Никълъс Спаркс
Нощи в Роданте (16)

16

Роки Маунт, 2002 година

Адриана млъкна. Макар че беше изпила чаша вино, гърлото й беше пресъхнало, гърбът й се беше схванал от неудобната поза. Намести се на стола, остра болка проряза коленете й — ревматизмът отново се обаждаше. Оплакала се беше на личния си лекар, а той я накара да седне на леглото за прегледи в стая, воняща на урина. Вдигна й ръцете, помоли я да свие колене, после й даде рецепта за таблетки, които тя така и не купи. Каза си, че болката още е поносима, пък и си имаше теория, според която започнеше ли да взема лекарства за едно заболяване, скоро щеше да пие цели шепи таблетки за всички други физически страдания, измъчващи хората на нейната възраст. Шепи таблетки във всички цветове на дъгата — някои ще трябва да се пият сутрин, други вечер, едни да се приемат с храна, други на гладно. В крайна сметка щеше да й се наложи да залепи на вратичката на аптечката таблица с указания, за да не се обърка. Според нея не си струваше труда.

Дъщеря й беше навела глава. Адриана безмълвно я наблюдаваше и очакваше въпросите й. Разбира се, бяха неизбежни, но тя се надяваше Аманда да не започне да я разпитва веднага. Необходимо й беше време да подреди мислите си, за да довърши започнатото.

Радваше се, че дъщеря й се съгласи да се срещнат тук. Живееше в тази къща над трийсет години и я чувстваше като свой дом повече от къщата, в която беше израснала. Е, няколко врати се бяха изкорубили, мокетът в коридора беше толкова износен, че беше изтънял като хартия, и плочките в банята бяха ужасно старомодни, но колкото й да е странно, Адриана намираше нещо успокояващо във факта, че в един ъгъл на тавана ще намери палатка и приспособления за къмпинг, или че есен при първото включване на електрическата помпа на парното бушоните винаги изгаряха. Също като нея къщата си имаше навици и с течение на времето те се бяха преплели по такъв начин, че правеха живота й по-предсказуем и някак по-спокоен.

Същото усещане й вдъхваше и кухнята. През последните години Мат и Дан непрекъснато настояваха да я ремонтират; малко преди шейсетия рожден ден на Адриана поканиха предприемач да направи оглед. Той чука по вратите, пъха отвертка в прогнилите кухненски шкафове, няколко пъти включи и изключи осветлението и тихо подсвирна, като видя старомодната готварска печка, която Адриана продължаваше да използва. Накрая препоръча основен ремонт и подмяна на цялото обзавеждане и на домакинските уреди, остави списък с препоръки и лист с изчисления за евентуалната стойност на работата. Адриана знаеше, че синовете й са добронамерени, ала им каза да не си хвърлят парите на вятъра и да ги похарчат за децата си.

Освен това харесваше кухнята. Преустройството щеше да я промени до неузнаваемост, да заличи спомените — та нали именно тук бяха прекарвали повечето вечери като семейство, преди и след като Джак се беше изнесъл. Децата й си пишеха домашните на масата, до която тя седеше сега; години наред единственият телефон в къщата беше окачен на стената и Адриана още си спомняше как понякога виждаше жицата, прокарана под задната врата, когато синовете или дъщеря й като тийнейджъри излизаха на верандата, за да говорят, без да ги подслушват. На гредите, подпиращи полиците в килера, още личаха белезите от молив, които показваха колко бързо са се източвали на ръст децата. За нищо на света тя не би заменила домашния уют на кухнята с някакви нови мебели и домакински уреди, дори да бяха последният писък на модата. За разлика от дневната, където телевизорът непрекъснато работеше, или от спалните, където всеки се уединяваше, тук членовете на семейството се събираха да разговарят и да слушат, да учат и преподават, да се смеят и да плачат. Кухнята беше въплъщение на дома, мястото, където Адриана неизменно се чувстваше най-щастлива.

Тук Аманда щеше да научи истината за майка си.

* * *

Адриана изпи последната глътка вино и отмести чашата. Дъждът беше спрял, но капките на прозоречното стъкло пречупваха светлината така, че светът отвън изглеждаше различен, съвършено непознат. Не беше учудващо — с напредването на възрастта тя се улавяше, че много често мислено се връща в миналото, и всичко наоколо сякаш се променяше. Тази вечер, докато разказваше за онези незабравими дни, изпита странното усещане, че времето върви назад, и макар да знаеше, че е абсурдно, изведнъж се замисли дали не изглежда подмладена в очите на дъщеря си.

Разбира се, това бе невъзможно заради възрастта на Аманда — когато човек е млад, шейсетгодишните му се струват престарели, едва ли не с единия крак в гроба; понякога Адриана се питаше кога дъщеря й ще разбере, че между хората почти няма разлика. И млади и стари, и мъже и жени мечтаеха за едно и също — душевен мир, спокоен живот, безоблачно щастие. Единствената разлика беше, че младите очакваха всичко хубаво да им се случи в бъдеще, докато според възрастните то бе останало в миналото.

Отчасти това важеше и за нея, ала колкото и прекрасно да беше миналото, тя отказваше да се погребе в него като повечето си приятелки. Миналото не беше като розова градина, вечно обляна от слънцето; в миналото имаше скръб и печал.

