Джоана Линдзи
Прелъстяването (6)

Глава 5

Бойд никога не бе виждал сър Антъни Малъри толкова разстроен, колкото вчера в Хайд Парк. Когато го намери, мъжът бе почти обезумял от тревога. Но той очакваше това, защото няколкото слуги на Антъни, които бе срещнал вече му бяха казали колко е изплашен. Те бяха намерили коня на дъщеря му в другия край на парка и се страхуваха, че тя лежи някъде из храстите насинена, изпотрошена — или мъртва.

Малъри дори не даде шанс на Бойд да му каже, че има новини. Когато стигна с коня до него, той го издърпа за ревера от коня и го разтърси. Малъри бе почти шест инча по-висок от Бойд, така че бе напълно способен на това.

— Къде е армията, която трябваше да доведеш? — изкрещя Антъни на Бойд. — Дяволски добре знам, че брат ми има поне половин дузина мъже слуги.

Обикновено Бойд не позволяваше да се отнасят така грубо с него и щеше досега да е започнал да раздава удари. Това бе лош навик, който бе придобил, като най-младият от петте братя, над които рядко вземаше надмощие, освен ако не ползваше юмруците си. Но той съчувстваше на този човек и знаеше какво е да обезумееш от притеснение за член от семейството. Това, че братът на Антъни — Джеймс бе отговорен за ядовете на Бойд относно Джорджина бе отдавна простено. Почти.

Но тъй като разбираше, през какво минава Антъни, Бойд не се опита да му обясни, а просто навря бележката в лицето му. Успя да не се строполи на земята, когато Антъни внезапно го пусна и загледа притеснено как чете бележката.

Внезапно Антъни спря да вика и го обзе странно спокойствие. Е, не чак толкова странно. Докато повечето Андерсън ставаха шумни, когато се ядосаха, Малъри бяха склонни да реагират по противоположния начин. Човек трябваше да се тревожи точно когато притихваха.

— Пари? — каза Антъни, вдигайки поглед от бележката — Те заплашват дъщеря ми и ме подлудяват заради пари? Могат да вземат всичките дяволски пари, които искат, но аз ще им одера кожите в замяна!

Това бе първата реакция на Антъни от бележката. Но това беше вчера. Беше му отнело остатъка от деня да накара жена си да спре да плаче, уверявайки я, че с Джудит всичко ще е наред и поне знаеха, че тя не е паднала от коня или сериозно пострадала. Но си беше чисто мъчение за нервите да чакат следващата вест от похитителите да пристигне и Бойд предпочете я изчака в къщата на Антъни.

— Предпочитам, племенницата ми Джаклин, да не разбира за това преди дъщеря ти да се е прибрала благополучно вкъщи, и вместо да я лъжа, бих предпочел да я избягвам — обясни Бойд. — Така че ако нямаш нищо против, ще ме приютиш ли за през нощта?

Антъни бе на път стабилно да се напие дотогава, което бе неговия начин да се справи с чакането. Той пропусна вечерята, като дори не си помисляше за храна. Нито пък Бойд, и когато още няколко бутилки бяха донесени в салона, той взе една за себе си.

Той така и не изкачи стълбите, за да си легне. Изгуби съзнание на един от няколкото дивана в салона на сър Антъни. Гласове го изтръгнаха на следващата сутрин от приятния сън за нея.

Сънят бе единственото място, където мислите му за Кейти Тайлър бяха приятни и този сън беше по-скоро успокояващ, отколкото страстен. Той беше на поляна с маргаритки близо до дома си в Кънектикът. Веднъж беше намерил ранен елен там. В съня си намери чайка, птица която винаги свързваше с Кейти сега. Той тъкмо се навеждаше да я огледа, когато я видя бавно да се приближава, облечена в розово и бледолилаво, а слънцето искреше около нея.

Имаше малко зайче сгушено в едната й ръка и катерица, настанена на рамото й. Катериците можеха да бъдат злобни, но той знаеше, че тази няма да я нарани. Съчувствието й към животните, бе първото нещо в нея, което докосна сърцето му.

Сънищата му прелитаха от една сцена в друга, без никаква причина и смисъл, и в следващия миг те лежаха на поляната един до друг, държейки се за ръце. Завладя го необяснимо спокойствие, че тя бе негова, без значение за колко кратко. Тя се наведе над него. Обляна от слънчевата светлина, той едва можеше да види лицето й, но усети мекотата на устните й на бузата си.

Този сън можеше да стане много чувствен, ако беше продължил. Сънищата му обикновено бяха горещи и страстни, когато тя присъстваше в тях, а тя присъстваше твърде често. Когато беше буден, мислите за нея го разочароваха, защото тя бе недостижима за него — омъжена жена. И той, по дяволите, искаше да стои далеч от мислите и от сънищата му.

Тя го подложи на две седмици адско изкушение по време на пътуването преди месец и половина. Нямаше си на представа, колко много я искаше. Но тъй като бе вече омъжена и щастлива, че е на път за да се срещне със съпруга си, той се отдръпна. Това бе едно от най-трудните неща, които бе правил през живота си и даде всичко от себе си, за да я отбягва. Нещо, което бе трудно на борда на кораб. Но дори и когато не очакваше да я види, той просто не можеше да я забрави. Беше толкова силно привлечен от нея — от личността й, красивото й лице, усмивката и пищното й тяло.

