Джоана Линдзи
Прелъстяването (13)

Глава 12

Първата паническа мисъл на Кейти, докато с Бойд слизаха по стълбите бе, че я води в затвора. Той измрънка нещо, че ще остави на властите да го решат, защото той не можел да се довери на инстинктите си, когато тя е замесена. Така всичко, което тя можа да измисли да му изкрещи, бе:

— Чакай! Чакай!

Но той не спря. И потвърди заключението й, когато каза на опуления съдържател, като минаваха покрай него:

— Хванах я да се промъква в стаята ми. Изненадан съм да открия крадец в този прекрасен град.

Кейти ахна при това обвинение, но Бойд не спираше, така че тя не можа да уведоми съдържателя, кой беше истинския престъпник. Той я издърпа право през вратата към коня си. Стовари я грубо на седлото. С ръцете му върху себе, тя започна да се плъзга на другата страна, но Бойд скочи зад нея твърде бързо. Когато той протегна ръце от двете й страни да хване юздите, тя се почувства, като в капан.

Обзе я дълбоко чувство на ярост. „Свиня, тиранин, мисли си, че знае всичко, мизерник!“ крещеше тя мислено. И само като си помисли, че го харесваше! Толкова много! Колко пъти на това пътуване с него възнамеряваше да му каже, че всъщност не е омъжена. Ха! Добре, че си бе държала езика зад зъбите.

Но не и сега.

— Трябваше да направиш това още в началото — крещеше му тя — вместо да ме задържиш против волята ми. И не се учудвай, ако ти си този, който ще свърши в затвора господин Всемогъщ. След като им разкажа, как ме държеше като затворничка в онази стая, малтретираше ме и ме обвиняваше несправедливо, ще видим кой ще се смее последен.

— Тогава предполагам, че е добре, че не отиваме там.

Изглеждаше развеселен, защото беше сигурен, че това са отчаяни опити да затвърди лъжите си. Но ако не беше продължила да го ругае щеше да забележи, че са излезли извън града и той беше позабавил малко изтощителното темпо на коня. Тя се намръщи, взирайки се във вече познатия главен път напред.

— Къде ме водиш тогава?

— В Лондон. Това беше твоя идея — напомни и той.

Тя ахна.

— Не съм казала, че трябва да отидем в Лондон, казах, че трябва да намерим Джудит!

— Е, тя ще е вкъщи. Предупредих те, че Джереми няма да губи никакво време и ще я отведе право при родителите й. Те ще са в Лондон, много преди да ги настигнем.

— Господи, не мога да повярвам, че продължаваш с тези абсурдни обвинения! — възкликна тя — Всичко, което трябваше да направиш бе да ме изслушаш!

— Изслушах те — каза той, все още ядосан — но всичко, което ти направи, бе да отричаш до последно, след като те хванах на местопрестъплението! Това, скъпа, не проработи. Е, каква е истината? Разделили сте се с Камерън, нали? Преместила си Джуди, без да му кажеш? Скарахте ли се? Реши да запазиш парите само за себе си?

Кейти гледаше невярващо пред себе си, чувайки новите обвинения, които бяха толкова нелепи, че не заслужаваха отговор.

— Ако само беше използвал главата си, за каквото е предназначена, — отвърна тя — щеше да осъзнаеш, колко нелепи са тези твърдения.

При тези думи той се наклони към нея и каза:

— Не мога да мисля трезво, когато си близо до мен и единствената мисъл в главата ми е да те отнеса до най-близкото легло, така че не бих посмял просто да се доверя на думата ти, Кейти Тайлър. Съжалявам.

Тя си пое рязко дъх. Не само думите му я засегнаха. Също и гърдите му, притиснати в нея, ръцете му, които я обгръщаха, и топлия му дъх, който докосваше ухото й. Тръпката, която премина през тялото и нямаше нищо общо с есенния ветрец, който духаше в лицето й.

Отне и няколко минути, за да овладее страстта и нервите си, за да попита:

— На това ли казваш близо?

— Забелязала си, нали? — подсмихна се той — Но тъй — като няма легло наблизо, смятам, че мога да се опитам да се въздържа достатъчно дълго, докато те заведа до Малъри. Бащата на Джудит ще разнищи тази история и ще реши, какво да прави… с… теб.