Скръбта бе нейна спътничка, когато след измяната на Джак беше отишла в „Странноприемницата“, сега скърбеше за Пол Фланър.

Тази вечер щеше горко да ридае, но както се заричаше всеки ден, след като напусна Роданте, нямаше да позволи на мъката да я сломи. Беше жилава, както често казваше баща й, и макар донякъде да се гордееше с издръжливостта си, това не заличаваше страданието, нито съжалението за пропуснатото щастие.

Напоследък се стараеше да се съсредоточава върху онова, което я радва. Обичаше да наблюдава как внуците й откриват чудесата на заобикалящия ги свят, да ходи на гости на свои близки и да научава какво се случва в живота им, дори беше започнала да изпитва удоволствие от задълженията си в обществената библиотека.

Работата не беше трудна — сега завеждаше читалнята за справочна литература, откъдето книги не можеха да се изнасят, и тъй като много рядко някой се обръщаше с въпрос към нея, тя имаше възможност да наблюдава посетителите, влизащи в сградата. С течение на времето това й стана нещо като хоби. Представяше си живота на хората, които седяха до масите в притихналите зали, опитваше да отгатне дали даден човек е семеен, къде живее и какви книги го интересуват. Понякога й се удаваше възможност да разбере дали е била права. Въпросният човек я молеше за помощ при намирането на определена книга и тя завързваше разговор с него. Много често предположенията й се оказваха правилни и тя се питаше как е налучкала истината.

От време на време някой мъж проявяваше интерес към нея. Преди години тези мъже бяха по-възрастни от нея, сега пък бяха по-млади, но така или иначе тактиката им беше еднаква. Поредният „ухажор“ започваше често да посещава отдела за справочна литература, да задава куп въпроси — отначало за книги, после за самата нея. Адриана отговаряше учтиво, но се държеше на дистанция — въпреки това накрая той я канеше на среща. Тя неизменно се чувстваше поласкана, но дълбоко в себе си знаеше, че колкото и прекрасен да е този човек, колкото и да й е приятно в неговата компания, никога не ще отвори сърцето си за него, както го бе отворила за Пол.

Дните и нощите в Роданте я бяха променили и в друго отношение. Любовта бе излекувала раните й от развода; тя вече не се чувстваше изгубена и предадена, а много по-силна и склонна към компромиси. Много по-лесно беше да прояви гордост, след като се бе убедила, че е достойна за обич; самочувствието й се повиши, вече разговаряше с Джак, без да подхвърля намеци, без горчивината, която в миналото не беше способна да прикрие. Промяната настъпи постепенно — бившият й съпруг се обаждаше по телефона да чуе децата и тя учтиво разговаряше с него, преди да им предаде слушалката. Разпитваше го за Линда и за работата му или споделяше с какво се е занимавала напоследък. Малко по малко Джак започна да осъзнава, че тя вече не е предишната Адриана. С течение на времето разговорите им ставаха все по-приятелски, понякога се чуваха само за да си побъбрят. Когато бракът му с Линда започна да се разпада, двамата с часове говореха по телефона, понякога до късно през нощта. След развода (по ирония на съдбата Линда го изостави заради друг мъж) тя му помогна да преодолее мъката и дори му разрешаваше да спи в стаята за гости при посещенията му при децата.

Една вечер седяха в дневната, той отпиваше от чашата с уиски и се оплакваше от горчивата си съдба, от унижението, на което е бил подложен. Накрая сякаш осъзна кой слуша безкрайния му монолог, изпълнен със самосъжаление.

— И ти ли страда така? — промърмори.

— Да.

— След колко време го преодоля?

— След три години, но имах късмет.

Джак кимна. Стисна устни, загледа се в питието си.

— Извинявай — прошепна. — Най-глупавата ми постъпка беше да изляза от този дом.

Адриана се усмихна, потупа го по коляното:

— Така е. Все пак ти благодаря.

Около година по-късно Джак я покани на вечеря. Тя учтиво му отказа, както отказваше на всички други мъже.

* * *

Адриана се изправи, отиде до кухненския плот, взе кутията, която беше донесла от стаята си, после отново седна до масата. Забеляза, че Аманда се взира в нея като хипнотизирана, но в погледа й се четеше и мъничко страх. Усмихна се и посегна да я хване за ръката. Знаеше какво изпитва дъщеря й — през последните два часа Аманда беше осъзнала, че почти не познава майка си. „Сякаш сме си разменили ролите“ — помисли си с насмешка. Познаваше този поглед — все едно виждаше себе си, когато децата се събираха у дома през ваканциите и разказваха какви щуротии са правили като юноши. Едва преди няколко години научи, че Мат тайно се е измъквал от къщи посред нощ, за да се среща с приятелите си, че Аманда е пропушила като ученичка в прогимназията, а после на два пъти с отказвала цигарите, или че Дан е причинил пожара в гаража, за който се смяташе, че е пламнал поради повреден контакт. Тя се смя заедно с тях на изповедите им, същевременно се почувства безкрайно наивна. Може би сега Аманда изпитваше същото чувство.