Гласът, който прогони съня и го събуди, беше на Джереми Малъри. Най-големият син на Джеймс, Джереми имаше черна коса и кобалтовосини очи, които само няколко членове на семейство Малъри притежаваха. Той изобщо не приличаше на баща си, който бе рус и със зелени очи. Бе копие на чичо си Антъни и това бе повод за непрестанни шеги в семейството.

Младежът обясняваше:

— Дани и аз се прибрахме тази сутрин от сватбеното си пътешествие. Можеш да си представиш изненадата ми, когато икономът ми незабавно ме дръпна настрани — не искаше да плаши жена ми — и ми каза, че си завзел цялото ми домакинство снощи. После ми подаде това. Било хвърлено с голям камък на предното ни стълбище.

„Това“, беше бележка, която Джереми подаде на Антъни. Очевидно чакането беше приключило.

— Доставено до друга грешна къща? — попита Бойд, докато ставаше и се протягаше. — Тези хора очевидно не познават семейството ти добре.

— Добро утро, янки! — поздрави го Джереми и добави — Ако познаваха семейството ни добре, никога не биха сторили това.

— Прав си — съгласи се Бойд.

Малъри бяха не само голямо, но и много богато и уважавано семейство. Двамата най-млади братя, Джеймс и Антъни, бяха големи женкари на времето. Никога не бяха губили дуел, без значение с юмруци или пистолети, и имаха репутацията на много опасни хора. Никой не прекрачваше границата с Малъри, без дълбоко да съжали в последствие.

Антъни не обърна внимание на двамата младежи, докато преглеждаше бележката, после я захвърли на таблата пред Бойд.

— Утре!? Те наистина ли мислят, че не мога да набавя сумата днес? Ще извлека банкера от леглото му, ако е нужно.

Бойд взе бележката. Беше много по-подробна от първата. Споменаваше се място, час, дата и най-накрая, че сумата трябва да се занесе от някой, който не е член на семейството и че Антъни не бива доближава мястото на размяната. Това беше двойно подчертано. Може да не познаваха семейството добре, но звучеше, сякаш познаваха Антъни Малъри. Имаше също много правописни грешки, но това нямаше значение.

— Знаеш ли изобщо, колко пари искат? — попита Джереми чичо си.

— Състоянието си е състояние. Не слагам цена на живота на дъщеря си.

— Съвсем правилно — кимна Джереми. — Кой ще изпратиш да направи размяната?

— Аз ще отида — предложи веднага Бойд.

Явно никой не го чу. Тъкмо прочистваше гърлото си, за да го повтори по-високо, когато Антъни каза.

— Щях да пратя Дерек, но той е на посещение при баща си в Хавърстън тази седмица.

— Какво ще кажеш за чичо Едуард? — предложи Джереми.

— Не, брат ми е на Север по бизнес.

— Не виждам защо… — опита пак Бойд, но отново не му обърнаха внимание.

— Предполагам, че мога да изпратя някого за Дерек. Има достатъчно време, за да се върне в Лондон до довечера.

— Не е необходимо — каза Джереми — Аз ще отида.

Антъни скастри племенника си:

— От далеч могат да те сбъркат с мен, така че няма да ходиш никъде.

Джереми се ухили, но после каза:

— Е, по дяволите, къде е баща ми, когато…

Бойд се изправи ядосан и го прекъсна, този път високо.

— Чу ли изобщо някой от вас и дума от това, което казах? Аз съм напълно подходящ, да се заема с това.

Антъни се взря в него за момент, но после поклати глава:

— Без да се обиждаш, янки, но съм чувал, че си малко луда глава.

— След като бях провокиран безброй пъти през последните няколко минути и не изгубих самообладание, това говори само за себе си, нали? Освен това много се привързах към дъщеря ти, откакто се грижа за Джак.

— Да не би току-що да нарече сестра ми Джак? — каза Джереми, повдигайки вежда. — Мислех, че ти и останалите ти братя мразите начина по който баща ми я нарича.

— Не, ние просто мразим баща ти — каза Бойд с тънка усмивка.

Джереми се подсмихна. На Бойд не му беше никак весело.

— Виж Антъни, аз може да съм най-младия от братята Андерсън, но съм тридесет и четири годишен и дори собствения ти брат ми се довери да се погрижа за дъщеря му. В бележката пише, че ти не можеш да направиш размяната и съм сигурен, че няма да оставиш съпругата си да отиде, или ще пратиш някой слуга или някой, когото не познаваш лично? А и останалите членове на семейството ти изглежда са извън града. Е, аз съм на разположение. Колкото и да ми се иска този, който е сторил това да опита юмруците ми, а повярвайте ми, ще съм щастлив да ви помогна да ги проследите след това, мисля, че да върнем благополучно Джудит у дома е по-важно.

Джереми посочи към бележката, която Бойд беше върнал на масата.

— Срещата е на първия кръстопът, южно от града в Нортхемптън. Знаеш ли изобщо, къде е Нортхемптън?

— Не, но дори и ние янкитата знаем, как да следваме инструкции — отговори Бойд хапливо.