Джоана Линдзи
Прелъстяването (47)

Глава 46

Двамата Малъри отсъстваха вече твърде дълго. Съвсем основателно Кейти реши, че може би са я забравили. Още по-основателно бе да рискува да наруши заповедта на Джеймс Малъри. Освен това, беше един изключително наситен със събития ден. Тя имаше нужда от хубав дълъг сън, ако можеше да си избие от главата, часовете които беше прекарала с Бойд, преди пиратите да се появят.

Но двамата мъже всъщност не бяха отишли много далеч. Тя откри това, когато се опита да се измъкне незабелязано от кабината. Те я забелязаха и двамата и обърнаха глави към нея, когато вратата се отвори, така че тя невинно попита:

— Всичко наред ли е?

— Разбира се. Просто планирах да изхвърля брат си зад борда — каза Джеймс остро, докато пускаше сакото на Антъни и се преструваше, че просто изтупва праха от ревера му.

— И аз обяснявах на този задник, защо не трябва — отвърна Антъни весело и блъсна брат си с рамо, докато минаваше покрай него, за да въведе Кейти обратно в каютата.

Тя въздъхна, докато заемаше отново мястото си на масата. Какво относно нея можеше толкова да заинтересува Антъни, че да не може да почака до утре? Просто трябваше грубо да им каже, че е изтощена. Но тя не можеше да бъде груба. Деня беше твърде богат на събития. Но те не знаеха това. Може би, ако изимитираше прозявка…

— Докъде бяхме стигнали? — каза Антъни.

Той не седна. Пак вървеше напред — назад и не изглеждаше вече никак весел. Това без съмнение е било престорено.

— Ти щеше да минеш на въпроса — подкани го Джеймс, който също не се бе върнал на масата. Той седеше настрани, върху ръба на бюрото си и единия му крак висеше удобно. Кръстосаните му ръце изглеждаха доста заплашително според Кейти и тя свали очи от него. Антъни напълно го игнорира.

— А, да, щях да питам дали си имала щастливо детство, въпреки робския труд?

Джеймс изстена.

Кейти се намръщи.

— Какъв робски труд? Ако имаш предвид домакинската работа, никога не съм имала нищо против нея. Беше време, което прекарвах с майка си, а по-късно с Грейс. Освен това чистенето на къщата ни, отглеждането и готвенето на храната ни беше просто част от живота ми. Нямаше кой друг да го върши. Всички в Гардинър се грижеха сами за това. Знам, че на теб може да ти се стори ужасяващо. Ти имаш съвсем различен начин на живот. Но за нас това беше напълно нормално.

Антъни трепна.

— Не съм те обидил без да искам, нали? Това със сигурност не беше…

— Не, изобщо — увери го Кейти. Тогава един спомен я връхлетя и я накара да се изкикоти. — Колко странно, дъщеря ти имаше точно обратната реакция за домакинската ми работа, когато я споменах в разговора ни. Тя се оплака, че никога не може да помага с нищо!

— Джуди?

— Да. Може би ще й направиш нейна собствена градина, преди да е пораснала много. Децата обикновено харесват отглеждането на разни неща, поне аз бях така.

— Но… тя ще се цапа.

Кейти имаше чувството, че той се шегува с този ужасен израз на лицето при споменаването на мръсотия. Тя му се усмихна.

— Знам, но играта в пръстта може да е забавна. Мирише добре и стават страхотни кални пайове!

Джеймс извъртя очи. Антъни отвърна на усмивката й и каза:

— Не мога да си спомня, някога самият аз да съм искал да се цапам в пръстта, но мога без съмнение да кажа, че по-големите ни братя вероятно ще се съгласят с теб.

— А, да, градинаря. Беше ми приятно да го срещна и да се разходя из градините му.

Джеймс избухна в смях, заради начина, по който Кейти нарече Джейсън. Тя погледна към него и добави:

— Знам, някой вече ми каза, че не трябва да го наричам така. Но той е градинар, вие знаете. Може да е просто неговото хоби, както той го нарича, но никога не съм виждала толкова много красиви цветя от толкова много видове. Джуди ме предупреди, че ще съм впечатлена, но виждайки работата на Джейсън отблизо, бях изумена.

Антъни прочисти гърло, за да привлече вниманието й пак към себе си.

— Мисля, че обсъждахме нещо.

Кейти се намръщи.

— Защо си толкова любопитен относно моето минало?

— Познавах майка ти — добре.

— А, разбира се — усмихна се Кейти. Започваше да разбира — тя е живеела близо до Хавърстън, преди да срещне баща ми. И ти си израснал там, нали?

— Точно така, въпреки че, за да бъда честен, бях напълно пораснал и се връщах в къщи само за празниците, преди истински да я опозная. Но предполагам, че просто исках да знам, дали вие двете сте живели нормален живот в Америка.

— Нормален за Гардинър, да.

— В какъв смисъл?

Тя се усмихна.