Часовникът на стената равномерно тиктакаше, нищо друго не нарушаваше тишината. След малко Аманда въздъхна:

— Страхотна история. — Тя машинално заочертава чашата си с окръжности по масата. Виното пречупваше светлината и блестеше като рубин. — Мат и Дан знаят ли? Разказвала ли си им за Роданте?

— Не.

— Защо?

— Не мисля, че трябва да узнаят. — Адриана се усмихна. — Пък и не знам дали ще разберат… каквото и да им кажа. Първо, защото са мъже и се смятат длъжни да ме закрилят. Не искам да си помислят, че Пол се е възползвал от една самотна жена. Такава е мъжката логика — ако се влюбят, значи е чувството е истинско, дори да познават любимата си съвсем отскоро. Но ако някой обикне жена, на която държат, веднага се усъмняват в намеренията му. Всъщност не знам дали някога ще им разкажа тази история.

Аманда кимна, после промълви:

— Тогава защо я сподели с мен?

— Прецених, че трябва да я чуеш.

Младата жена машинално заусуква кичур коса около пръста си. Адриана се запита дали навикът и е наследствен, или е възприет несъзнателно — самата тя се улавяше, че прави същото в моменти на силен стрес.

— Мамо?

— Да?

— Защо не ни каза за него? Как успя да съхраниш тайната толкова дълги години?

— Не можех да ви кажа.

— Защо?

Адриана се облегна назад и въздъхна:

— Отначало… отначало се страхувах. С Пол се обичахме, но не знаех какво ще се случи след дългата ни раздяла; исках да се уверя, че връзката ни ще продължи, преди да споделя с вас за него. По-късно, когато писмата му започнаха да пристигат редовно, разбрах, че случилото се помежду ни не е било мимолетен изблик на страст, обаче… как да ти обясня… щеше да мине много време, докато се запознаете с него, затова не виждах смисъл да ви разказвам… — Тя не довърши изречението, а когато отново заговори, внимателно подбираше всяка дума. — И още нещо — тогава ти беше седемнайсетгодишно момиче, Дан беше едва на петнайсет. Не знаех дали сте достатъчно зрели. Как щяхте да реагирате, ако бях заявила, че съм влюбена в човек, с когото току-що съм се запознала?

— Щяхме да го преживеем.

Адриана се съмняваше, но не заспори с дъщеря си, само сви рамене:

— Кой знае, може би имаш право. Може би щяхте да приемете, че майка ви е лудо влюбена в непознат, обаче не исках да рискувам. И ако сега ми се случи същото, вероятно отново ще постъпя така.

Аманда помълча, после погледна майка си в очите:

— Сигурна ли си, че те е обичал?

— Да.

На слабата светлина очите на младата жена изглеждаха почти синьо-зелени. Тя нежно се усмихна, сякаш се опитваше да изрази мнението си, без да наскърби майка си.

Адриана предчувстваше какво ще я попита — въпросът бе съвсем логичен.

Аманда се приведе, лицето й изразяваше съчувствие.

— Ако е така, къде е той сега?

* * *

През четиринайсетте години, изминали от деня, в който за последен път видя Пол Фланър, Адриана беше пътувала пет пъти до Роданте. Първият път бе през юни същата година и макар че пясъкът изглеждаше по-бял, а на хоризонта океанът и небето се сливаха, следващите й пътувания до Роданте бяха през зимата, когато бе студено и мрачно — така по-лесно се пренасяше в миналото.

След като Пол замина, тя се върна в къщата и заобикаля от стая в стая; страхуваше се, че ако застане на едно място, ще престане да се владее и ще даде воля на чувствата си. Късно следобед, когато залезът обагри хоризонта в бледочервено и оранжево, тя излезе на верандата и се загледа в небето, опитвайки да види самолета, с който бе излетял Пол. Разбира се, знаеше, че постъпва детински, но остана навън, макар че с падането на нощта времето застудя. Понякога зърваше между облаците диря от реактивен самолет, обаче логиката й подсказваше, че белезникавите следи са от самолетите на военната база в Норфък. Когато най-сетне влезе обратно в къщата, ръцете й бяха премръзнали. Отиде до умивалника и ги пъхна под течащата топла вода, без да обръща внимание на болката. Съзнаваше, че Пол го няма, въпреки това постави на масата прибори за двама души.

Тайно се надяваше, че той ще се върне. Представяше си как ще отвори входната врата, ще остави багажа си и ще заяви, че не може да замине, ако не бъдат заедно още една нощ. Ще й каже, че ще тръгнат заедно утре или на следващия ден, и ще пътуват по магистралата, докато Адриана не завие към Роки Маунт.

Ала надеждите й не се сбъднаха. Никой не отвори вратата, никой не позвъни по телефона. Адриана жадуваше да бъде с Пол, но знаеше, че е постъпила правилно, като настоя той да не отлага заминаването. Дори да останеше още един ден, раздялата им нямаше да е по-лека; още една нощ заедно щеше да означава отново да се сбогуват, само че този път сбогуването щеше да е още по-мъчително. Тя нямаше да понесе още веднъж да каже същите думи, нито повторно да изживее този кошмарен ден.

На другата сутрин се захвана да почисти; действаше методично, търсейки забрава в работата. Изми съдовете, подсуши ги и ги прибра по местата им. Почисти с прахосмукачка килимчетата, измете пясъка, нанесен от вятъра в кухнята и коридора, избърса прах в дневната, после се зае със стаята на Джийн, докато се увери, че всичко е тъкмо както го беше заварила.

