Джоана Линдзи
Прелъстяването (5)

Глава 4

Прислужницата на Кейти — Грейс Харфорд, мрънкаше, задето се бе наложило да потеглят на път преди изгрев. Тя добре познаваше склонността на Кейти да разкрасява обикновени случки в драматични истории, затова не повярва и на дума от обяснението й, защо напуснаха странноприемницата толкова рано, придружавани от малко момиче. Не бяха ли придружавали племенницата на съседите на Кейти по целия път до Англия? Не беше ли помолил съдържателя в Шотландия Кейти да придружи малкия му син до майка му в Абърдийн, когато разбра, че й е на път? Хората поглеждаха към Кейти Тайлър с нейните големи зелени очи, с трапчинките на бузите и очарователната й усмивка и веднага й се доверяваха, дори когато ставаше въпрос за собствените им деца. Джудит Малъри, както се бе представило момичето, бе просто поредното дете, поверено на грижите на Кейти за пътуването и това беше всичко, доколкото Грейс я засягаше.

Хората харесваха Кейти веднага щом я срещнеха, но тя не бе сигурна защо. Нито веднъж не помисли, че е защото бе хубава. Майка й беше красива — с катраненочерната си коса и смарагдовозелените си очи. Но въпреки, че Кейти ги бе наследила от нея, никой не се бе грижил кой знае колко за вида й докато растеше и затова и тя не го правеше. Според нея, прислужницата й с изобилието си от лунички и къдравата червена коса беше много по-привлекателна.

Кейти бе твърде висока — пет фута и девет инча. Баща й почина когато тя бе на десет и вече беше висока колкото него, но продължи да расте и след това. Беше с пет инча по-висока от майка си. Аделин претендираше, че Кейти е наследила височината си от нейния род, защото нейният баща бил много висок.

Сега Кейти рядко мислеше за височината си и само когато доближеше мъж, по-нисък от нея, чувстваше някаква смесица от гордост и смущение, но това не се случваше често. Това, което я притесняваше, бяха нейните форми. Бе чувала мъжете да я описват, като добре сложена здрава мома. Твърде често ги хващаше да зяпат пищната й гръд, дори и старците в селото!

Но като изключим това, Кейти се чувстваше добре в малкото селце Гардинър и бе отзивчива и винаги готова да помогне, ако някой се нуждаеше. Дори непознатите се обръщаха към нея. Тя можеше да се скрие в тълпа от хора, но ако преминаваше пътник, той молеше нея за упътване, пренебрегвайки всички останали. Не че много пътници преминаваха през малкото селце.

Същото можеше да се каже и за съседите й в Гардинър. Те често идваха при нея, защото бе винаги на разположение и дружелюбна, а ако не можеше да помогне, обикновено знаеше кой би могъл. И внасяше малко вълнение в живота им с историите, които им разказваше.

Кейти изобщо не се изненада, че Грейс сметна това за поредната й измислица. Пет години по-възрастна от Кейти, която тъкмо бе навършила двайсет и две, Грейс бе дошла да живее със семейство Тайлър преди десет години и се бе превърнала в безценна икономка и приятелка. Но бе крайно упорита когато си наумеше нещо и Кейти не опита да я убеди в обратното. Тя просто се настани в каретата им на път за Лондон и се усмихна на себе си наслаждавайки се на това, че една от най-вълнуващите истории, които е разказвала всъщност беше истина.

Джудит обаче се изненада, и веднага, след като прислужницата се сви на отсрещната седалка и заспа, момиченцето прошепна на Кейти.

— Тя защо не ти повярва?

— Не е нужно да шепнеш — отвърна Кейти — Тя спи много дълбоко. Единствения начин да я събудиш е да я разтърсиш. Дори изстрел не би могъл. Колкото до това, че се съмнява, е, това е дълга история.

— Не съм изморена — каза Джудит, окуражавайки я да й разкаже.

Кейти се усмихна на момиченцето.

— Много добре, откъде да започна? Израснах в най-скучния град, който можеш да си представиш. Дори не беше град, а малко селце. Нямаше други магазини, освен смесения магазин, който семейството ми притежаваше. Нямаше ханове, странноприемници. Имахме една шивачка, която работеше в къщата си, един фермер, който се занимаваше с дърводелство и продаваше мебели пред плевнята си. А, имахме и касапин, който не беше истински касапин, а просто местен ловец, който се грижеше дивите животни да не се разхождат из селцето.

