Никълъс Спаркс
Нощи в Роданте (12)

12

Бяха премръзнали, дрехите им — подгизнали, затова всеки забърза за стаята си. Пол се съблече, завъртя крановете и застана под душа едва когато иззад завесата се издигна облак от пара. Изминаха няколко минути, докато се постопли, дори си позволи да постои под горещата струя по-дълго, отколкото му беше навик, после се облече, без да бърза. Слезе по стълбището и отиде в дневната — макар да се беше забавил, Адриана още я нямаше.

Тъй като прозорците бяха закрити, къщата тънеше в мрак; той включи осветлението в дневната и отиде в кухнята за чаша кафе. Дъждът биеше върху предпазните капаци, къщата сякаш вибрираше от глухото туптене. Отекваха гръм подир гръм — трошенето бе едновременно близо и далечно като звук, долитащ от голяма гара, където денонощно цари оживление. Пол взе чашата и се върна в дневната. Въпреки че лампата светеше, заради затъмнените прозорци изглеждаше, сякаш навън вече е паднал мрак. Той се приближи до камината, отвори регулатора за приток на въздух, сложи три дебели цепеници, хвърли и шепа подпалки. Огледа се за кибрит и видя кутийката върху полицата над камината. Драсна клечка, въздухът се изпълни с миризмата на сяра.

Сухите тресчици се възпламениха почти моментално, скоро се чу звук като от смачкване на хартия — пламъците вече облизваха дебелите дъбови цепеници. След няколко минути от камината лъхна приятна топлина, Пол придърпа напред люлеещия се стол, изпружи крака към огъня.

Усмихна се. „Така е по-добре — помисли си. — Много по-добре.“

* * *

След като отиде в стаята си, Адриана реши да последва съвета на Джийн и да вземе гореща вана. Дори след като затвори крана и се изтегна във ваната, чу как водата минава по тръбите и разбра, че Пол също е в банята и стои под душа. Незнайно защо в осъзнаването на този факт имаше нещо сладострастно и тя позволи на чувството да я завладее.

Само преди два дни дори не би си представила, че може да й се случи нещо подобно. Нито че ще изпита страст към мъж, още по-малко към някого, с когото току-що се е запознала. В живота й нямаше място за такива чувства, особено напоследък. Разбира се, най-лесно беше да се оправдае с децата, да си каже, че поради безкрайните си задължения няма време за „романтични увлечения“, само че нямаше да е напълно вярно. Донякъде отказът й от забавления и от собствен живот бе резултат от развода.

Да, чувстваше се предадена, изпитваше гняв към Джак — беше напълно естествено и разбираемо. Обаче фактът, че той я беше напуснал заради друга жена, загатваше и нещо друго; тя се насилваше да прогони от съзнанието си мъчителните мисли, които я жегваха право в сърцето, но понякога й беше невъзможно. Джак се беше отказал от нея, от съвместния им живот — съкрушителен удар върху нея не само като съпруга и майка, но и като жена. Дори твърденията му, че не е планирал връзката с Линда и ненадейно се е влюбил в нея, да отговаряха на истината, пак бе невъзможно той безразсъдно да се е подчинил на емоциите, без да взема съзнателни решения. Невъзможно беше да не е осъзнавал какво прави, да не се е замислял за последствията, след като е започнал да се среща с Линда. Въпреки старанието му да омаловажи случилото се, той сякаш бе заявил на съпругата си не само, че съперницата й е много по-секси, по-красива и по-образована от нея, ами и че не си е струвало да хаби време и усилия да промени онова, което куца в брака им, защото тя, Адриана, не си заслужава труда.

Как трябваше да реагира на това отношение, на пълното отричане на всичко, което бяха изживели заедно? Лесно им беше на близките й да твърдят, че вината не е нейна, че Джак изживява кризата на средната възраст — тя продължаваше да се обвинява, да търси причината в слабостите си. Особено в недостатъците си като жена. Как да се почувства секси, като не се смята за привлекателна? А трите години след развода, през които нито веднъж не излезе на среща с някого, само подсилиха чувството й за малоценност.

И как реагира на това чувство? Изцяло се посвети на децата, на баща си, домакинството и работата в обществената библиотека. Съзнателно или не заличи от ежедневието си малките удоволствия, които биха я накарали да се замисли за себе си. Престана да води с приятелки дълги разговори по телефона, да се разхожда, да си позволява да постои по-дълго под душа, отказа се дори от работата в градината. Всичко, което правеше, бе подчинено на някаква цел, и макар да си внушаваше, че така поддържа ред в живота си, сега си даваше сметка колко погрешна е била тактиката й.