Грабна си куфара, качи се на горния етаж, отключи синята стая.

Не беше влизала тук от предишната сутрин. Светлината на следобедното слънце образуваше призми върху стените. Пол си беше оправил леглото, но сякаш беше разбрал, че не е необходимо да се престарава. Завивката не беше идеално опъната, на няколко места чаршафът беше увиснал почти до пода. В банята една хавлиена кърпа беше преметната на корниза на завесата, още две бяха захвърлени до умивалника.

Тя остана на прага, сякаш се опитваше да запамети всяка подробност, после въздъхна, влезе, наведе се да остави куфара. И видя на бюрото писмото от Пол. Взе го, приседна на леглото и сред тишината на стаята, в която се бяха любили, прочете посланието, написано от него предишната сутрин.

После дълго седя, без да помръдне — представяше си как той се е навел над белия лист и търси думи да я утеши, да изрази чувствата си към нея. Грижливо сгъна писмото и го пъхна в куфара при раковината. След няколко часа приятелката й пристигна и я завари на задната веранда — облягаше се на парапета и отново се взираше в небето.

Както обикновено Джийн кипеше от енергия — радваше се, че вижда Адриана, и че се е върнала у дома, непрекъснато бърбореше за сватбата и за старинния хотел в Савана, където си беше взела стая. Адриана слушаше, без да я прекъсва, а след вечеря й каза, че отива да се разходи по брега, и с половин уста я покани, но за щастие Джийн й отказа.

Като се върна, приятелката й си разопаковаше багажа, затова тя си приготви чаша чай, седна до камината в дневната и бавно се залюля на стола.

След малко Джийн се провикна от кухнята:

— Ей, къде си?

— Тук.

Приятелката й застана на прага:

— Стори ми се, че чух свистенето на чайника.

— Аз го бях включила.

— Откога пиеш чай?

Адриана се засмя, но не отговори.

Джийн седна на другия люлеещ се стол. Отвън луната се издигаше в небето, под безмилостната й оранжева светлина пясъкът беше добил оттенъка на старинни медни съдове.

— Много си мълчалива тази вечер.

— Извинявай. — Адриана сви рамене. — Поуморена съм. Май ме мъчи носталгия по дома.

— Разбирам те. След като потеглих от Савана, все пресмятах след колко време ще бъда тук. За щастие движението не беше натоварено като през туристическия сезон.

Адриана бавно кимна. Джийн се облегна на стола:

— Пол Фланър остана ли доволен? Дано бурята не му е объркала плановете.

Сякаш буца заседна в гърлото на Адриана, като чу името му, но тя се насили да отговори спокойно:

— Мисля, че бурята изобщо не му попречи.

— Разкажи ми за него. Ако се съди по гласа му, сигурно е много надут.

— Нищо подобно. Той е симпатичен.

— Неприятно ли ти беше да си сама с него?

— Не… Не и след като свикнах.

Джийн изчака, но като разбра, че приятелката й няма да добави нищо повече, промърмори:

— Ами… добре. Лесно ли се справи със заковаването на прозорците?

— Да.

— Хубаво. Благодаря, че ме замести. Знам колко се надяваше да прекараш почивните дни в уединение, но явно съдбата не е била на твоя страна.

— Явно. — Тонът й накара Джийн любопитно да я изгледа. Изведнъж Адриана почувства, че повече не издържа, че трябва да остане сама. Допи чая си и добави, като се стараеше да се държи естествено: — Извинявай, че няма да ти правя компания, но смятам да си легна. Уморена съм, а утре ме чака дълъг път. Радвам се, че си изкарала хубаво на сватбата.

Приятелката й изненадано вдигна вежди и промърмори:

— Да, хубаво беше. Лека нощ.

— Лека нощ.

Дори докато се изкачваше по стълбището, Адриана усещаше как Джийн озадачено продължава да се взира в нея. Отключи синята стая, свали си дрехите и се пъхна между завивките — гола и самотна.

Възглавницата и чаршафите бяха просмукани с миризмата на Пол, тя я вдъхна и машинално прокара длан по гърдите си; упорито се съпротивлява на съня, докато накрая не издържа и потъна в милостива забрава.

На сутринта си приготви кафе и отново се разходи по брега.

В разстояние на половин час срещна две двойки. Над острова преминаваше топъл атмосферен фронт и тя знаеше, че хубавото време ще примами още хора да се разходят край океана.

Пол сигурно беше пристигнал в болницата. С какво ли се беше сблъскал там? Адриана си представяше картина, вероятно останала в съзнанието й, когато е гледала телевизионна програма за развиващите се страни — няколко набързо сглобени бараки, заобиколени от непроходима джунгла, изровен черен път, чуруликане на екзотични птици — но може би грешеше. Питаше се дали Пол вече е разговарял с Марк, как е минала първата им среща и дали и той като нея непрекъснато си спомня случилото се помежду им през онези няколко вълшебни дни и нощи.

Върна се в къщата и отиде в кухнята. Захарницата до кафе машината беше отворена, встрани стоеше празна чаша. На горния стаж някой си тананикаше.