Не беше само начина, по който завърши изявлението си. Тя го усети, как се стегна, все едно че е осъзнал нещо, за което е трябвало да помисли по-рано. Разбира се той вече бе признал, че не мисли трезво…

— Какво? — попита тя, като погледна назад — Да не си осъзнал нещо? Като например, че нямаш право да ме водиш, където и да е?!

Вместо да й отговори, очите му се впиха в устните й.

— По-добре скрий устните си от погледа ми, Кейти. Сериозно. В противен случай…

— Разбрах! — възкликна тя и обърна главата си обратно.

Полъха на вятъра отново докосна лицето й в резултат на бързото му препускане. Но облаците ли потъмняха? Щеше да завали, бе сигурна, а той безразсъдно ги водеше надолу по главния път, върху гърба на коня!

— Това е абсурдно! — измрънка тя — Пътувах към Лондон, но няма да стигна там на гърба на кон! Искам да ме върнеш при каретата и кочияша ми. И прислужницата ми ще обезумее от притеснение, след като не ме намери. И дрехите ми! Не съм облечена за пътуване, като това!

— Мълчиш ли изобщо някога?

— А ти чуваш ли някога нещо от това, което ти се казва? — извика му тя — Не съм облечена за езда. Полата ми…

— Подпъхни я под краката си — предложи той и отново се притисна към нея и се облегна на рамото й, за да види, от какво се оплаква. — Хубави прасци. Знаех си.

— Задръж си погледите за себе си! — сопна се тя, поруменявайки и го избута от себе си.

— Опитвам се!

Боже мой, тя почти се засмя. Сигурно щеше да го направи ако не му беше толкова бясна. Какъв чудат дявол. Похотта му не остана скрита за нея по време на пътешествието, но тогава и двамата трябваше да се преструват, че не съществува. Нейния предполагаем статус на омъжена жена, бе послужил, като бариера, която им помогна да го постигнат. Тази бариера се бе разпаднала днес и той бе станал изключително безсрамен.

Тя затъкна здраво полата си между вътрешната част на бедрата си, но това не помогна срещу вятъра.

— Все още ми е студено! — оплака се тя — Аз спирам повечето от вятъра и затова не усещаш, колко е пронизителен. Имам нужда от палтото си. Не, имам нужда от каретата си! Няма никаква причина да пътуваме по този начин, след като имам идеална карета на десет минути оттук.

— Не — каза просто той.

— Защо? — изстена тя.

— Защото няма да те изпусна от очи. Наистина ли мислиш, че ще се доверя на кочияша ти да ни заведе, където му кажа? Някой ще бъде изпратен да се оправи с останалите от групата ти, в най-скоро време.

Тя изскърца със зъби.

— Запомни ми думите, ще завали. Погледни небето ако не ми вярваш.

Той кратко се засмя.

— Кога не е изглеждало така в тази страна?

— Казваш, че няма да вали?

— Съмнявам се. Така беше още от сутринта и все още не е заваляло.

— Все още ми е студено.

Той отново допря гърдите си в нея и предложи:

— Е, можеш да се обърнеш с лице към мен. Обещавам, че това ще те стопли много бързо. Или може да облечеш сакото ми.

— Ще взема сакото.

Тя чу въздишката му, когато се отдръпна от нея. След малко метна сакото си на раменете й. Кейти не му благодари, но бързо го облече. Все пак й се искаше да не мирише на него. Все едно беше обградена от неговата топлина.

Изминаха няколко минути в тишина, а тя се потопи в тази топлина. Краката й се търкаха в неговите, докато стоеше пред него на седлото. Ръцете му я обгръщаха твърде плътно и тя се почувства, сякаш наистина я държи в обятията си. Той, Той, Той. Господи! Трябваше да мисли за нещо друго.

— Не каза, защо замълча преди малко, когато спомена Малъри — каза тя.

— Просто ми хрумна, че няма защо да се страхуваш от властите, скъпа. Въпреки, че трябва да се страхуваш от Антъни Малъри.

