Джоана Линдзи
Прелъстяването (48)

Глава 47

Всичко, което знаеше за себе си и за живота си се пропука, като орехова черупка в ръката й и парченцата бяха твърде малки, за да може да ги нареди отново. Единствената възможност бе да ги изхвърли, но тя не бе само леко травмирана. Тя беше опустошена. Не защото се оказа, че е Малъри. Това, че един от тях й беше баща не я правеше автоматично част от семейството, поне в нейната глава. Тя нямаше спомени свързани с Малъри, както и с Милърд между другото. Но поне за Милърд знаеше.

И в това беше проблема. Лъжата! Лъжата на майка й, измамата на майка й и това че бе крила истината от Кейти през целия й живот. Може би Аделин бе възнамерявала да й каже някой ден, кой е истинският й баща, вероятно след като се омъжи и създаде собствено семейство. Аделин нямаше наистина да допусне внуците й да не знаят, откъде произлизат, нали? Не е смятала, че ще умре преди да направи това признание. Животът не беше толкова предсказуем. Глупаво парче лед…

Кейти заплака за това, което Аделин бе сторила с едно съдбоносно решение. Защо го бе направила? Заплака за това, което майка й бе пропуснала и в последствие, което Кейти също бе пропуснала, живот с Малъри. Защо?

Кейти бе възлагала много надежди на Милърд, но сега се радваше, че не е израснала близо до тях. Не можеше да си представи, какво би било да има някой, като Летиша винаги наоколо. Щеше ли да порасне и да стане като нея? Тази мисъл я ужаси. Но да пораснеш сред семейство Малъри. Тя осъзна, че това би било прекрасно.

— Не мога да си представя, какво би било да не се случва нищо вълнуващо през цялото време — беше и казала Джудит през онзи ден в каретата — С моето семейство винаги се случва нещо интересно.

Мисълта, която я връхлетя, беше като цял тон тухли. Джудит Малъри беше нейна сестра! Боже мой, тя имаше сестра! Не, имаше две! Част от сълзите й бяха сълзи на щастие.

Антъни дойде до врата й безброй пъти на другия ден, за да се увери, че е добре. Тя не отвори, но от другата страна го уверяваше:

— Добре съм, просто ми трябва малко време, за да осмисля всичко.

И да събере обратно разбитите парчета от живота си — ако можеше.

Дори Джеймс бе дошъл надвечер с няколко тежки удара по вратата и сърдито предупреждение:

— Това не е здравословно, котенце. Появи се на вечеря довечера или ще разбия вратата.

Тя остана заключена в каютата си, пренебрегвайки заповедта му. Но беше все още твърде потънала в мислите си, за да забележи, че той не се върна, за да разбие вратата. И единствения път, в който отвори вратата, беше за Грейс, и то за кратък разговор, а не за да я пусне вътре.

Не искаше прислужницата й да се тревожи, затова й каза безцеремонно:

— Антъни Малъри твърди, че е истинският ми баща — след което рязко добави — Не искам да говоря за това все още.

Опулена, Грейс понечи да каже нещо, но Кейти сложи пръст на устните й.

— Още не. Това е шокиращо, да, но моля те, Грейс, имам нужда от няколко дни насаме — да свикна.

Упорита, както обикновено, Грейс успя да отбележи:

— Трябва да ядеш.

— Не, не трябва. Толкова съм разстроена, че не мога да хапна и залък.

— Трябва да ядеш. Искаш да умра от тревога по теб ли?

— Ако не изляза до седмица, тогава може да се притесняваш. — Кейти се бе опитала да звучи шеговито, но виждайки, че не се получава и бе затворила вратата без повече да спори.

Грейс оставяше табли с храна пред вратата и въпреки всичко. Кейти не ги докосваше. Не преувеличаваше. Беше толкова объркана, че нямаше съмнение, че стомахът й нямаше да толерира нещо толкова обикновено, като храна. Но не беше гладна. Ако беше, бе твърде разстроена, за да го усети.