Тя се изкачи по стълбите — вратата на синята стая беше открехната. Пристъпи напред, отвори я и видя, че Джийн сменя спалното бельо. Чаршафите, които бяха обгръщали двама им с Пол, бяха сгънати и захвърлени на пода.

Адриана се втренчи тях; нелепо бе да реагира по този начин, ала внезапно беше осъзнала, че ще измине най-малко година, преди отново да подуши мъжката миризма на Пол Фланър. Изхлипа, опитвайки да сподави риданието си.

Джийн сепнато се обърна и я изгледа:

— Скъпа? Добре ли си?

Но Адриана не беше в състояние да отговори, само закри с длани лицето си; знаеше, че от този ден насетне ще брои дните до завръщането на Пол.

* * *

— Пол е в Еквадор — отвърна тя на въпроса на дъщеря си и се изненада колко спокоен е гласът й.

— Еквадор — повтори Аманда, забарабани с пръсти по масата и се втренчи в майка си. — Защо не се е върнал?

— Беше му невъзможно.

— Защо?

Вместо да отговори, Адриана отвори кутията със „съкровищата“ си. Извади лист хартия, сякаш откъснат от бележник, сгънат на четири и пожълтял от времето. Аманда видя, че отгоре е написано името на майка й.

— Първо ще отговоря на предишния ти въпрос — промърмори Адриана.

— Какъв предишен въпрос?

Майка й се усмихна:

— Попита дали съм сигурна, че Пол ме е обичал — подаде й сгънатия лист хартия. — Ето писмото, което ми остави в деня на заминаването си.

Аманда се поколеба, но все пак взе листа, бавно го разгъна и зачете.

„Скъпа Адриана,

Не беше до мен, когато тази сутрин се събудих, и макар да знам причината, пак ми се иска да не беше ме оставяла. Давам си сметка, че е егоистично, но предполагам, че от тази слабост няма да се отърва до края на живота си.

Ако четеш това писмо, значи съм заминал. Ще го довърша, ще сляза при теб в кухнята и ще те помоля да ми разрешиш да остана още малко, обаче не си правя илюзии какъв ще е отговорът ти.

Не се сбогувам с теб — нито за миг не си въобразявай, че това е причината за писмото. Предпочитам да мисля, че времето, през което ще сме разделени, е възможност да те опозная още по-добре. Чувал съм за случаи, при които мъж и жена се влюбват един в друг само чрез писмата си, и макар ние с теб вече да се обичаме, може би любовта ни още повече ще се разпали, нали? Ще ми се да вярвам, че е възможно — струва ми се, че само тази увереност ще ми помогне да издържа цяла година без теб.

Затварям очи и те виждам да вървиш по брега през първата ни вечер заедно. Мълниите озаряваха лицето ти… беше невероятно красива. Може би отчасти заради това разголих душата си, както не я бях разкривал пред никого. Ала знай, че ме трогнаха не само твоята красота, а смелостта и чувствеността ти, мъдростта, с която приемаш света. Долових ги у теб още когато за пръв път заедно пихме кафе и колкото повече те опознавам, осъзнавам колко държа на тези качества, които друга жена в живота ми не е притежавала. Ти си рядка находка, истинска скъпоценност, а пък аз съм късметлия, задето те срещнах.

Дано по-лесно понесеш раздялата ни. Сега, докато пиша тези редове, знам, че изобщо няма да ми е леко. Сбогуването с теб ще бъде най-тежкият миг в живота ми и като се върна, никога повече няма да се разделям с теб, повярвай ми. Обичам те заради онова, което стана помежду ни, обичам те, предчувствайки какво ни очаква в бъдеще. Ти си най-прекрасното, което някога ми се е случвало. Вече тъгувам за теб, но дълбоко в сърцето си знам, че винаги ще бъдем заедно. През няколкото дни, които прекарах с теб, ти се превърна в моя мечта.“

Пол

* * *

През годината след заминаването на Пол животът на Адриана коренно се промени, макар че на пръв поглед всичко си беше по старо му. Тя продължи да помага на децата с уроците, да посещава училищните мероприятия, веднъж дневно да се отбива в болницата при баща си и да работи в библиотеката. Само че за разлика от преди вършеше всичко с много повече плам, подклаждан от тайната, която криеше в сърцето си, и промяната не остана незабелязана от близките й. Говореха си, че Адриана се усмихва много по-често, а на децата и им направи впечатление как след вечеря тя отива да се поразходи или понякога си позволява да полежи във ваната, без да обръща внимание на хаоса около себе си.

В тези мигове на усамотение тя неизменно мислеше за Пол, но най-живо си го представяше, когато зърнеше по улицата да се задава камионетката на пощенската служба.

Между десет и единайсет сутринта тя заставаше до прозореца и наблюдаваше как фургончето спира пред къщата й. Изчакваше го да отмине, изтичваше до кутията и набързо сортираше пощата, търсейки с поглед познатите бежови пликове за въздушна поща, облепени с марки, изобразяващи съвършено непознат свят, и с името на Пол, написано в горния ляв ъгъл.

