Никълъс Спаркс
Нощи в Роданте (15)

15

Във вторник сутринта Пол се събуди, машинално протегна ръка към Адриана, но тя не беше до него в леглото. Макар че през нощта я видя да плаче, премълча — ако заговореше, и той щеше да заридае. Само че усилието да се сдържи опъна нервите му до краен предел. След като Адриана заспа в обятията му, той дълго лежа буден — леко я целуваше, притискаше я до себе си, сякаш се опитваше да компенсира времето, през което щяха да бъдат разделени.

Тя беше извадила от сушилнята дрехите му и ги беше сгънала; Пол взе онези, които щеше да носи през деня, другите прибра в саковете. Взе душ, облече се, приседна на леглото, извади писалката си и върху лист хартия нахвърли мислите, които го вълнуваха; облегна писмото на нощното шкафче, взе саковете, слезе по стълбището и ги остави до входната врата. Адриана беше в кухнята и приготвяше бъркани яйца, на плота до нея имаше чаша с кафе. Обърна се и той видя, че клепачите й са зачервени, ала все пак подхвърли:

— Здравей.

— Здрасти. — Адриана се извърна и ожесточено заразбърква яйцата, вперила поглед в тигана. — Реших, че може би ще закусиш, преди да тръгнеш.

— Благодаря.

— Донесох си от вкъщи термос — ако искаш, вземи го, ще ти го напълня с кафе.

— Благодаря, не е необходимо.

Тя продължи да бърка яйцата:

— Ако предпочиташ, ще ти приготвя и сандвичи.

Пол застана до нея:

— Не си прави труда. По пътя ще си взема нещо за хапване, ако огладнея. Честно казано, съмнявам се, че ще ми дойде апетит. — Разбра, че Адриана не го слуша и сложи длан на рамото й. Чу как тя рязко си пое дъх, сякаш се мъчеше да не заплаче. — Ей…

— Нищо ми няма — прошепна тя.

— Сигурна ли си?

Адриана кимна, подсмръкна, дръпна тигана от котлона. Избърса сълзите си, но упорито отказваше да срещне погледа на Пол. Гърлото му се сви — когато за пръв път я беше видял на верандата, очите й пак бяха зачервени от плач. Невероятно бе, че оттогава бяха изминали само няколко дни.

— Адриана… недей…

Тя най-сетне го погледна:

— Какво? Да не тъгувам ли? Заминаваш за Еквадор, аз се връщам в Роки Маунт. Умът ми го разбира, но сърцето ми копнее поне още малко да бъдем заедно.

— И аз го искам.

— Затова съм тъжна — знам, че и ти изпитваш същото. — Тя се поколеба, стараеше се да се владее. — Сутринта станах и си казах, че повече няма да плача — ще бъда усмихната и щастлива, за да ме запомниш така. Но като чух как пусна душа, изведнъж осъзнах, че утре ще се събудя без теб, че ще бъдеш далеч от тук, и… не издържах. Но бъди спокоен — ще се оправя. Честна дума… — Говореше, сякаш се опитваше да си го внуши.

Пол хвана ръката й:

— Снощи, след като заспа, се замислих дали да не остана още малко. Месец-два няма да са от значение за работата ми в Еквадор, но така с теб по-дълго ще бъдем заедно…

Тя поклати глава:

— Не! Не бива да го причиниш на Марк. Не и след всичко, което сте преживели. Направи го, иначе никога няма да намериш покой. Пък и ако не заминеш сега, има опасност да се откажеш от пътуването. Да речем, че останем заедно по-дълго — нима тогава раздялата ще е по-лека? Освен това няма да имам покой, като знам, че съм причината да бъдеш далеч от сина си. И дори да съм подготвена за заминаването ти, пак ще плача, да знаеш. — Насила се усмихна и продължи: — Не можеш да останеш. Знаехме, че ще заминеш, преди… преди да се случи онова помежду ни. Да, много е трудно, но и двамата си даваме сметка, че постъпваш правилно… родителите винаги се жертват за децата си — това е твоята саможертва.

Пол стисна устни и кимна. Знаеше, че тя има право, но отчаяно му се искаше да греши.

— Обещай, че ще ме чакаш — промълви; гласът му беше пресипнал от вълнение.

— Разбира се. Ако смятах, че повече няма да те видя, щях да изплача реки от сълзи и да ни се наложи да се качим на лодка, за да закусим.

Пол неволно се засмя; Адриана се приведе към него и го целуна, преди той да я прегърне, да усети топлината на тялото й, деликатното ухание на парфюма й.