В крайна сметка усилията й се бяха оказали безполезни. От сутрин до вечер нямаше нито една свободна минута, ала след като се беше лишила от възможността трудът й да бъде възнаграден, ежедневието й, лишено от малки радости, бе поредица от задължения — дори само това бе достатъчно да я съкруши и психически, и физически. Ненадейно осъзна, че отказвайки се от всичко, заради което си струва да се живее, е постигнала само едно — да забрави коя е в действителност.

Подозираше, че Пол вече е прозрял тази истина. Най-странното бе, че краткото общуване с него беше позволило самата тя най-сетне да осъзнае какво се е случило през тези три години на самота и отчаяние.

Ала имаше и нещо друго, и то много по-важно — не само бе осъзнала грешките си в миналото, а дълбоко в себе си усещаше, че този уикенд ще бъде повратна точка, след която животът й ще вземе друга насока. Миналото си беше минало и тя не можеше да го промени, но бъдещето още беше пред нея — не желаеше до края на дните си да бъде измъчвана от чувствата, които я владееха през последните три години.

Полежа във ваната още няколко минути, докато пяната започна да се топи, а водата да изстива. Стъпи върху теракотения под и убеден, че Джийн няма да й се разсърди, взе от плота шишенцето с лосион. Втри по малко върху бедрата си и корема, върху гърдите и ръцете и слез миг почувства освежаващото въздействие.

Загърна се с голямата хавлиена кърпа, върна се в стаята и отвори куфара. По навик посегна към джинсите и пуловера, но след като ги извади, побърза да ги остави настрани. „Ако наистина искам да си променя живота — каза си, — не зле да започна още сега.“

Не беше взела много дрехи, още по-малко официално облекло, но беше пъхнала в куфара черния панталон и бялата блуза, които Аманда й беше подарила за Коледа с пожелание да има повод да ги сложи… и ето, че сега й се удаваше тази възможност.

Използва сешоара, за да си направи прическа, после леко се гримира — спирала за мигли, малко руж, червило, което си беше купила преди няколко месеца, но досега не беше използвала. Приведе се към огледалото и си сложи сенки, за да подчертае цвета на очите си, както правеше през първите години на брака си.

Като привърши, стана, оправи си блузата и доволно се усмихна на отражението си в огледалото. Много отдавна не беше изглеждала така.

Докато вървеше към кухнята, усети аромата на кафе. По принцип следобед винаги пиеше кафе, а в мрачен ден като днешния напитката, щеше да й подейства ободряващо. Но вместо да си налее, извади от хладилника последната бутилка вино, взе тирбушона и две чаши — стеснението й беше изчезнало, сякаш тя най-сетне владееше положението.

Влезе в дневната и видя, че Пол е запалил камината, сякаш интуитивно бе предугадил чувствата й — помещението изглеждаше някак различно, изпълнено със загадъчност и романтика. Пламъците озаряваха лицето на Пол и макар Адриана да влезе на пръсти, знаеше, че е усетил присъствието й. Той се обърна, за да каже нещо, но като я видя, онемя. Седеше неподвижно и се взираше в нея.

— Май съм прекалила с грима — подхвърли тя, за да наруши неловкото мълчание.

Пол поклати глава, без да откъсва поглед от нея:

— Не… изобщо не си. Много си… красива.

Адриана свенливо се усмихна:

— Благодаря. — Гласът й бе много тих, почти шепот, глас, звучал в далечното минало. Продължиха да се взират един в друг, накрая тя вдигна бутилката: — Искаш ли чаша вино? Видях, че си приготвил кафе, но си казах, че виното е подходяща напитка при тази ужасна буря.

Пол се покашля:

— Чудесна идея. Да отворя ли бутилката?

— Да, ако не искаш парченца от корк във виното. Така и не овладях подобни тънкости.

Пол стана, тя му подаде тирбушона и се загледа, докато той сръчно издърпа тапата, наля в двете чаши и остави бутилката на масичката. Взеха си чашите и седнаха на люлеещите се столове, които в сравнение с предишния ден бяха по-близо един до друг.

Адриана отпи от виното, обзе я приятно усещане на задоволство от начина, по който изглеждаше и се чувстваше, от вкуса на виното, от романтичната атмосфера. Сенки танцуваха под проблясъците на огъня в камината, дъждът навън продължаваше да се лее.

— Прекрасно е — промълви тя. — Радвам се, че си запалил камината.

За миг Пол усети дискретния аромат на парфюма й и се понамести, сякаш изведнъж столът му стана неудобен.

