да им кажеш лека нощ, може би още са будни.

— А твоите деца къде са?

— На път за насам ги оставих у дома при Кира. Да те предупредя — Макс си накапа със сос пуловера със Скуби Ду. Сигурно му е любимия, защото много се разстрои. Накиснах го в умивалника, но не можах да намеря препарата за отстраняване на петна.

— Сигурно е свършил. Ще купя от супермаркета… И без това трябва да напазарувам — промърмори Аманда.

Дан я погледна:

— Направи списък и Кира ще ти купи всичко необходимо. Каза, че ще ходи до магазина.

— Благодаря, но е крайно време отново да си поема задълженията.

— Ами… добре. — Той колебливо се усмихна.

Възцари се неловко мълчание.

— Благодаря, че разходи момчетата — каза накрая Аманда.

Брат й сви рамене:

— Не ми благодари. И без това с моите хлапета щяхме да ходим на кино. Реших, че на Макс и Грег ще им е приятно с нас…

— Не ме разбра — прекъсна го тя. — Не ти благодаря само за тази вечер, а за грижите, с които напоследък обгради децата ми. Двамата с Мат сте ми опора, откакто… откакто изгубих Брент, ала не знам дали съм ви казала колко съм ви задължена.

Като чу името на Брент, Дан извърна поглед и грабна празния кош за дрехи.

— Затова сме вуйчовци, нали така? — измънка, запристъпва от крак на крак. — Искаш ли утре да се отбия за момчетата? Намислил съм да заведа децата на разходка с велосипеди.

Аманда поклати глава:

— Благодаря, но този път няма да се възползвам от предложението.

Той озадачено я изгледа, поколеба се, понечи да каже нещо, но се отказа. Тя сякаш не забеляза изражението му. Свали си сакото и го остави на стола заедно с чантата си.

— Тази вечер с мама си поговорихме надълго и нашироко.

— А, така ли? Какво толкова си говорихте?

— Ако ти кажа, няма да повярваш, ще помислиш, че си фантазирам.

— Хайде, де, сподели.

— Не мога. Трябваше да си там. Но днес научих нещо за нея.

Дан само вдигна вежда.

— Че е по-корава, отколкото изглежда.

Той се засмя:

— Ама разбира се! Само дето плаче, когато умрат рибките в аквариума.

— Вярно е. Обаче ми се иска да бях силна като нея.

— Да, бе! — Дан видя изражението на сестра си и внезапно разбра, че тя не се шегува. Удивено сбърчи чело: — Момент. За нашата майка ли говориш?

* * *

Дан си тръгна след няколко минути; колкото и да се мъчи да изкопчи какво е казала майка им, Аманда остана непреклонна. Разбираше защо Адриана е предпочела да запази тайната си и в миналото, и през следващите години; знаеше, че тя ще я сподели с Дан, ако прецени, че е необходимо, и когато сама пожелае.

Заключи входната врата и се огледа. Освен че беше сгънал изпраните дрехи, брат й беше подредил дневната. Тя си спомняше, че преди да тръгне към дома на майка си, беше видяла видеокасетите, разпилени до телевизора, и празните чаши върху масичката в ъгъла, а на излизане едва не беше съборила купчината списания, натрупани на бюрото до вратата.

Дан се беше погрижил за всичко.

Отново.

Тя машинално посегна да изключи осветлението — мислеше за Брент, за последните осем месеца, за децата си. Стаята на Грег и Макс беше в единия край на коридора, спалнята на родителите им — на другия. Напоследък вечер Аманда се чувстваше така капнала от умора, че нямаше сили да измине разстоянието до детската стая. „Какво става с мен?“ — запита се изведнъж, като че се пробуждаше от дълбок сън. Преди смъртта на Брент тя помагаше на децата да си облекат пижамките, изчакваше ги да си кажат молитвите, четеше им книжки с приказки, докато заспяха.

Тази вечер брат й я беше отменил. Предишната и по предишната никой не им беше помогнал да се измият и съблекат, никой не им беше пожелал лека нощ.

Тя се заизкачва по стълбището. Къщата тънеше в мрак, тъмни сенки властваха в коридора на горния етаж. Аманда чу шепота на синовете си и спря на най-горното стъпало. Позаслуша се, мина по коридора, спря пред детската стая и надникна вътре.

Леглата на момчетата бяха еднакви, различни бяха само завивките — едните с щамповани динозаври, другите със състезателни автомобили. На пода бяха разхвърляни играчки. Под светлината на нощната лампа Аманда се загледа в децата си и отново си помисли, че са същински копия на баща си.

Те не помръдваха. Знаеха, че тя ги наблюдава, и се преструваха на заспали, сякаш се страхуваха от собствената си майка.

Подът изскърца под тежестта й. Макс сякаш беше затаил дъх. Грег я погледна, но побърза да стисне клепачи, когато тя седна до него. Аманда се наведе, целуна го по страната, нежно прокара пръсти през косата му.

— Здрасти — прошепна. — Спиш ли?

— Да — избърбори малкият.

Тя се усмихна:

— Искаш ли тази вече да спиш при мама? На голямото легло?

Изминаха няколко секунди, докато Грег разбра какво му е казала.

— С теб ли? — попита невярващо.

— Да, с мен.

— Ами добре — заяви той и Аманда отново го целуна. Изчака го да седне и пристъпи до леглото на Макс. Под бледата светлина от прозореца русата му коса блестеше като сърмата, с която се украсяват коледните елхи.

— Здравей, миличък.

Макс преглътна, но не отвори очи, само прошепна:

— Може ли и аз да спя на твоето легло?

— Стига да искаш.

— Добре — промълви той.

Двамата с братчето му тръгнаха към вратата, но Аманда ги придърпа до себе си и ги прегърна. Усети миризмата, типична за всички момченца — сладък аромат на пръст и трева, на невинност.

— Искате ли утре да отидем в парка, а после да ви почерпя сладолед? — подхвърли Аманда.

— Може ли да си пускаме хвърчилата? — попита Макс.

Тя ги притисна още по-силно в прегръдките си, затвори очи:

— Разбира се. И не само утре, ами и вдругиден, ако искате.