С разширени от интерес очи, Джудит каза:

— Диви животни са се разхождали по улиците?

— О, да. Не беше страшно, веднъж, например, един лос събори оградата на госпожа Пелум. Може би щеше да си тръгне без да създава проблеми, ако тя не го бе погнала с метлата. Но няма по-малко село от Гардинър. Ако някой имаше нужда от лекар или адвокат, трябваше да пътува двадесет мили до Денвър. В селцето не идваха нови семейства, а децата го напускаха, веднага щом пораснеха достатъчно, за да поемат по своя път.

— И ти ли направи така? — попита Джудит — Замина като другите деца?

— Не толкова скоро, колкото ми се искаше. Майка ми беше там и на мен никога не ми е хрумвало да замина без нея. Тя си нямаше никой освен мен, след като татко умря. Е, имаше, но семейството й се бе отрекло от нея, така че те не се смятат за семейство вече.

— Защо са го направили?

Кейти сви рамене.

— По нейните думи, те били богати аристократи и много държали на социалната класа. Не й позволили да се омъжи за баща ми само защото бил американец. А, може би също защото бил търговец. „В търговията“, както се изразяваше тя. Те твърдо възразили и срещу това.

Джудит не беше изненадана.

— Типичния снобизъм характерен за повечето аристократи. Много от тях смятат, че стоят по-високо от всички, които се занимават с търговия.

— Нима? Е, това ми звучи много тесногръдо. Ако баща ми не беше собственик на магазин, нямаше да замине за Англия, нямаше да срещне майка ми и, можеш ли да си представиш, аз нямаше да се родя!

Джудит й хвърли поглед, който ясно гласеше „моля те не говори с мен, като с дете“. Кейти замалко да избухне в смях. Малкото момиче наистина изглеждаше с години по-голямо.

— Той е дошъл, за да отвори магазин? — попита Джудит след това.

— Не, съмнявам се изобщо да му е хрумвало. Виж, у дома той се е снабдявал с всичко, от което е имал нужда за магазина от близкия град Денвър, но всъщност не е продавал нищо интересно, само най-необходимото и реколтата на местните фермери. В Англия дошъл, за да се опита да намери нещо по-екзотично за продаване и вместо това е намерил майка ми. И така тя избягала с него, изгаряйки всички мостове зад гърба си, така да се каже, и никога не видяла английското си семейство отново.

— Знаех си, че разпознавам акцента ти — ухили се Джудит. — Аз самата имам американски роднини. Но защо майка ти не се е върнала в Англия, след като баща ти е умрял?

Кейти въздъхна. През последните дванадесет години, откак баща й почина, тя бе искала точно това и повдигаше въпроса поне веднъж годишно, но Аделин Тайлър презираше семейството си, задето й бе обърнало гръб и категорично отказваше крака й да стъпи отново в Англия. Освен това бе поела управлението на магазина и работата наистина й харесваше. Това бе като ответна плесница в лицето на семейство Милард — нейните английски роднини — тя самата да стане търговка. Не че семейството й знаеше този факт, но тя мълчаливо злорадстваше.

На любопитното дете, което стоеше до нея, Кейти каза:

— Когато семейството на майка ми се е отрекло от нея, тя също малко или много се отрекла от тях. И мисля, че намрази и Англия заради това.

Джудит кимна.

— Но какво общо има всичко това, с факта, че прислужницата не повярва на думите ти?

Кейти сви рамене. Мислеше си, че момиченцето е забравило, но явно не беше:

— Била ли си някога толкова отегчена, че дните да се нижат един след друг, без да ти оставят спомени, които си струва да запомниш?

— Никога — отговори Джудит моментално.

— Тогава си била щастливка, защото точно такъв беше моя живот, докато растях в Гардинър. И не бях единствената, която се събуждаше всеки ден без да има какво да очаква. Селяните които бяха останали, бяха твърде стари, и всички живееха спокоен живот. Те изглежда не забелязваха, но когато нещо вълнуващо се случеше, безспорно се радваха да чуят за него. Е, аз от време на време им разказвах по нещо вълнуващо.

— Лъгала си ги?