— Бях премръзнал — промърмори. — С напредването на възрастта ми става все по-трудно да се стопля.

— Дори след толкова усилена работа? Тъкмо щях да ти направя комплимент, че успешно се противопоставяш на опустошенията на времето.

Той тихичко се засмя:

— Де да беше така.

— Според мен можеш да се конкурираш с младежите.

— Не си ме виждала рано сутрин.

— Нали сутрин бягаш за здраве?

— Преди това. Като стана от леглото, целият съм скован и куцукам като старец. Активното спортуване рано или късно си дава отражението. — Пол за миг престана да се полюшва на стола и се обърна към нея — блещукането на пламъчетата се отразяваше в очите й. Насили се да не се взира в нея прекалено продължително, и подхвърли: — Днес чу ли се с децата?

Адриана кимна:

— Телефонираха сутринта, докато те нямаше. С баща си отиват на ски в Сноушу, Западна Вирджиния. От няколко месеца говорят само за тази екскурзия.

— Изглежда, не скучаят.

— Джак го бива за тези неща. Винаги когато го посещават, измисля куп забавления, все едно ако бяха при него, животът им щеше да е безкраен купон. — Тя замълча за миг, после добави: — Няма значение. Той пропуска важни моменти от живота им и не бих искала да съм на неговото място. Пропуснатите години няма да се върнат.

— Знам — промълви Пол. — Много добре знам, повярвай.

Адриана потръпна:

— Извинявай. Не съобразих… не трябваше да го казвам…

Той поклати глава:

— Не се упреквай. Макар да не говореше за мен, ясно си давам сметка, че никога няма да наваксам загубеното. Но поне ще опитам. Дано надеждите ми се оправдаят.

— Всичко ще бъде наред.

— Така ли мислиш?

— Сигурна съм. Мисля, че си от хората, които постигат набелязаните цели.

— Този път не е толкова лесно.

— Защо?

— Меко казано, с Марк не сме в добри отношения. Всъщност от години си разменяме само по няколко думи.

Адриана се поколеба, сякаш се питаше какво да каже.

— Не предполагах, че пропастта помежду ви е толкова дълбока — промълви най-накрая.

— Как би могла да знаеш? Не е нещо, с което да се гордея.

— Какво ще му кажеш? Мисълта ми е… при първата ви среща.

— Нямам представа. — Той я погледна. — Имаш ли някакво предложение? Струва ми се, че си овладяла до съвършенство изкуството да изпълняваш родителските си задължения и си прекрасна майка.

— Ласкаеш ме, не съм толкова съвършена. Колкото до предложението… първо трябва да разбера защо е настъпил разривът със сина ти.

— Дълга история.

— Имаме на разположение цял ден, стига да желаеш да споделиш с мен.

Пол отпи от чашата си, като че ли събираше смелост. После под акомпанимента на вятъра и дъждът, които се усилваха, разказа как почти не е виждал малкия си син, защото е бил прекалено зает с работа, как с Марк са се скарали в ресторанта, как не е намерил у себе си сили и желание да спре нарастващото отчуждение помежду им. Когато свърши, огънят в камината почти догаряше.

Адриана помълча, сетне промълви:

— Ще ти бъде много трудно.

— Знам.

— Все пак вината не е само твоя. За да има вражда, са необходими двама души.

— Доста философско прозрение.

— Но е вярно.

— Как да постъпя?

— Съветът ми е да не прибързваш. Може би с Марк първо трябва взаимно да се опознаете, преди да се опитате да разрешите проблемите помежду ви.

Пол се позамисли и се усмихна:

— Дано децата ти си дават сметка колко мъдра е майка им.

— Не го разбират. Обаче аз още се надявам, че ще получат прозрение.

Той се засмя; продължаваше да се взира в нея и си мислеше, че лицето й сякаш сияе под приглушената светлина. В камината изпука дърво, избликна фонтан от искри, тънки струйки дим закръжиха към комина. Пол доля вино в чашите.

— Колко време смяташ да останеш в Еквадор? — попита Адриана.

— Не съм решил. Всичко зависи от Марк и докога ще издържи присъствието ми. — Той отпи от виното и я погледна. — Предполагам, че ще остана най-малко една година. Поне така казах на директора.

— После ще се върнеш ли в Щатите?

Пол сви рамене:

— Кой знае… Мога да отида, където пожелая. Продадох къщата и практиката си, нищо не ме задължава да се върна в Роли. Да си призная, не съм мислил с какво ще се занимавам, като се върна. Може да замествам собственички на мотели, когато си имат друга работа.

