Никълъс Спаркс
Нощи в Роданте (10)

10

След закуска той седна зад волана на колата, извади ключовете от джоба на палтото си. Адриана му махна от верандата, като че ли му пожелаваше успех. Той се обърна, превключи на задна и изкара колата на улицата.

След няколко минути беше на улицата на Торелсън; можеше да отиде пеш, но не знаеше кога ще връхлети бурята и не искаше проливният дъжд да го изненада. Нито да остане впримчен в чуждата къща, ако се разрази някакъв скандал. Макар да не знаеше какво да очаква, беше решил да разкаже на Торелсън всичко за операцията, но да не изказва предположения относно причината за смъртта на жената.

Намали скорост, паркира до тротоара, изключи двигателя. Изчака няколко секунди, докато се подготви психически, слезе и тръгна по пътеката към къщата. Съседът на Торелсън се беше покатерил на стълба и заковаваше с дъски поредния прозорец. Обърна се да изгледа непознатия, сякаш се мъчеше да разбере кой е. Пол се престори, че не забелязва любопитството му, и продължи по павираната пътека. Застана пред външната врата, почука и леко се отдръпна.

След като никой не му отвори, отново почука и се заслуша за някакво движение в къщата. Вътре цареше гробна тишина. Той надникна зад къщата. Вратата на работилницата още беше отворена, но вътре не се виждаше никой. Замисли се дали да не се провикне, но се отказа. Върна се при колата, отвори багажника. Извали писалка от аптечката, откъсна лист хартия от бележника, който беше пъхнал вътре.

Написа си името и в кой хотел се е настанил, добави кратко съобщение, че ще бъде в градчето до вторник сутринта, ако Робърт още държи да поговорят. Сгъна на листчето, отново се качи на верандата и затъкна бележката в процеп между стената и рамката на вратата, за да не я отнесе вятърът. Тъкмо тръгна обратно към колата — изпитваше и разочарование, и облекчение — когато чу нечий глас:

— Кого търсите?

Пол се обърна, но не позна онзи, който стоеше до къщата. Не си спомняше как изглежда Робърт Торелсън — лицето му беше едно от хилядите, но бе сигурен, че никога не е виждал този човек. Беше на около трийсет години, мършав, с оредяваща тъмна коса, носеше горнище на анцуг и работен панталон. Взираше се в Пол със същата враждебност, която по-рано сутринта беше проявил и съседът на семейство Торелсън.

Пол се прокашля:

— Да. Търся Робърт Торелсън. Тук ли живее?

Младият мъж кимна, но лицето му остана безизразно:

— Тук живее. Негов син съм.

— Вкъщи ли е?

— От банката ли сте?

Пол поклати глава:

— Не. Казвам се Пол Фланър.

Изминаха няколко секунди, докато младежът си спомни откъде познава името, после злобно присви очи:

— Лекарят ли?

Пол кимна:

— Вашият баща ми писа, че иска да разговаря с мен.

— За какво?

— Не зная.

— Не ми е казвал за никакво писмо. — Докато говореше, мускулче заигра на страната му.

— Ще му кажете ли, че съм дошъл.

Онзи пъхна палец в колана си:

— Няма го у дома.

Очите му машинално се стрелнаха към къщата и Пол са запита дали младокът казва истината.

— Поне ще му предадете ли, че съм го търсил? На вратата оставих бележка къде да ме намери, ако пожелае.

— Не желае да говори с вас.

Пол сведе очи, след миг вдигна глава:

— Според мен той трябва да реши как да постъпи.

— За кого се мислите, мамка му? Да не си въобразявате, че с цялото си нахалство ще дойдете тук и ще започнете да се оправдавате, да ни хвърляте прах в очите? Да изкарате, че е била нелепа грешка, нищо повече, а?

Пол не отговори. Онзи явно усети колебанието му, пристъпи към него и повиши глас:

— Махайте се! Да не сте посмели да се навъртате около този дом! Баща ми също не иска да ви вижда!