Кейти премигна. Детето не бе само красиво. То беше също толкова интелигентно и проницателно. И въпреки, че Кейти никога не бе и помисляла, че ще обсъжда такива неща за себе си с непознат, усети някаква необикновена близост с момичето, вероятно защото бяха споделили първото истинско приключение от пътешествието й.

— Господи, никога не съм гледала на това като на лъжа. Аз просто правех малки поправки и доразкрасявах истината, за неща които са се случили наистина. Например, когато забелязах котката на госпожа Картли, на покрива на съседите, изглеждаше сякаш се е заклещила там и я е страх да слезе. Аз обичам животни и не бих я оставила там горе. Знаех, че Картли не са си вкъщи, защото бяха заминали на посещение при дъщеря им в Денвър сутринта и нямаше да се върнат няколко часа. Така че заобиколих и се покатерих по розовите храсти на госпожа Картли, за да се кача на покрива, но когато стигнах горе, котката вече я нямаше.

— Събрала е смелост да скочи?

— Не — изкиска се Кейти. — Слязла долу, по пътя, по който се беше качила — подвижната стълба! Бях забравила, че господин Картли ремонтира покрива си по-рано същата седмица. Беше оставил стълбата, подпряна на задната стена на къщата. Приключението свърши и плюс това бе много скучно приключение. Така че вместо да спомена това по-късно на госпожа Картли, й разказах, че котката й се е качила на нашия покрив, който беше много по-висок, тъй като нашата къща бе двуетажна, и моята прислужница си е рискувала живота, като се е изкатерила по стария дъб до къщата и я е спасила. Грейс се превърна в героинята на месеца, без да е предполагала и всички имаха за какво да си поприказват, вместо за времето.

— Както когато братовчед ми Дерек твърдеше, че рибата която е хванал била дълга два фута, но жена му ни каза по-късно, че била само шест инча. Беше по-интересно да чуеш, че е била голяма риба, но беше по-забавно, когато разбрахме, че не е била достатъчно голяма, за да я задържи. Значи такъв род истории разказваш?

— Нещо подобно, но не съвсем. Разбираш ли, аз бях на твоята възраст, когато започнах да добавям някои неща понякога, като описвах, какво съм видяла и направила. Бях преживяла голямо разочарование през тази година. Мислех, че ще ходя на училище в Денвър, където най-накрая можех да срещна други деца на моята възраст, дори и това да означаваше дълго да яздя дотам и обратно два пъти на ден. Но един стар професор се бе пенсионирал в Гардинър предната година и майка ми успя да го убеди да ми преподава. Така, когато видях един непознат да краде домати от градината на майка ми, докато й помагах да направи бисквити за вечеря, аз не направих нищо, мислейки си, че щом е бил толкова гладен да открадне заслужава да ги вземе. Но когато майка ми се върна в кухнята, се уплаших, че може да ме обвини за липсващите домати, защото знаеше, че съм й сърдита, че не ме пуска да изляза, затова й казах че съм подгонила крадеца с точилката, която ползвах.

— Ти си помагала в кухнята? — каза Джудит — Иска ми се и аз да можех, но нашия готвач само ме тъпче със сладки и ми казва да се омитам.

На Кейти и се стори забавно, че детето бе по-заинтересовано от кухнята, отколкото от крадеца.

— Ние имахме само една прислужница — Грейс — каза Кейти визирайки спящата им компания. — Така че всички си поделяхме задълженията.

— Майка ти наистина ли щеше да забележи няколко липсващи домата? — попита Джудит.

— О, да, тя знаеше точно колко домата има на растенията и точно колко са готови за бране. Тя обичаше градината си. Аз също, като се замисля. Прекарала съм много часове в задния ни двор.

Детето не забеляза меланхолията, която се прокрадна в гласа на Кейти при тези спомени. Господи, колко й липсваше майка й. Смъртта й бе толкова нелепа. Беше се подхлъзнала на парче лед миналата зима.

Джудит въздъхна.

— Ние нямаме зеленчукови градини. Чичо Джейсън има много парници в Хавърстън, имението му в провинцията, за целогодишно отглеждане на растения на закрито. В градините в градската ни къща, обаче, растат само цветя. Готвача купува всичката храна от пазара.