Тя извъртя очи. Той наистина дълбоко вярваше, че е виновна, докато тя бе сигурна, че няма защо да се страхува от бащата на Джудит. Бойд беше единствения, който трябваше да обяснява грешката си и тя го знаеше. Но беше самонадеяно да мисли, че Джудит се е сетила да спомене частта с Кейти в това малко приключение. Ако не беше, ако на Кейти не й позволяха да говори с детето преди… преди какво?

— Това не е първия път, когато намекваш, колко страшни са Малъри. Кои са те?

— Едно от най-влиятелните семейства в страната и са много сплотени. Нараниш ли един, нараняваш всички. Но бащата на Джудит… е, той вече е смазал от бой съпруга ти Джорди, така че силно се съмнявам, че ще го познаеш. Беше толкова обезумял от тревога, че ще реже глави преди да задава въпроси.

Кейти се наежи.

— Казах ти, че не познавам този човек Джорди. И Джуди бе прекалено сладка, за да има такъв свиреп баща, затова спри да се опитваш да ме сплашиш.

Тя усети, как той сви рамене, когато отговори:

— Не казвай, че не съм те предупредил. Не е типично за Антъни да вдигне ръка срещу теб. Не съм искал да кажа това. Ти си жена все пак. Но той може да се погрижи да прекараш остатъка от живота си зад решетките. Всъщност първата ми мисъл, когато те намерих дълбоко нагазила в това, бе да те спася.

Тя реши да го подиграе, като го попита:

— Предполагам имаш предвид от затвора?

— Да. Можех вместо това да те изведа от страната. Това все още е вариант. Мислиш ли, че би опитала да ме убедиш да го направя?

Тя изсумтя. Трябваше да се сети, че не беше сериозен, че мислите му са взели чувствен обрат.

— Това не заслужава отговор!

— В края на деня ще мислиш по друг начин.

— В края на деня — извика тя ядосано — ще бъдеш на колене, молейки ме за прошка, която няма да получиш, обещавам ти! Всъщност, ако някога отново те видя след днешния ден, ще си късметлия, ако не те застрелям! Ти, господине си… си… си… инатлив задник!

Тя чу как се подсмихва.

— Но ти ме харесваш, въпреки това, нали скъпа?

— О! — нямаше да му каже и дума повече. Противен човек. Но той щеше да съжалява!

Започна да вали. Огромни капки. Тя се подсмихваше самодоволно цели две минути, преди съвсем да се измокри.

— Виж сега, какво направи! — каза тя укорително.

— Съжалявам, но не съм поръчал този порой.

— Замръзвам!

— Нищо подобно — каза той, но ръцете му се сключиха около нея по-плътно.

— Ще намеря смъртта си и това ще е по твоя вина. Казах ти, че отивах в Лондон. Можехме да пътуваме в хубавата ми, топла карета! Но не, не можеше да бъдеш разумен, нали?

Тя кихна, за доказателство. Не беше изкуствено кихане, но не беше и истински знак, че е хванала настинка. Капчици дъжд гъделичкаха върха на носа й и я караха да киха.

— Не допускам, че знаеш за някакъв подслон наблизо?

Тя премигна. Щеше да прояви разум? Малко късно, но все пак…

— Всъщност, има малък град на около десет минути от тук. Току-що подмина пътя. Върни се. Там има странноприемница.

Той обърна. Отне му не повече от пет минути езда, за да стигне до градчето, където тя бе спряла сутринта, но тогава той отново пришпори коня в галоп, за да ги избави от дъжда по-скоро.

Тя посочи странноприемницата, когато стигнаха центъра на малкия град, в случай, че той не я бе забелязал все още. Влязоха веднага и той я остави пред камината в приемната, за да се постопли, докато плащаше за стая, където можеха да изчакат бурята да премине.

Не и беше толкова студено. Дъждът малко бе поохладил въздуха, но времето дори не беше близо до мразовито все още. Тя просто се опитваше да накара Бойд да се почувства виновен, не че мислеше, че е способен на разкаяние. Все още. Но щеше да е, щом най-накрая разбереше, каква огромна грешка е направил.

Тя го наблюдаваше, докато си грееше ръцете на огъня. За съжаление и той я наблюдаваше. Тя въздъхна. Нямаше как да се измъкне през страничната врата, без той да забележи.