Скри се на задната веранда, когато получи първото писмо, прочете го и зачете отначало, този път по-бавно, спирайки на почти всяка дума. По същия начин четеше всяко следващо писмо и когато бежовите пликове започнаха да пристигат редовно, тя осъзна колко далновиден е бил Пол, когато е писал прощалната бележка. Макар че не беше същото като да го вижда или да се сгушва в обятията му, силната му любов, която бликаше от всяка дума, някак смаляваше разстоянието помежду им.

Обичаше да си представя как е съчинявал писмото — във въображението си го виждаше как седи зад разнебитено бюро, слаба електрическа крушка хвърля жълтеникава светлина върху изнуреното му лице. Питаше се дали пише бързо, без да се замисля, или от време на време спира, взира се в една точка, подрежда мислите си. В зависимост от съдържанието на поредното писмо си го представяше ту по един, ту по друг начин, но винаги затваряше очи, за да задържи образа му, опитвайки да отгатне какви чувства са го вълнували.

Тя също му пишеше редовно, отговаряше на въпросите му, разказваше за ежедневието си. Много често имаше усещането, че той е до нея — подухнеше ли ветрец, й се струваше, че Пол нежно прокарва пръст по страната й, тиктакането на часовника й напомняше за ритмичното биене на сърцето на Пол, когато облегнеше глава върху гърдите му. Ала оставеше ли писалката, мислите й винаги се връщаха към последните им мигове заедно, докато се прегръщаха на алеята, нежното докосване на устните му, нашепнатото обещание, че след едногодишната раздяла до края на живота си ще бъдат заедно.

При всяко отиване до най-близкото населено място Пол й телефонираше — гърлото й винаги се свиваше, като чуеше смеха му, когато усетеше нежността или копнежа в гласа му, докато й казваше колко силно тъгува за нея. Обаждаше се денем — по това време децата бяха на училище, но чуеше ли звъненето на телефона, Адриана се спускаше да вдигне слушалката с надеждата, че я търси Пол. Разговаряха най-много двайсетина минути, но обажданията и писмата й помогнаха някак да преодолее първите месеци след раздялата.

Издири в библиотеката всички книги за Еквадор и започна да прави фотокопия на материали, посветени на тази страна, били те свързани с географията или с историята. Купи си списание, в което беше поместена обширна статия за културата на Еквадор, после часове наред разглежда фотографиите и почти наизусти текста, опитвайки да научи колкото е възможно повече за хората, с които работеше Пол. Потискаше неприятните мисли, но понякога се питаше дали жените, с които е заобиколен, го желаят силно като нея.

Прегледа обстойно и микрофилмите, съдържащи броеве на вестници и медицински списания, с надеждата да научи нещо повече за неговия живот в Роли.

Нито му писа, нито сподели с него за тези свои занимания (той непрекъснато подчертаваше в писмата си, че няма нищо с предишния Пол Фланър), но любопитството я гризеше. Веднъж попадна на статия в „Уол Стрийт Джърнал“, придружена от негова снимка. В дописката се споменаваше, че той е на трийсет и осем години, и когато тя се вгледа във фотографията, за пръв път разбра как е изглеждал като по-млад.

Макар веднага да го позна, забеляза някои разлики, заради които й се стори, че вижда друг човек — тъмната коса без нито един бял косъм, лицето без ни една бръчица, прекалено сериозното, почти сурово изражение. Запита се какво би казал сега за тази статия и дали изобщо ще го е грижа.

Откри снимки на Пол и в стари броеве на „Роли Нюз“ и „Обзървър“ — фотографиран беше заедно с губернатора и на откриването на новото крило на медицинския център „Дюк“. Направи й впечатление, че той не се усмихва на нито една снимка — сякаш фотообективът беше уловил някакъв друг човек.

През март без никакъв повод Пол уреди с голям цветарски магазин да й изпратят рози, след това тя всеки месец получаваше букет. Занасяше цветята в стаята си, предполагайки, че рано или късно децата й ще я попитат от кого са, но те бяха така погълнати от себе си, че изобщо не ги забелязаха.

През юни тя се върна на острова и прекара няколко дни с Джийн. Отначало приятелката й се държеше доста сдържано, сякаш още се питаше какво е разстроило Адриана при последното й гостуване, но след като поговориха задушевно като в миналото, бързо се успокои и се отпусна. Адриана няколко пъти се разходи по брега, за да търси друга раковина, но така и не откри някоя, която вълните да не са счупили на малки парченца.

При завръщането си у дома намери писмо от Пол, придружено с негова снимка, направена от Марк пред болницата. Пол беше отслабнал, но изглеждаше в добро здраве. Тя подпря върху захарницата фотографията и непрекъснато я поглеждаше, докато съчиняваше отговора си. Пол я молеше да му изпрати своя снимка, затова прерови всички албуми с фотографии, докато намери някоя, на която изглежда що-годе добре.

