Джоана Линдзи
Прелъстяването (7)

Глава 6

Кейти спря пред жената, след като Джудит се бе сгушила под едно одеяло на пода. Нямаше друг избор. Каретата на жената едва не излезе извън пътя, докато се опитваше да ги накара да отбият. После скочи от пейката на кочияша и се запъти към каретата им. Борейки се с вятъра, с див поглед тя настоя да я претърси.

— Не мисля! — каза възмутено Кейти на жената, през прозореца, който бяха отворили. — Вие за малко не предизвикахте инцидент! Ако се опитвате да ни оберете, предупреждавам ви, че държа пистолет в ръката си!

Тя всъщност нямаше пистолет, но трябваше да има и реши да си купи един още в следващия град.

Тя върза дръжката на вратата, в случай че подивялата жена се опиташе да я дръпне. Но тя явно й повярва за пистолета и бързо загуби войнствеността си. Вместо това, започна да хленчи за неблагодарната, своеволна, лъжлива дъщеря с медна коса и най-сините очи, която била избягала от вкъщи.

И само, за да е сигурна, че няма да повярват на избягалото дете добави:

— Тя си измисля фантастични истории. Аз самата никугъ ни знам, кога дъ й вярвам. Виждъли ли сти я?

Кейти тъкмо се връщаше от Шотландия и лесно различи акцента й. И по-късно щеше да се смее на приликата с това, което собствената и майка може би бе казвала за нея много пъти.

Грейс дори прошепна зад нея:

— Все едно говорят за теб, нали?

Кейти, все още твърде ядосана, за да се забавлява, не обърна внимание на прислужницата си. Явно на жената не и бе хрумвало, че ако детето беше при тях, те щяха да разберат, че жената лъже, че му е майка, просто защото детето изобщо не говореше с шотландски акцент.

С намерението да ги отведе оттук, колкото се може по-скоро, Грейс си показа носа през прозореца и каза на жената:

— Не сме виждали никакво дете, но късмет в търсенето — после извика на кочияша — Господин Дейвис, продължавайте.

Но няколко мили по-надолу по пътя, Грейс погледна през прозореца отново и каза:

— Не трябваше да се показвам. Тя ме разпозна.

— От къде?

— От странноприемницата. Разминахме се в коридора снощи. Слизах долу да проверя, дали имат нещо за ядене в кухнята. Не исках да те притеснявам за кошницата ни с храна, в случай, че вече си заспала. Видях някакво подозрение в очите й, когато говорих с нея на пътя. Тя си спомни, че съм била в същата странноприемница снощи. И няма да си тръгне.

Кейти се намръщи, наведе се, за да надзърне през прозореца и ахна.

— Мили Боже, тя ни преследва! Това излиза извън контрол, нали?

Грейс сви рамене и се усмихна.

— Аз не се тревожа. Тя е сама. Ако мъжа, с който казваш, че е била беше с нея, добре се е скрил. А и господин Дейвис е с нас. Плащаш му достатъчно, за да си размърда задника и да се погрижи за проблеми от този род. Какво може да направи тя?

— Аз не бих разчитала на помощ от господин Дейвис — каза Кейти, докато се настаняваше отново на седалката. — Той ме предупреди, когато наемах него и каретата му, че ако ми трябва пазач, ще трябва да наема някого. Той не е смелчага. Не възрази да спи при багажа, но неведнъж съм се чудила, дали изобщо би се опитал да спре някого да го вземе.

— Това, че той спеше там, беше достатъчно, за да спре който и да е да души наоколо.

— Предполагам, но ще се погрижа да имаме истински пазач, преди да прекосим Континента. Всъщност, мисля да купя наша собствена карета, преди да отплаваме за Франция.

Грейс кимна.

— Радвам се, че се възползваш от богатството си.

Кейти леко се изчерви. Беше и отнело време, докато свикне с това, че е заможна. Семейството й живееше достатъчно добре, но притежанието на единствения магазин в малко селце със сигурност не ги правеше богати. Майка й никога не бе споменавала за наследството, което бе получила от баща си. Той бе починал малко след като тя бе напуснала Англия и не бе имал възможността да я отпише от завещанието си. Тя не беше очаквала парите му и не ги искаше, затова никога не ги бе докоснала.

Кейти разбра за наследството, едва след като майка й почина. Тя все още бе в шок от смъртта на Аделин, когато адвокатът от Денвър дойде да й каже за огромната сума пари, които си стояха недокоснати през всичките тези години. Потънала в скръб, Кейти изобщо не се поинтересува. Но съседката й мисис Пелъм бе взела при себе си двете си племеннички, чийто родители бяха починали наскоро и отчаяно търсеше някой, който да ги придружи до Англия, твърдейки, че е твърде стара, за да гледа малки деца отново, но нейната по-млада сестра в Англия ще се радва да ги вземе.

Тогава Кейти осъзна, че не е нужно повече да живее в Гардинър. Тя се съгласи да придружи племенниците на мисис Пелъм — съответно на три и четири годишна възраст — до Англия и тъй като не смяташе да се връща в Гардинър повече, подари почти всичките си вещи, включително магазина и къщата. Освен дрехите си, взе само няколко малки спомена от майка си и се сбогува с всички.