Адриана се засмя:

— Мисля, че много бързо ще ти омръзне.

— Обаче ще бъда много полезен, ако възникне опасност от ураган.

— Така е. Само че първо трябва да се научиш да готвиш.

— Имаш право. — Пол отново я погледна, половината му лице бе в сянка. — В такъв случай ще се заселя в Роки Маунт и после ще реша какво да правя.

Лицето на Адриана пламна, тя поклати глава и се извърна:

— Не говори така.

— Как?

— Не се шегувай с тези неща. Не обещавай, след като нямаш намерение да изпълниш обещаното.

— Защо смяташ, че се шегувам?

Тя не се осмели да го погледне, нито да отговори, всичко наоколо сякаш замря, само гърдите й се повдигаха, когато си поемаше дъх. Пол видя как сянка за миг затъмни лицето й, ала не знаеше дали Адриана иска да бъдат заедно и се страхува, че той няма да изпълни обещанието си, или не го желае в живота си и се бои от пристигането му в Роки Маунт. Пресегна се, сложи ръка на рамото й и заговори тихо, сякаш се стараеше да успокои малко дете:

— Извинявай, ако те поставих в неловко положение, но тук попаднах в свят, какъвто не подозирах, че съществува. Струва ми се, че сънувам. Ти си най-прекрасният сън.

Топлината на дланта му като че ли проникваше в костите й.

— И на мен ми е много приятно — промълви тя.

— Но не изпитваш същото.

Адриана най-сетне се осмели да го погледне:

— Пол… аз…

— Не ми дължиш обяснение…

— Напротив! — прекъсна го тя. — Искаш отговор и ще го получиш. — Замълча, опитвайки да си подреди мислите. — Разводът с Джак бе нещо повече от края на един брак. Раздялата сложи край на всички мои надежди за бъдещето. Сложи край и на самата мен, ако разбираш за какво говоря. Мислех, че ще имам сили да продължа напред, и опитах, но се оказа, че сякаш съм престанала да съществувам. Нито един мъж не проявяваше интерес към мен и аз се затворих в черупката си. Тези два дни с теб ми отвориха очите и още се мъча да приема истината.

— Не разбирам накъде биеш.

— Не ти казвам всичко това, за да те отблъсна. С цялото си сърце искам отново да те видя. Ти си очарователен, интелигентен и едва ли си даваш сметка какво означава за мен времето, прекарано в твоята компания. Но що за идея е да заживееш в Роки Маунт? Една година е много дълъг период и не се знае доколко и двамата ще се променим. Самият ти признаваш, че през последните шест месеца у теб е настъпила коренна промяна. Можеш ли с ръка на сърцето да твърдиш, че след една година ще изпитваш същите чувства?

— Да, мога.

— Защо си толкова сигурен?

Ураганният вятър свистеше в стрехите, дъждът с все сила биеше върху покрива, старата постройка проскърцваше под непрестанната атака на природните стихии.

Пол остави на масичката чашата с вино и се загледа в Адриана — мислеше си, че никога не е виждал толкова красива жена. Помълча няколко секунди и едва тогава отговори:

— Защото ти си единствената причина да се върна в тази страна.

— Пол… недей…

Адриана затвори очи и за миг той си помисли, че емоционалната връзка помежду им безвъзвратно е прекъсната. Мисълта го изплаши повече, отколкото смяташе за възможно, последните останки решителност го напуснаха. Погледна към тавана, сведе очи, отново се втренчи в Адриана. Изправи се и застана до нея. Нежно прокара пръст по страната й, обърна лицето й към себе си, осъзнавайки, че е влюбен в нея, във всичко, свързано с нея.

— Адриана… — прошепна и когато тя най-после се осмели да го погледне, безпогрешно разпозна чувството, което се четеше в очите му.

Пол не можеше да изрече думите, ала Адриана интуитивно ги долови, все едно ги беше чула, и това й беше достатъчно.

Защото докато погледът й беше в плен на очите на този почти непознат мъж, тя разбра, че също се е влюбила в него.

Внезапно и двамата се почувстваха неловко, но Пол се пресегна за ръката й. Адриана въздъхна и му позволи да я хване, после се облегна назад.

Той нежно прокара палец по опакото на дланта й и се усмихна, очаквайки реакцията й, ала Адриана не помръдна. Изражението й беше непроницаемо, но загатваше за чувствата, които бушуваха в душата му — надежда и боязън, объркване и примирение, страст и самообладание. Хрумна му, че не бива да я плаши и да прибързва, затова пусна ръката й и се изправи:

— Ще сложа дърва в огъня, за да не угасне съвсем.