Летните месеци бяха горещи и задушни, хората почти не излизаха от домовете си, снабдени с климатици; през август Мат замина за колежа, започна учебната година на Аманда и Дан, които още бяха в гимназията. Под меката светлина на есенното слънце листата на дърветата се обагриха в кехлибарено, вече се здрачаваше по-рано; Аманда започна да крои планове какво ще правят с Пол след завръщането му. Представяше си как ще отидат в Ашвил да разгледат коледната украса, питаше се какво ще си кажат децата, когато го покани на празничния обяд, или как ще реагира Джийн, когато след Нова година й се обади да запази стая за двамата с Пол Фланър. „Без съмнение — помисли си с усмивка — Джийн иронично ще повдигне вежда. Разбира се, няма да коментира, само ще придобие самодоволно изражение, сякаш е знаела от самото начало и е очаквала посещението.“

Сега, докато седеше срещу дъщеря си, спомените за онези мечти отново изплуваха в паметта й; в миналото имаше мигове, през които й се струваше, че е осъществила плановете си — толкова ясно си ги представяше — но напоследък си беше наложила да престане да мисли за това. Скръбта, която неизменно заменяше удоволствието от тези фантазии, я изпиваше, докато започваше да се чувства като празна черупка, пък и знаеше, че е по-добре да насочи мислите си към близките си хора, които още бяха част от живота й. Зарекла се беше никога повече да не изпита тъгата, породена от спомените за рухналите си мечти. Но въпреки старанията си понякога не можеше да ги прогони.

* * *

— Мили боже! — прошепна Аманда и подаде на майка си писмото.

Адриана грижливо го сгъна, остави го на масата, извади от кутията снимката на Пол, направена от Марк:

— Това е той.

Аманда взе фотографията. Въпреки че Пол беше на средна възраст, определено бе по-красив, отколкото си го представяше. Вгледа се в очите му, които бяха запленили майка й, и се усмихна:

— Разбирам защо си е влюбила в него. Имаш ли други снимки?

— Не. Само тази.

Аманда кимна, отново разгледа фотографията:

— Ти го описа прекрасно. — Поколеба се и добави: — Някога изпрати ли ти снимка на Марк?

— Не, но двамата много си приличат — отвърна Адриана.

— Запознала си се с Марк, така ли?

— Да.

— Къде?

— Тук.

Аманда вдигна вежди:

— В тази къща ли?

— Той седеше на стола, на който сега седиш ти.

— А ние къде бяхме?

— На училище.

Аманда поклати глава, опитвайки да осмисли току-що чутото.

— Започвам да се обърквам. Историята ти става все по-нереална — промърмори най-накрая.

Адриана извърна очи, бавно се изправи. Преди да излезе от кухнята, прошепна:

— И за мен беше нереална.

* * *

През октомври баща й донякъде се възстанови след поредицата от инсулти, но състоянието му не позволяваше да бъде изписан от частната клиника. Адриана го посещаваше всеки ден, стараеше се да говори бодро, за да му вдъхне смелост, грижеше се да не му липсва нищо.

С цената на много усилия беше спестила достатъчно, за да плати престоя му в клиниката до април, но нямаше представа какво ще прави след това. Също както лястовиците всяка пролет се завръщаха в Капистрано^[1], тя винаги се връщаше към тревожната мисъл, макар да се стараеше да крие страховете си от него.

През повечето дни заварваше телевизорът в стаята му да гърми, сякаш медицинските сестри смятаха, че шумът ще проясни замъгленото му съзнание. Първата й работа беше да изключи апарата. Само тя редовно навестяваше баща си. Разбираше нежеланието на децата си да се сблъскват с болестта и страданието, но все пак й се искаше от време на време да идват в болницата. Не само заради дядо си, който искаше да ги види, но и заради самите тях. Твърдо вярваше, че членовете на едно семейство трябва да бъдат заедно и в добри, и в лоши времена заради поуката, която ще си извлекат.

Баща й не можеше да говори, но разбираше всичко, което му се казва. Дясната половина на лицето му беше парализирана и когато той се усмихнеше, цялата му физиономия се променяше, а сърцето на Адриана се свиваше от умиление. Необходими бяха зрялост и търпение, за да се види в този безпомощен старец някогашният симпатичен и добродушен човек: въпреки че понякога децата й я изненадваха, проявявайки тези качества, тя виждаше, че се чувстват като на тръни при посещенията си в болницата. Сякаш като гледаха дядо си, изпитваха ужасно предчувствие за бъдещето, страхуваха се, че същата участ може да сполети и тях.

Преди да седне до леглото му, тя оправяше възглавниците, после хващаше ръката му и започваше да говори. Обикновено разказваше за събития, случили се напоследък, за децата и семейството, а той се взираше в нея, без да откъсва поглед от лицето й — единственият начин, по който можеше да й покаже, че я разбира. Като седеше до него, тя винаги си спомняше детството си — как баща й, лъхащ на одеколон, хвърляше сено на конете, как я боцкаше брадата му, когато я целуваше за лека нощ, колко нежен бе винаги с нея.

В деня преди Халоуин отново отиде в болницата — беше се наумила да му разкаже за Роданте; крайно време бе той да научи истината.

— Искам да споделя нещо с теб — подхвана, после с простички думи му разказа за Пол и какво означава той за нея.

Накрая млъкна и се загледа в баща си. Побелялата му коса беше започнала да оредява, веждите му напомняха тампони от памук. Тя се запита какво ли си мисли за изповедта й.

Той се усмихна и макар да не издаде нито звук, устните му помръднаха — този миг Адриана разбра какво се опитва да й каже.

Гърлото й се сви, тя се наведе и сложи глава на гърдите на баща си. След миг усети как той я докосна със здравата си ръка, ударите на сърцето му сякаш отекнаха право в нейното сърце.