Беше странно, как едно дете може да гледа на домакинската работа със завист, друго да я намира за досадна, а трето да я вижда, просто като разчупване на еднообразието.

— Значи си излъгала майка си? — попита детето направо.

Кейти поруменя, чувайки го казано по този начин.

— Аз й казах за крадеца. Той си беше съвсем истински. Просто не исках тя да знае, че си стоях там и не направих нищо, за да го спра. В резултат на това, мъжете от селото с дни обикаляха да търсят крадеца. Това им даде тема за разговори, най-малко за половин година. Трябваше да видиш, как това върна обратно живеца в тях, ако разбираш какво имам предвид. В крайна сметка, майка ми хубаво ме смъмри, задето съм си рискувала живота и ме предупреди никога да не постъпвам така глупаво отново, а аз научих нещо друго от тази случка. Научих, как да премахна скуката в живота ни, дори и само временно.

— Значи често си разкрасявала фактите? — попита Джудит.

— Да, тя имаше навика да създава вълнения от нищото — каза Грейс, докато се изправяше срещу тях с прозявка.

— Не толкова често — каза Кейти на прислужницата си.

— Достатъчно често, за да ме направи героинята на селото — измърмори Грейс.

— На теб ти харесваше да бъдеш героиня. И затова цялото село плака, когато ти замина? На мен едва ми казаха довиждане.

Грейс се изкиска:

— Е добре, това наистина ми хареса.

— Не бих могла да си представя да няма вълнения в живота ми — отбеляза Джудит — С моето семейство винаги се случва нещо интересно. Чичо Джеймс и леля Джордж заминаха миналия месец да преследват пирати. А в края на лятото братовчед ми Джереми се ожени за крадла, която се оказа изчезналата дъщеря на една баронеса.

Кейти премигна. Дори Грейс погледна съмнително, след което извъртя очи, с което искаше да каже на Кейти „момичето е прихванало от лошите ти навици толкова бързо?“. И наистина изглеждаше, все едно че детето си измисляше като нея.

Кейти тъкмо щеше да се разсмее, когато Джудит добави:

— За да се срещнеш с английските си роднини ли дойде тук?

Кейти замръзна. Това беше въпрос, който не искаше да обсъжда. Тя наистина смяташе да постъпи така по време на пътуването си, когато го планираше. И след като пристигнаха в Англия, тя отиде право в Хавърс Таун, който, както знаеше от майка си, бе най-близкият град до фамилното имение на Милърд в Глочестършир. Но когато пристигна, промени решението си.

— Да — отговори Грейс на момичето — Тя просто нямаше смелостта да почука на вратата им и вместо това заминахме за Шотландия.

— Не затова дойдохме тук — каза Кейти, раздразнена от разговорливата си прислужница. — Беше просто нещо, което да свърша докато сме тук, а сега е нещо, което може да се свърши някой друг път или… може би никога. Те най-вероятно дори не знаят, че съществувам. Пък и вече бяхме планирали да обиколим Шотландия.

— Как може, да не искаш да се срещнеш със семейството си? — попита Джудит удивена.

— Те са се отрекли от майка ми. Никога не съм разбирала, как са могли да постъпят така със собственото си дете. Това е била жестока постъпка и аз не съм сигурна, че искам да имам нещо общо с такъв род хора.

Джудит кимна, но Грейс, която гледаше през прозореца, ненадейно каза:

— Дръжте се. По пътя се задава безразсъден кочияш и, ако мистър Дейвис не го е забелязал, може да не успее да се отмести от пътя навреме, за да предотврати сблъсъка.

Джудит надзърна през прозорчето и пребледня.

— Това е тя! Жената, която ме отвлече кара каретата!

— Значи историята на Кейти е била истина? — заключи Грейс, поглеждайки към Кейти и Джудит.

— Да, цялата — отговори Кейти.

— Е, изглежда, че тя забавя ход — каза Грейс все още гледайки приближаващата карета. — Предполагам, че ще иска да разговаря с нас.

Кейти присви устни.

— Аз също бих искала да си поговоря с нея, но това ще трябва да почака. По-важно е да отведем момичето в дома й при семейството й — после Кейти се обърна към детето: — Наведи се така, че тя да не те види, ако опита да погледне през прозореца. И не се бой. Няма да я оставим да те доближи отново.