Тя кимна; през притворените си клепачи го видя как приклекна до камината и джинсите се опънаха на бедрата му.

„Сигурно сънувам — помисли си. — Невъзможно е това да се случва в действителност. Да му се не види, аз съм на четирийсет и пет години, не романтична тийнейджърка!“ Беше достатъчно зряла да осъзнава, че случващото се не е подчинено на никаква логика, че е резултат от бурята, виното, от факта, че са сами… Че е съчетание от хиляди фактори, не и любов.

Ала докато наблюдаваше как Пол хвърли в камината още една цепеница и се загледа в огъня, разбра, че е безсмислено да си затваря очите за истината. Емоциите в погледа му, трепетът, с който произнасяше името й, бяха най-сигурното доказателство, че чувствата му са искрени. „Моите също“ — каза си тя.

Но какво означаваше това за нея или за него? Опияняващо бе да знае, че той е влюбен в нея, ала в погледа му бе видяла още нещо — плътско желание. И това я изплаши повече от осъзнаването, че Пол я обича. Беше твърдо убедена, че любовният акт не е само полово сношение между двама души, а израз на всичко, което партньорите би трябвало да споделят — доверие и отговорност, надежди и мечти, обет да бъдат заедно в радости и неволи. Не одобряваше безразборния секс, нито хората, които през няколко месеца сменяха партньорите си. Според нея подобно поведение омаловажаваше акта, приравняваше го до нещо съвсем обикновено като например целувката за лека нощ.

Макар че с Пол се обичаха, всичко щеше да се промени, ако си позволеше да даде воля на чувствата си. Щеше да прекоси въображаемата граница, която съществуваше само в съзнанието й, след това връщане назад нямаше да има. Да се люби с Пол означаваше обвързване до живот, а тя не беше сигурна, че е готова за подобна решителна крачка.

Пък и се страхуваше да не се изложи, да покаже колко е неопитна. Джак не беше само единственият мъж, с когото се беше любила; в продължение на осемнайсет години той бе единственият мъж, с когото бе искала да прави секс. Перспективата да се отдаде на друг я изпълваше със страх, а мисълта, че ще разочарова Пол, бе достатъчна да я разколебае, преди да е станало прекалено късно.

Ала повече не можеше да се владее. Не можеше да устои на погледа на този мъж, нито на привличането, което изпитваше към него.

Изправи се; гърлото й беше пресъхнало, краката й се подкосяваха. Приближи се до Пол, който беше приклекнал пред камината, докосна с длани чувствителното местенце между врата и раменете му. За миг мускулите му се напрегнаха, после той въздъхна и се отпусна. Обърна се да я погледне и в този миг Адриана напълно капитулира.

Забрави задръжките и свяна — знаеше, че вече нищо няма да я спре да измине пътя до мястото, където й беше съдено да бъде.

Силен гръм разтърси небето, дъждът и вятърът сякаш бяха обедини усилията си в атаката срещу старинната къща. Пламъците в камината отново лумнаха и озариха помещението.

Пол се изправи и застана с лице към Адриана. Нежно се усмихна и хвана ръката й. Тя очакваше, че ще я целуне, ала вместо това Пол я долепи до страната си и затвори очи, сякаш искаше завинаги да запомни милувката й. Допря устни до опакото на дланта й, вдигна глава, притегли към себе си Адриана и обсипа лицето й с целувки, нежни като докосването на ефирните криле на пеперуди, преди най-сетне да впие устни в нейните.

Тя се отпусна в прегръдките му, гърдите й се притиснаха до неговите; усети наболата му брада, когато той я целуна втори път.

Машинално отвори устни, езикът му пробуди у нея отдавна забравена страст. Пол зацелува шията й, прокара длани по гърба и раменете й, плъзна я надолу към корема й и допирът му я възпламени. Ахна, като усети ръката му върху гърдите си, зацелуваха се отново и отново, а светът около тях постепенно изчезна, превърна се в далечно и нереално понятие.

Нямаше връщане назад и за двамата — докато се притискаха един до друг, сякаш издигаха стена пред мъчителните спомени.

Пол притисна лице до косата й, тя облегна глава на гърдите му и усети как и неговото сърце бие до пръсване.

Не знаеха колко време са стояли така, ала когато най-сетне се откъснаха един от друг, Адриана машинално го хвана за ръката. Отстъпи крачка назад, леко го дръпна и го поведе към стаята му на горния етаж.