Макар, че се бе привързала към много от съседите си, тя не бе особено близка с никой от тях. Ако прислужницата й Грейс не се беше съгласила да замине с нея, тя щеше да е единствения човек от Гардинър, който ужасно щеше да й липсва.

Джудит не ги прекъсна докато ги слушаше, но както всяко дете, тя се хвана за една забележка.

— Няма да останеш в Англия?

— За Бога, не, това бе просто началото на околосветското ни пътешествие. След това ще отплаваме за Франция и си мисля, че може би трябва да изчакам, докато стигнем дотам, с купуването на карета, за да не се налага да я взимаме на кораба.

— Недей — каза Джудит — френските карети са хубави, но не са удобни. Ако ще пътуваш дълго, ще ти трябва английска карета.

— А ти откъде знаеш? — попита Грейс с усмивка.

— Майка ми беше поръчала една и след по-малко от седмица я прати на чичо ми Джейсън, за да я използва като декорация в една от градините си. Баща ми много се смя за това, че майка ми е толкова недоволна. Нейният проблем е, че няма за какво да харчи парите си, защото той й купува всичко, от което се нуждае.

— Но защо се е забавлявал от това, че не е задържала каретата? — каза Кейти.

— Той намираше за много забавно това, че се превърна в толкова скъпа градинска украса.

Кейти се усмихна на момичето.

— Е, сигурна съм, че не всички френски карети са толкова неудобни, колкото тази на майка ти, но ти благодаря за предупреждението.

При споменаването на думата „предупреждение“ Джудит побърза и тя да ги предупреди:

— Тази жена може да има оръжие.

Изражението на Кейти отново стана сериозно.

— Знам. Но аз също ще си купя, веднага щом пристигнем в следващия град. Предполагам, че отново си гладна. Да се надяваме, че нашата преследвачка да сбърка пътя, за да можем ние да спрем за закуска.

Те спряха в следващия град и когато Кейти се върна при каретата с малък пистолет, пъхнат в дамската и чантичка, тя вече знаеше, че ги наблюдават.

— Тя си мисли, че е много умна и ние не знаем, че е тук — каза Грейс, когато Кейти се присъедини към тях — Но със сигурност ни наблюдава.

Кейти зае мястото си, преди да погледне на отсрещната страна на улицата към стара карета, зад която стоеше жената и се опитваше дискретно да надникне.

— Трябва просто да се изправим срещу нея.

— Не го правете! — каза Джудит предупредително. — Не бих понесла да пострадате заради мен!

Кейти се замисли за момент и каза:

— Тревожа се, че може отново да ни спре на някоя пуста отсечка от пътя и да направи нещо по-опасно — Кейти всъщност не искаше наистина да й се налага да използва новия си пистолет. — Представям си опасното лудо преследване по улиците на Лондон, когато приближим до дома ти и тя отчаяно се опита да ни спре.

— Не се изненадвам, че можеш да си го представиш — измрънка Грейс с отвращение.

Кейти не обърна внимание на прислужницата и продължи.

— Глупачката явно не ни вярва и е сигурна, че си при нас и те водим при семейството ти. Така, че най-лесния начин да я заблудим, че е на грешна следа е да не тръгваме веднага за Лондон.

— Искаш да наемеш стая в тукашната странноприемница и да я изчакаш отвън? — предположи Грейс.

— Това би било перфектно, но как ще вкараме Джудит вътре, след като жената ни следи толкова от близо? Първо трябва да се освободим от нея и единствения начин да го направим е, като я убедим, че греши. Градът не е толкова далеч от пътя, за да си помисли, че все още не сме се запътили към Лондон. Но ако се отправим в друга посока?

— На Север — прекъсна я Грейс.

— Да, може би назад към Нортхемптън, тъй — като не е много далеч от тук. Знам, че това ще ни отдалечи от пътя ни, но е по-вероятно да си помисли, че си губи времето и да започне търсенето си някъде другаде, ако ни види, че пътуваме в обратната посока на Лондон.

— Не е лоша идея — съгласи се Грейс.

— Знам — каза Кейти, горда със себе си. — Може дори да си наемем стая в друга странноприемница и да си поръчаме един хубав обяд, докато чакаме да минат няколко часа, просто за да сме сигурни, че вече не е в околността. Бих искала да й дадем достатъчно време да се отклони от главния път, за да не я настигнем пак по-късно. И все още ще имаме достатъчно време да върнем Джудит у дома преди да падне нощта.

— Безумно ще е да ни следи по целия път обратно до Нортхемптън.

— Е, нека разберем.

Те изпълниха плана си да тръгнат обратно по пътя, по който дойдоха. Грейс все — още наглеждаше пътя зад тях. Беше разочароващо да види, че шотландката не се отказваше. Продължаваше да ги следва, макар и на по-голямо разстояние. И тогава, с облекчение я видя да спира ездач, който се бе отправил в тяхната посока.

Грейс спусна перденцето на прозореца и се върна на мястото си с усмивка.

— Обзема я съмнение. Изглежда започва да спира други, за да пита, дали са виждали момичето. Не след дълго може и да се отървем от нея.