— О, татко — прошепна. — И аз се гордея с теб.

* * *

Адриана застана до прозореца в дневната и дръпна завесите. Навън нямаше жива душа, уличните лампи бяха обкръжени с мъгляви оранжеви ореоли. Някъде в далечината излая куче, предупреждавайки господаря си за действителен или въображаем натрапник.

Тя знаеше, че макар Аманда още да е в кухнята, скоро ще дойде при нея. Прокара пръст по стъклото и си помисли, че нощта бе прекалено дълга и за нея, и за дъщеря й.

За кой ли път се запита какъв й е бил Пол. Дори и сега не беше сигурна. Не й беше нито съпруг, нито годеник; не можеше да използва езика на тийнейджърите и да го нарече „гадже“ — според нея тази дума символизираше мимолетно младежко увлечение — нито пък „любовник“, защото физическата връзка бе само частица от онова, което бяха споделили. Хрумна й, че Пол бе единственият човек в живота й, който не се поддаваше на описание, запита се колцина биха могли да кажат същото за някого в своя живот.

Вдигна поглед към луната, заобиколена от облаци с цвят на индиго, които вятърът тласкаше на изток — до сутринта по крайбрежието щеше да завали дъжд. Тя си каза, че е била права да не показва на дъщеря си другите писма.

Какво щеше да научи Аманда от тях? Подробности за живота на Пол и как се е справял с тежките условия в болницата. Или пък какво се е случило между него и сина му. Разбира се, всичко това беше описано в писмата му, в тях той изразяваше мислите, надеждите и страховете си, обаче нейната цел беше друга.

Знаеше, че когато остане сама, отново ще препрочете всички писма, ако ще и само заради онова, което бе сторила тази вечер. Под жълтеникавата светлина на нощната лампа щеше да прокарва пръст по думите, които означаваха за нея повече от всичко друго, което притежаваше.

Тази вечер дъщеря й беше до нея, но тя беше самотна. Вечно щеше да е самотна. Знаеше го, докато преди малко разказваше историята си, знаеше го и сега, докато стоеше до прозореца. Понякога си задаваше въпроса каква ли щеше да е съдбата й, ако не се беше запознала с Пол. Може би отново щеше да се омъжи и щеше да бъде добра съпруга, макар да не беше сигурна, че ще избере добър съпруг.

Нямаше да й е лесно. Повечето нейни приятелки, които се бяха развели или овдовели, бяха сключили втори брак. Мъжете им изглеждаха симпатични, но не можеха да се сравняват с Пол. Може би донякъде приличаха на Джак, не и на Пол. Тя беше убедена, че няма възраст, след която загърбваш любовта и романтиката, ала се беше наслушала на изповедите на приятелките си и знаеше, че в крайна сметка обвързването води до повече неприятни, отколкото приятни емоции. Не искаше мъж като съпрузите на приятелките си, не и след като притежаваше писма, напомнящи й какво е имала. Щеше ли друг мъж да й нашепва думите на Пол в третото му писмо, които тя запомни още щом ги прочете?

„Сънувам те, когато спя, а събудя ли се, копнея да те държа в обятията си. Може да сме разделени, но сега съм още по-сигурен, че искам да прекарвам нощите си с теб, а дните си с твоето сърце.“

Или думите от следващото му писмо?

„Чувствам диханието ти, когато ти пиша, вярвам, че и ти усещаш моето, докато четеш думите върху хартията. Наистина ли е така? Сега писмата са частица от нас, от нашата история, и вечно ще ни напомнят, че сме издържали изпитанието. Благодаря, задето ми помогна да се съхраня през тази година: нещо повече — благодаря ти предварително за годините, през които ще бъдем заедно.“

Или дори писмото му, след като през лятото се беше скарал с Марк и беше изпаднал в депресия.

„Толкова много желая напоследък, но най-вече ми се иска да беше до мен. Странно, ала преди да се запознаем, не проронвах и сълза дори в най-тежките мигове от живота си. Сега сякаш непрекъснато ме избива на плач… но ти умееш да ми внушиш, че си струва да изтърпя изпитанията, да обясниш нещата така, че да ми олекне на душата. Ти си съкровище, дар Божий, и когато отново бъдем заедно, ще те държа в прегръдките си, докато ръцете ми не се уморят. Понякога мислите за теб са единственото, което ми дава сили да продължа.“

Адриана се взираше в далечния сребрист лунен диск и си мислеше, че знае отговора на въпроса, който сама си беше задала — никога повече нямаше да срещне мъж като Пол. Облегна чело на студеното стъкло и усети, че дъщеря й стои зад нея. Тежко въздъхна — време беше да довърши разказа си.

— Той щеше да пристигне тук за Коледа — промълви толкова тихо, че Аманда напрегна слуха си, за да я чува. — Уредила бях всичко, запазила бях стая в хотел, за да бъдем заедно поне първата нощ. Дори купих бутилка „Пино Грижио“. — Замълча за миг, после добави. — В кутията на масата ще намериш писмо от Марк, което ще отговори на въпросите ти.

— Какво се случи?

Адриана най-сетне се извърна. Едната страна на лицето й беше в сянка и Аманда потрепери, като видя изражението й.

— Нима не се досещаш? — прошепна и думите сякаш се стопиха в мрака.