— Не знам как и защо се случи, но знам, че ми е било съдено да дойда тук, да се запозная с теб. Дълги години в живота ми липсваше нещо, но едва сега разбрах какво е било.

Тя затвори очи и прошепна:

— Аз също.

Пол я целуна по косата, допря страната си до нейната:

— Ще ти липсвам ли?

Адриана събра сили да се усмихне:

— Всеки миг на деня и нощта.

* * *

Закусиха заедно. Тя не беше гладна, но се насили да хапне няколко залъка и от време на време да се усмихва. Пол неохотно ровичкаше храната в чинията си. Като свършиха, разчистиха масата и оставиха съдовете в умивалника.

Наближаваше девет часът; Пол я хвана за ръка и я поведе към вратата. Преметна през рамо саковете, Адриана му подаде кожената чантичка с паспорта и билетите за самолета.

— Ами… време е — промълви той.

Тя стисна устни. И неговите очи бяха зачервени от плач, и той гледаше надолу, като че ли се опитваше да скрие следите от сълзите си.

— Обясних ти как да се свържеш с мен в клиниката. Нямам представа доколко може да се разчита на пощенските служби в Еквадор, но писмата ти със сигурност ще ми бъдат доставяни. Марк вече е получил всичко, което Марта му е изпратила.

— Благодаря.

Той вдигна чантичката:

— И аз ти имам адреса. Ще ти пиша веднага щом пристигна. И при всяка възможност ще се обаждам по телефона.

— Добре.

Пол понечи да докосне страната й, за миг Адриана сграбчи дланта му, после я пусна. Знаеха, че повече няма какво да си кажат.

Заедно слязоха по стълбите, той сложи саковете на задната седалка на колата. Затвори вратата и дълго се взира в Адриана — не искаше да прекъсне връзката помежду им, изкушаваше се да прати всичко по дяволите и да остане. Накрая пристъпи до нея, целуна я по страните и по устните, притегли я в обятията си.

Тя стисна клепачи. Каза си, че Пол не заминава завинаги. Съдено им беше да са заедно и когато той се върнеше, щяха да започнат щастливия си съвместен живот. Бе живяла толкова дълго, без да го познава — една година повече или по-малко нямаше никакво значение.

Само че не беше толкова лесно. Знаеше, че ако децата й бяха по-големи, щеше да го последва в Еквадор. Ако Пол не изпитваше необходимост да изглади отношенията си с Марк, щеше да остане при нея. Пътищата им се разделяха заради задълженията им към други хора и внезапно това й се стори ужасно несправедливо. Защо така нелепо губеха шанса да бъдат щастливи?

Пол въздъхна, отпусна ръце, отдръпна се. Извърна очи, после отново погледна Адриана, избърса сълзите си.

Заобиколи колата, седна зад волана и включи двигателя. Затвори вратата, свали стъклото.

— Само една година — промълви — и отново ще бъда при теб. Обещавам.

— Една година — прошепна тя.

Пол печално се усмихна, запали и потегли на задна, за да излезе на шосето. Беше се обърнал и не откъсваше поглед от нея. Адриана безмълвно го наблюдаваше, сърцето й се свиваше от мъка.

Пол направи завой и за последен път притисна дланта си към стъклото. Тя вдигна ръка за сбогом, докато гледаше как той се отдалечава от Роданте, отдалечава се от нея.

Постепенно колата се превърна в точица в далечината, шумът от двигателя заглъхна. След секунди Пол вече го нямаше, сякаш никога не бе идвал тук.

Утрото беше прохладно, пухкави бели облачета осейваха небето. Ято чайки се рееха в синевата. Тъмночервени и жълти теменужки плахо надигаха главици към слънцето. Адриана се обърна и тръгна към къщата.

Вътре всичко изглеждаше като в деня на пристигането й в Роданте. Пол беше изчистил камината и беше подредил отстрани дърва за огрев; люлеещите се столове бяха на предишните си места. Бюрото на рецепцията бе в пълен порядък, ключовете висяха на таблото.

Ала миризмата още се усещаше. Миризмата на последната им закуска заедно, на неговия одеколон, мъжкото му ухание, полепнало по ръцете и лицето й, пропито в дрехите й.

След няколко секунди тя осъзна, че все пак нещо се е променило.

В къщата не се разнасяше ехото от тихите им гласове, не се чуваха нито шуртенето на водата в тръбите, нито ритмичните стъпки на Пол в стаята му. Стихнали бяха ревът на океана и бясното барабанене на дъжда, пропукването на дървата в камината.

В „Странноприемницата“ отекваха само риданията на жена, чисто единствено желание бе да получи утеха от любимия; жена, която не можеше да стори друго, освен да плаче.