— Беше много малко селце със стари хора, без индустрия, освен няколко ферми в покрайнините. Бях последното дете, родено там и няколкото по-големи деца, които бяха останали бяха много по-големи и скоро заминаха. Никой дори не се премести там повече, освен хора, които търсеха старомодно старо градче, в което да изкарат старините си — и тя се подсмихна. — Определено бяхме тихи. Никога нищо интересно не се случваше. Никой не се забавляваше. Връхната точка на всеки ден беше, когато някой прочетеше на глас вестника от Денвър в магазина ни. Стария Ходжкинс яздеше до големия град два пъти седмично, за да купи няколко бройки само затова. Гардинър беше, без съмнение, най-скучното място, което можеш да си представиш.

— Мили Боже, значи си имала ужасно детство?

— Не съм казала това! Просто беше скучно за дете. Родителите ми изглежда нямаха нищо против. Те имаха с какво да се занимават. Аз лично негодувах всеки ден, когато учителя ми ме изпращаше у дома. Честно! Много повече предпочитах да стоя при него и да говорим за света!

— Защо родителите ти не са се преместили на по-хубаво място, или поне в този голям град наблизо?

Тя сви рамене.

— Чух ги да си говорят за това веднъж. Да управлява магазин, беше всичко, което баща ми умееше. В Гардинър никога не са му липсвали клиенти, след като магазина му беше единствения в селото. В Денвър, или някой друг голям град, щеше да му се наложи да се състезава с вече утвърдени магазини и със семейство, което имаше да храни, затова мисля че се е страхувал да опита. След като почина, се надявах майка ми да ни премести, но тя се справи, като сама се зае с управлението на магазина. И всъщност й харесваше.

— Но майка ти имаше пари, нали? Нали имаш наследство?

— Да, и то голямо, но тя отказваше да го докосне. Дошло е от баща й, когато е починал, а тя бе презряла семейството си задето са се отрекли от нея. Дори не говореше за тях. Аз не знаех, колко Милърд са живи, преди да дойда в Англия.

— Те са се отрекли от нея?

— Не си ли чул за това тогава? Било е, защото е избягала с американец, който е бил търговец, или поне това загатваше.

Джеймс подхвърли:

— И ето идеален момент да минеш на въпроса, Тони, преди да съм умрял от старост.

Антъни стрелна брат си със студен поглед.

— Ти не си поканен, така че защо не отидеш да си легнеш?

— Не мога, мили момко. Това, по което си влачиш краката е пода на моята спалня — Антъни леко се изчерви при това напомняне, но Джеймс не беше приключил — Кейти, това което брат ми…

Това беше. Антъни прелетя разстоянието помежду им и блъсна Джеймс назад с такава сила, че и двамата паднаха на земята от другата страна на бюрото.

Кейти скочи на крака и невярващо попита:

— Вие двамата луди ли сте?

Главата на Джеймс се показа първа, докато се изправяше.

— Определено не — той подаде ръка на брат си, за да стане.

— Извинявай, Кейти! — каза Антъни, докато заобикаляше бюрото, прекарвайки ръка през косата си, за да я оправи — За съжаление това е нещо обичайно за нашето семейство.

— Имаш предвид между нас, нали скъпо момче? — добави Джеймс с втренчен поглед — Никога няма да свариш старците да се удрят насам-натам, така че не я плаши, като подмяташ, че всички Малъри са като теб и мен.

— Така е — съгласи се Антъни смутено — Джеймс и аз сме просто по-енергични. Наречи го братско съревнование, ако искаш.

Все още леко разтърсена от техния „прилив на енергия“, Кейти каза:

— Тъй — като аз самата нямам братя и сестри, страхувам се, че ми е малко трудно да го приема.

— Напълно разбираемо. Вероятно ще придобие повече смисъл, ако знаеш, че и двамата сме страстни боксьори. Упражненията за нас винаги са се състояли от добър рунд на спортния ринг няколко пъти седмично.

— Все още ли го правите?

— Тя не ни нарича твърде стари за упражнения, нали? — каза Джеймс остро.

Кейти се изчерви, въпреки усмивката му, която беше предназначена да й покаже, че само се шегува.

Антъни въздъхна раздразнено.

— Пак се отклонихме от темата. Позволи ми да бъда прям за момент, Кейти. Ти така и не ми отговори на въпроса за щастливото детство, дали си имала такова. Нарочно ли? Да нямаш болезнени спомени, които предпочиташ да не обсъждаш?

Тя извъртя очи към него.

— Ако имаше, нямаше да ги обсъждам, нали? Истината е, че детството ми не беше много запомнящо се, но не беше и нещастно. Бях достатъчно щастлива да живея с родителите си, а после само с майка си, след като баща ми почина. Това, което не харесвах в детството си беше пълната скука от гледната точка на дете. И за това реших да пътувам няколко години, за да видя света, преди да реша да се омъжа и да имам деца. Надявах се на вълненията които съм изпуснала като дете и на малко приключения. Намерих по малко и от двете — усмихна се тя.