Тя не остана затворена повече от ден. След като втората вечер спря да се мята неспокойно в съня си, тя се събуди с някакво спокойствие и емоциите, които я раздираха, бяха изчезнали за малко. Не знаеше, дали някога ще прости на майка си лъжата, но това ново семейство, което наследи предишната нощ, можеше да изпълни надеждите, които Милърд попариха. Какво ако не й бяха съобщили току-що за връзката и с Малори, само за да знае? Ами ако те наистина искаха тя да е част от семейството им?

Кейти се присъедини към новите си роднини за обяд на същия ден. Двамата мъже рязко се изправиха, когато тя влезе в каютата. И двамата изглеждаха силно угрижени, все още разтревожени за това, как е приела новините.

Тя се усмихна леко, докато заемаше мястото срещу Антъни.

— Успокойте се, моля. Беше просто шок. Сигурна съм, че и за вас е било.

— Така е, въпреки че трябва да призная, че не ми отне дълго, да се зарадвам.

— Нито пък на мен — отвърна тя свенливо — Въпреки, че дори не знам, дали семейството ти ще ме приеме, или предпочиташ това да си остане между нас.

— Мили Боже, това ли си мислиш?

— Пусна чука, но забрави ноктите, а стари друже? — забавно отбеляза Джеймс.

Антъни не обърна внимание на брат си и й каза:

— Ще те посрещнат с отворени обятия, не се съмнявай, Кейти. Защото Джудит ще скочи до тавана от вълнение, когато чуе. Знаеш, че те приема изключително добре.

— Чувствата са напълно взаимни — каза тя — И мисля, че да съм част от семейството ви, ще бъде чудесно изживяване. Можеше да запазиш това, че си ми баща за себе си, без изобщо да ми казваш. Радвам се, че не го направи. Благодаря ти. Но…

— „Но“ не е разрешено, котенце — прекъсна я Джеймс.

Това беше третия път, когато й даваше заповед, откакто се качи на борда на Мейдън Джордж. Тъкмо започнала да се възстановява от силния емоционален шок. Кейти се обиди този път. Щеше да е малко по-трудно да приеме, че и той й е роднина.

— Не смей да ми казваш какво мога и какво не мога да правя, чичо Джеймс! Твърде нова съм в семейството ти, за да си позволяваш такава свобода все още. Ще те уведомя, когато можеш.

Тъй като тя просто накара големия мъж моментално да млъкне, Антъни избухна в смях.

— Браво, мила! Говориш като истинска Малъри.

Тя силно се изчерви.

— Съжалявам — извинението беше за Джеймс — Просто ще ми отнеме малко време, докато свикна.

— Не се извинявай, че говориш това, което мислиш — отговори Джеймс — И аз няма да се извинявам, че се опитах да защитя брат си — по мой си начин. Той беше на тръни, откакто научи за това, уплашен, че е твърде късно да се върнеш в семейството ни. Уплашен, че ти няма да ни приемеш.

Очите и пламнаха.

— Шегуваш ли се? Знам, че не отговорих на този въпрос онази вечер, но винаги съм искала да бъда част от голямо семейство. Толкова исках да срещна семейството на майка ми и се надявах да ме приемат при тях, но леля ми Летиша определено затръшна вратата под носа ми.

— Противна дърта вещица! — каза Антъни с отвращение — Бих казал, че в това й е силата, да затръшва врати в лицата на хората.

— Или да се опитва — добави Джеймс леко самодоволно.

Кейти продължи.

— Но дори и тези надежди да се бяха осъществили, пак щеше да заемеш мястото си на мой баща. Никога не бих отказала на… собствения си…

Тя спря, взря се в Антъни и очите й станаха още по-големи, когато пълното въздействие на това изявление я порази. Той не й беше просто роднина, той беше най-близкия роднина, който би могла да има.

— Господи, ти наистина си ми баща!

Лицето му трепна, докато очите й се пълнеха с щастливи сълзи. Тя се изправи. Той също. Двамата заобиколиха масата покрай Джеймс, за да стигнат един до друг. Тя се хвърли в отворените ръце на Антъни. Той я притисна към себе си развълнуван.

— Ако не бяхме на проклетия кораб, мила, щях да кажа „Добре дошла в къщи“!

Все още седнал, без изобщо да се обърне, за да види тази дълго закъсняла среща, Джеймс извъртя очи.