— Добре… добре… — промърмори Пол и като видя, че младежът посегна към лопатата, вдигна ръце и заотстъпва назад: — Отивам си. — Обърна се, тръгна към колата.

— И не се връщайте — извика онзи. — Как не ви е срам да идвате? Не ви ли стига онова, което сторихте? Вие убихте майка ми!

Пол потръпна — жестоките думи се забиха като нож в сърцето му. Седна зад волана, включи двигателя и потегли, без да се обърне.

Не видя как съседът слезе от стълбата, за да поговори с младежа, нито как младият Торелсън запрати на земята лопатата. Не видя как някой спусна завесата на прозореца на дневната.

Не видя и как входната врата се отвори и нечия сбръчкана ръка взе бележката.

* * *

След няколко минути Пол разказваше на Адриана за случилото се. Бяха в кухнята, той беше скръстил ръце, облегнал се беше на плота и се взираше през прозореца. Безизразното му лице беше изопнато — изглеждаше много по-уморен отколкото по-рано сутринта.

Тя го изчака да свърши и съчувствено промълви:

— Поне знаеш, че си опитал, нали така?

— Голямо чудо. Струва ми се, че не биваше да отивам там.

— Може би младежът не е знаел за писмото на баща си.

Пол поклати глава:

— Не става въпрос само за неговото отношение. Свързано е с причината за посещението ми. Исках да разбера дали някак не мога да поправя стореното или поне да обясня как се е случило, само че няма да имам възможност.

— Вината не е твоя.

— Тогава защо изпитвам угризения?

Адриана не отговори веднага. Настъпи тишина, нарушавана само от цъкането на радиатора.

— Защото си състрадателен. Защото си се променил — отвърна тя най-накрая.

— Нищо не се е променило. Още смятат, че съм причина за смъртта й. — Той въздъхна. — Представяш ли си какво е да знаеш, че някой те мисли за убиец?

— Не — промълви Адриана. — Не ми се е налагало да мина през подобно изпитание.

Пол печално кимна.

Тя следеше дали изражението му ще се промени; като видя, че тъгата не напуска погледа му, изненадващо за самата себе си пристъпи към него и хвана ръката му. За миг Пол се скова, после стисна дланта й.

Адриана отново заговори, като внимателно подбираше думите си:

— Колкото и да е трудно да го приемеш и независимо какво казват хората, трябва да проумееш, че дори да беше разговарял с Робърт Торелсън, може би нямаше да разубедиш сина му. Младежът страда и е много по-лесно да обвини някого, например теб, отколкото да приеме, че на майка му е било писано да умре. И не мисли, че си се провалил — отиването ти там беше много важна стъпка.

— Към какво?

— Изслушал си младежа. Макар да не е прав, ти си му дал възможност да изрази чувствата си. Позволил си му донякъде да снеме товара от плещите си — в крайна сметка може именно това да цели баща му. Вероятно си дава сметка, че няма да се стигне до съд, и настоява лично да ти разкаже своята версия за случилото се. Да ти покаже какви чувства ги вълнуват.

Пол невесело се засмя:

— Е, камък ми падна от сърцето.

Адриана още по-силно стисна дланта му:

— Какво очакваше да се случи? Да те изслушат и веднага да приемат обясненията ти, така ли? И то след като са се обърнали към адвокат и са повдигнали, обвинение срещу теб, макар да са знаели, че нямат шанс? След като са се запознали с експертните заключения на другите лекари? Повикали са те тук, за да ги изслушаш. Не да слушат обясненията ти.

Пол мълчеше, дълбоко в душата си осъзнаваше, че тя има право. Да му се не види, защо не го беше разбрал по-рано?

— Ужасно е срещу теб да отправят несправедливи обвинения — продължи тя. — Знам, че не са прави, и не е честно да хвърлят вината върху теб. Ала днес ти им оказа голяма помощ, и то без да си длъжен да го правиш. Гордей се с постъпката си.

— Изобщо не си изненадана от развоя на събитията, нали?