— Мечтала ли си си някога за голямо семейство?

Тя за малко да отбележи, че мечтите за миналото са без значение, но сдържа езика си, най-вече защото усети нервността му относно въпроса. Това й се стори много странно, но дори Джеймс изглеждаше напрегнат, чакайки я да отговори. Какво по дяволите не беше наред с тези двамата тази вечер?

Тя каза колебливо:

— Започвам да подозирам, че ме водите към нещо, което няма да ми се стори много приятно. Така че, вероятно както брат ви предложи, време е да минете направо на въпроса, сър Антъни…

Той въздъхна и зае отново мястото си срещу нея.

— Казах, че познавам майка ти, но не беше обикновено познанство. Ухажвах я, преди да напусне Англия и намеренията ми бяха сериозни. Исках да се оженя за нея.

Кейти се взря в него, опитвайки се да осмисли това, но то просто нямаше смисъл.

— Не разбирам, ти си изключително красив мъж. И…

— Благодаря.

— … за да сме честни, баща ми не беше. Не беше грозен или нещо такова, но между вас двамата, не мога да си представя, майка ми да избере него пред теб, а сега ми казваш, че го е направила? Да не си направил нещо, което да я настрои срещу теб? За трагичен романс ли говорим?

— Не, нямаше нищо такова. Нейното семейство не ме харесваше. Дори не съм сигурен защо. Не бях все още чак такъв женкар, в какъвто се превърнах през следващите години. Но Аделин не споделяше тяхното мнение. Бях напълно сигурен, че и тя чувства същото като мен. Моята грешка беше, че не я уверих по-рано, че я исках за съпруга. Погрешно реших, че е приела за даденост, че сме на едно мнение и ще се оженим. И тогава тя замина. През нощта. Не мога да ти опиша, какъв шок беше да отида да я взема за пикник на нашето любимо място и да ми кажат, че е напуснала Англия. Те ми казаха някаква безсмислица, за голямо пътешествие, което била планирала и никога не ми е споменавала, и че ще се върне след година или повече.

— И ти не си подновил ухажването си, когато се е върнала в Англия?

— Тя никога не се върна, Кейти.

Тя се мръщеше сега, крайно объркана.

— Но тя е избягала с баща ми, така че… искаш да кажеш, че го е познавала и се е влюбила в него, преди ти да я ухажваш? Че вероятно се е появил отново и тя е избягала с него, без дори да ти обясни?

— Не, моето предположение е, че не го е срещнала преди да напусне Англия, а вероятно на кораб за Америка или скоро след като е пристигнала там.

Кейти осъзна, че това е мнение на мъж, който е останал на второ място в състезанието за обичта на жена. Тя не можеше да го обвини, че иска да мисли така. Тя самата все още намираше за изумително, че майка й не е предпочела Антъни пред баща й.

Тя каза нежно:

— Съжалявам, че ти го казвам, но грешиш. Тя ми каза…

— Кейти, някои родители измислят добри лъжи, за да скрия тъжната истина. Поради някаква причина, тя не е искала да знаеш истинската причина, заради която е напуснала Англия. Аз самият нямам идея. Тя можеше да ми каже, но не го направи. През всичките тези години не знаех, че е избягала, носейки моето дете. Все още нямаше да знам, ако леля ти Летиша не ми беше пратила злобна бележка относно това, след като ти отплава с „Океан“.

Кейти се ококори. Тя сложи ръка пред устата си, но за да потисне изненадващ смях. Ако се засмееше, когато той изглеждаше толкова откровен, никога нямаше да си го прости. Но поне заблудата не беше негова, а подбудена от тази нейна жестока роднина.

— Аз срещнах Летиша — каза тя бързо — Честно казано не повярвах и на дума от това, което ми каза. Та тя дори ме нарече…

Цветът се отдръпна от лицето на Кейти, докато тя бавно се изправяше. Очите й бяха приковани в лицето на Антъни и тя виждаше толкова повече в изражението му сега, страх, съчувствие, разбиране и… загриженост.

И въпреки, че нямаше нужда да го чува отново, той каза:

— Точно така. Аз не й повярвах. Отидох да питам баба ти. Не беше добре, за това не я насилвах да ми каже повече подробности, но тя потвърди, Кейти. Ти си моя дъщеря.

Единствения звук, който излезе от устата й беше лек, болезнен звук, скимтене. И преди да се направи на глупачка, тя избяга от каютата.

— По дяволите! — изстена Антъни.

— Да не очакваше писъци от радост и буйна прегръдка? — попита Джеймс заядливо, докато отиваше да затвори вратата, която Кейти остави отворена при бягството си.

— Не е подходящо време за твоите бисери на мъдростта, Джеймс.

— Може би не, но много може да се каже за прямотата. Трябваше просто да го изплюеш и да си спестиш всичките тези агонизиращи увъртания.

— Опитвах се да й го поднеса внимателно.

— О, направи го, мило момче — каза Джеймс — С финеса на ковашки чук.