Джоана Линдзи
Прелъстяването (9)

Глава 8

Джорди Камерън беше ужасен. Той просто трябваше да се прибере у дома и да остави жена си Мейси да се оправя сама. Ако някога се завърнеше в Шотландия, щеше да я очаква развод или затворническа килия.

Преспи и помисли, ли беше казала? Той искаше тя да преспи, за да могат да се разберат на сутринта да върнат детето у дома и никога повече да не прави нещо толкова глупаво. Това беше единствената възможност да прости на Мейси. Но той се събуди в празна стая и с надраскана бележка, че детето е изчезнало.

„Браво на нея“, беше си помислил, докато се опитваше да разбере, как го е направила, след като Мейси я бе вързала за леглото, но се надяваше това да е края на всичко.

Опакова багажа си, разбирайки, че кочияша и каретата му го чакат, където ги беше оставил и попита съдържателя, къде е жена му. Мъжът не я бе виждал, но му довери, че някой беше дошъл да търси стара карета, която била открадната. И тогава страха се върна.

Страхуваше се, че жена му е отишла пак да търси момичето и ако я намери ще продължи с ужасния си план. Тогава Антъни Малъри щеше да намери Джорди и да го убие. Не виждаше никакъв друг изход, освен да намери Мейси пръв.

Той нае седло за единия от конете от каретата му, мислейки че по този начин ще настигне Мейси по-бързо. Преминаването през Нортхемптън го забави, защото странноприемницата, в която бяха отседнали, беше на северния път извън града. Но града не беше вече толкова голям, след като пожар беше унищожил повечето от него през 1675 година и улиците всъщност бяха разширени при новото застрояване.

Посоката, в която трябваше да поеме беше на юг. Детето щеше да пътува натам, за да се върне в Лондон. Надяваше се, че не е тръгнала по пътя пеша. Мейси щеше да я намери твърде бързо. Но тя можеше да помоли някой за превоз, ако беше достатъчно умна. Беше оживен път, особено сутрин, когато продукцията се носеше на пазара. Може би вече си бе у дома. Той можеше само да се надява…

Трябваше да намери Мейси и да я заведе у дома. Не че нямаше да отведе дъщерята на Рослин, ако вместо това откриеше нея първа. Но той предпочиташе да не се приближава до семейство Малъри. А и на пътя имаше доста пътници. Той не пита всички, но няколкото, които беше спрял посочваха на Юг. На Мейси явно й бе писнало, според един фермер.

Но движението позатихна. Той мина покрай няколко пътя, които водеха в друга посока. Започна да се чуди, дали все още е в правилната посока. Този път ли водеше до Лондон? Не можеше да си спомни от последният път, когато беше в Англия. И нямаше кого да попита през последния половин час. Но после видя друга карета, която се задаваше бързо срещу него.

На кочияша на Антъни Малъри му бе казано да не спира за нищо и на няколко пъти бе станало опасно, докато се опитваше да не намаля. Но този нов пътник бе настоятелен и се изравни с тях за момент, като попита:

— Виждъли ли сти една шотландка? Тя трябвъ дъ е каралъ карета, придполагам, освен ако не е откраднала кон — и после извика, когато каретата премина покрай него: — Можеши просту да кажете не!

Антъни рязко дръпна перденцето от прозореца, когато разпозна гласа. Той успя да зърне малко от рижавата коса, когато питащия продължи по пътя надолу. Това бе достатъчно за него, за да почука на покрива на кочияша да спре. Джорди Камерън в същата околност, като хората, които отвлякоха дъщеря му? Същия човек, който стигна до крайност, за да открадне наследството на Рослин преди осем години? Съвпадение? Най-вероятно не, по дяволите!

Той изскочи от каретата, още преди да беше спряла напълно. Джорди бе все още достатъчно близо и Антъни, дори не помисли да вземе коня, вързан отзад на каретата. Той просто се затича след него и почти го настигна. Но Джорди чу нещо и се обърна. И видя единствения човек който се надяваше никога повече да не срещне, да се нахвърля върху него.

Джорди ахна, заби пети в коня и изчезна, зад дърветата отстрани на пътя. Отвратен от това, че го е изпуснал само за няколко инча, Антъни се завтече към собствения си кон.

Джереми вече беше извън каретата и дори подаде на Антъни юздите на коня му, след като бе видял всичко. Той само попита:

— Кой е това?

— Един мъртвец! — каза Антъни и пришпори коня си, за да го догони. — Просто още не го знае — добави, преди да се скрие между дърветата.

Неговия жребец беше чистокръвен. Джорди яздеше впрегатен кон. Не му отне много време да го настигне, да го дръпне и да го събори на земята.

— Чакай! — извика Джорди — Чуй ма бе човек! Ни бях аз!

Беше грешка, че каза това, защото доказваше, че е замесен. Антъни замахна с юмрук към лицето му.

— О, Господи, не зъбити ми пак! Чакай!

Джорди прикри лицето си с двете си ръце. Антъни го срита отстрани. Той отпусна ръце със стон. Обикновено Антъни не риташе човек, когато бе на земята, но този жалък червей не заслужаваше джентълменско отношение. Той приклекна и сграбчи кичур червена коса, преди да попита:

— Къде е тя?

— Ни знам! Кълна се!

Юмрука му се заби в лицето на Джорди за втори път.

— Грешен отговор, Камерън.

— Носът ми! — крещеше Джорди, докато се опитваше да избърше кръвта, която течеше от него. — Ти гу счупи пак!

— Мислеше си, че ще се измъкнеш, а? — попита Антъни. Гласът му бе спокоен, дори когато добави — Ще имам нужда от лопата, след като приключа с теб!

— Можиш да я питаш! Тя щи кажи, чи ни бях аз!

— Да питам кого?

— Твойта дъщеря, ни мъ удряй пак! Жена ми я отвлече. Каза чи идваме тук, за да съ види с леля си. После изчезна за цял ден и съ върна с твойта дъщеря. Тя съй побъркала и аз и гу казах. Момичето знай, чи аз нямам нищу общу.

— Тогава, къде е тя?

— Аз щах дъ я отведа у дома при теб таз заран, ама тя избяга! Аз ни съм тука за дъ я търся, търся жена си, за дъ са уверя, чи няма пак да я намери.

— И откъде на жена ти и е хрумнало да направи това?

Джорди отново пребледня.