Помисли си дали да не направи сцена сега, когато отново бяха заобиколени от хора. Но ако извикаха властите, можеше всъщност нещата да се развият по друг начин. Без слугите й тук, да потвърдят историята й, можеха да повярват на Бойд и тя щеше да свърши в затвора въпреки всичко. Реши да не рискува с това. Освен това, щеше да е по-добре да се върне в Нортхемптън, да събере нещата и слугите си и да остави това, което се бе превърнало в нелепо приключение зад гърба си.

— Хайде — каза той и пое ръката и, за да я придружи нагоре по стълбите — Ако дъжда не спре до час, ще видя дали мога да намеря карета, която да наема за остатъка от пътуването ни.

Отстъпки? Значи можеше да ги прави? Но той можеше да помисли за карета, преди да препуснат извън големия град Нортхемптън. Не беше много вероятно да намери някоя тук. Но тя не го спомена. Щеше да се съгласи с всичко, което можеше да ги раздели достатъчно дълго, за да избяга.

Затова, веднага, щом я въведе в стаята, каза:

— Умирам от глад.

Той не й обърна внимание и се отправи към камината, за да я запали. Искаше й се да бе забравил, че каза че е премръзнала. Беше толкова праволинеен!

Раздразнена, тя каза:

— Чу ли ме? Прегладняла съм!

Той я погледна през рамо.

— Наистина ли?

— Да, наистина. Не съм яла от вчера — излъга тя, но за всеки случай допълни — Прислужницата ми тъкмо щеше да ни донесе храна, когато ти нахлу в стаята ми.

Той доразпали огъня, преди да се изправи, изтупа ръцете си и каза:

— Добре, ще се погрижа да донесат храна и може би също една гореща вана. Изсуши се, докато ме няма, но по дяволите стой далеч от това легло. Ясно ли е?

— Не съм казала, че съм уморена — отбеляза саркастично тя.

Той се втренчи в нея докато руменина не започна да обагря лицето й. Тя знаеше, какво има предвид. Бе споменал нея и леглото в едно изречение достатъчно пъти, за да не може да забрави, колко много иска да я вкара в някое.

— Разбрахме се — побърза да каже тя.

Той прекара ръка през мократа си коса и погледна към удобното легло.

— Това може — би е лоша идея — почти изстена той — Трябваше просто да изчакаме долу дъждът да спре. И там можехме да вечеряме.

Това нямаше да й помогне да избяга от него!

— Ти си чакай долу — побърза да каже тя — Аз ще се възползвам от тази гореща вана, за която спомена. Наистина. Вероятно ще ми помогне да не хвана настинка.

Той се взря в нея за един дълъг момент, преди да изсумти и напусна стаята, затваряйки вратата след себе си. Тя веднага чу завъртането на ключ в ключалката и стисна зъби с раздразнение. Е, не е чудно, че толкова лесно се съгласи. Дяволски добре знаеше, че ще я заключи вътре!

Но Кейти не загуби време в търсене на други възможности. Стаята имаше два прозореца, които гледаха към улицата, а улицата бе празна заради дъжда. Единия от прозорците дори беше точно над наклонения покрив на верандата пред странноприемницата. И нямаше да падне от много високо, ако се подхлъзнеше от покрива.

Десет минути по-късно, Бойд стоеше до същия прозорец, който тя бе оставила отворен след бягството си. Въпреки, че беше дал една монета на един от работниците в странноприемницата, за да прибере коня му в конюшнята, той видя през прозореца, че коня не бе там, където го бе оставил и имаше чувството, че Кейти е стигнала до него първа. Много добре.

Веднага щом напусна стаята и Кейти, започна да се съмнява относно ролята й в отвличането на Джудит. Просто не изглеждаше правилно да я заклеймява, като престъпник. Тя обичаше животни, за Бога! И при тази мисъл започна да си мисли, че е искал да бъде виновна. Тогава щеше да я избие от ума си най-накрая, като недостойна за неговото внимание. Като омъжена жена се бе задържала твърде дълго в ума му.

Но дори и в момента да й намираше извинения, а тя да бе всъщност виновна, той нямаше да я преследва. Джудит беше вече в безопасност. А той изобщо не можеше да понесе мисълта Кейти Тайлър да се озове в затвора.