— Честно казано, не.

— Когато ти казах къде и защо отивам, знаеше ли какво ще се случи?

— Не бях сигурна, но имах известни подозрения.

За миг усмивка озари лицето му:

— Голяма работа си, да знаеш.

— Как да го тълкувам — като комплимент или порицание?

Пол стисна дланта й и машинално си помисли какво удоволствие му доставя допира й. Не се чувстваше неловко, дори напротив — усещането бе, все едно от години са се държали за ръце.

— Възхищавам се от теб.

Обърна се към нея, нежно се усмихна и тя внезапно разбра, че възнамерява да я целуне. Въпреки че жадуваше за този миг, някакво предпазно реле в съзнанието й се задейства. Напомни си, че са се запознали едва преди ден и че той скоро ще си замине. Тя също нямаше да остане в Роданте. Пък и всъщност всичко се случваше с друга жена, не с Адриана, грижовната майка на три деца, преданата дъщеря, съпругата, изоставена заради съперницата си, старателната служителка в обществена библиотека. Сега бе различна, и то до такава степен, че сама не можеше да се познае. Престоят й тук беше като в сън и макар сънищата да бяха приятни, рано или късно следваше пробуждане и връщане към действителността. Сънищата си бяха сънища, нищо повече.

Отстъпи крачка назад. Пусна ръката на Пол и преди той да извърне глава, зърна разочарованието в погледа му. Насили се да се усмихне и подхвърли, като се стараеше гласът й да не затрепери:

— Още ли държиш на предложението да ми помогнеш с обезопасяването на къщата? Страхувам се, че бурята наближава.

— Разбира се. Само да се преоблека с по-удобни дрехи.

— Не бързай. И без това се налага първо да отскоча до магазина. Забравих да купя хладилна чанта, за да имаме готова храна, ако токът угасне.

— Тръгвай, ще те изчакам.

Тя се поколеба:

— Как се чувстваш? Всичко наред ли е?

— Добре съм, не се притеснявай.

Адриана изчака, сякаш да се увери, че не я лъже, после се извърна. Казваше си, че е постъпила правилно. Трябваше да пусне ръката му, трябваше да му обърне гръб.

Ала докато вървеше към вратата, я измъчваше натрапчивото чувство, че е пропуснала възможността да открие мъничко щастие, от което бе лишена толкова дълго.

* * *

Пол влезе в стаята си и чу как Адриана включи двигателя на колата. Той застана до прозореца, загледа се във вълните, разбиващи се в брега, и се опита да осмисли онова, което току-що се беше случило. Когато преди няколко минути погледна Адриана, усети, че помежду им припламва искра, ала след миг усещането изчезна, а изражението й му подсказа причината.

Оправдаваше сдържаността й — така или иначе обитаваха свят с ясно очертани граници, възпиращи спонтанността и импулсивните опити да се живее за мига. Даваше си сметка, че ако нямаше правила, щеше да настъпи хаос, при все това постъпките му през последните месеци бяха опит за прекрачване на границите, за отхвърляне на правилата, на които се беше подчинявал толкова дълго.

Не беше честно да очаква същото от Адриана. Децата й, болният й баща зависеха от нея, а вчера тя бе заявила недвусмислено, че тези отговорности изискват стабилност и следване на установените норми. Навремето и той бе като нея, и макар че сега нищо не му пречеше да живее според други правила, Адриана не беше така свободна.

Въпреки това нещо се беше променило, откакто за пръв път я видя. Не беше сигурен кога настъпи промяната. Може би вчера, докато се разхождаха по брега, или когато тя му разказа за баща си, или пък тази сутрин, докато закусваха под меката светлина на кухненската лампа. А може би се беше случило, когато усети дланта й в своята и почувства, че най-много от всичко му се иска нежно да притисне устни към нейните.

Всъщност нямаше значение. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че започва да се влюбва в жена на име Адриана, временна управителка на „Странноприемницата“ — мотел в малко крайбрежно селище в Северна Каролина.