Джоана Линдзи
Прелъстяването (45)

Глава 44

Беше неприятна вечеря. Кейти не можеше да се сети за по-подходяща дума, за да я опише. Беше й неудобно. Двамата Малъри също я караха да се чувства неудобно. И изобщо не помогна, когато Джеймс почти я обиди, като посочи висулката, която тя носеше близо до сърцето си и попита, дали е направена от слонова кост.

Тя се усмихна и му каза:

— Не, това е резбована кост, резба която стана популярна в Нова Англия наскоро. Направена е от китова кост.

Той изглеждаше ужасен.

— Носиш кит?

Тя се наежи и каза:

— Аз мисля, че е красиво. Много мислене и талант са използвани, за да се направи.

Точно така — поправи се той — Много е красиво.

По някаква причина, те изглеждаха толкова нервни, колкото нея тази вечер. Или просто беше в отговор на нейното настроение.

Поне храната беше превъзходна. Малъри дори се опитаха да водят нормален разговор, но не бяха много словоохотливи. И тя улови няколко издайнически погледи между братята, сякаш си говореха без думи. Странното им държание започна да я тревожи. Смяташе да ги попита, какво правят в Средиземноморието. Сега беше убедена, че не иска да знае.

— Чиста глупост от негова страна да те доведе точно в това море — казваше и Джеймс — На Карибите времето е достатъчно топло. Там е трябвало да те отведе Бойд.

— Не исках да пътувам толкова надалеч — отговори Кейти — Той го предложи. Аз отказах.

— Тогава, вината е твоя, скъпа — не се поколеба да я смъмри Джеймс — Трябвало е да си дадеш сметка, какво се случва в тази част от света, която смяташ да посетиш. Повечето от пиратите на Карибите са изчезнали в края на миналия век. Няколкото, които още се навъртат там са само от този досаден вид, които ще те върнат на семейството ти срещу откуп, ако те заловят.

— Това, което брат ми има предвид — добави Антъни — е, че пиратите са много по-често срещани в Средиземноморието. Правителствата, които са претърпели загуби заради тях, не са се ядосали достатъчно, за да им обявят война. Ще го направят вероятно, но междувременно, ако тези пирати те заловят, няма да те върнат срещу откуп на семейството ти, а ще те продадат в робство. Доста голяма разлика.

Кейти не се обиди. Когато някой й се скараше, защото се притесняваше за нея, тя се чувстваше виновна, а не се ядосваше. Но Кейти не изпита нито едното нито другото сега. Поне не си говореха вече тайно, което и позволи да се отпусне малко.

— Увериха ме, че ще сме в относителна безопасност, ако избягваме Варварския бряг, както направихме — каза им Кейти — Не е ли вярно? Затова ли дойдохте да ни търсите? Знаете ли нещо за тази област, което Бойд или капитанът му не знаят?

— Брат ми беше твърде драматичен — каза Антъни — Вероятно всичко е било наред.

— Не съвсем. — Кейти се принуди да признае — Ако си бяхме останали на кораба, щяхме да сме в безопасност. Но тази разходка, толкова далеч от населените места ни изложи на риск. Някакви пирати се появиха днес. Забелязаха ни на плажа и дойдоха на сушата, за да ни заловят. Бойд се погрижи за двете лодки, които изпратиха. Не забелязахте ли бягството на кораба им, когато видяха „Океан“?

— Видяхме малък кораб, но тъй — като бяхте от пустата страна на населен остров, решихме че са просто местни, приятелски настроени моряци, които са спрели, за да ви попитат дали имате нужда от превоз.

— Две лодки, а? — каза Джеймс замислено — Колко бяха хората в тях?

— Шестима в лодка. Бойд не беше напълно приключил с първата лодка, когато пристигна втората.

— Той имаше ли оръжия?

— Ако можеш да наречеш юмруците му оръжия. С явното намерение да го продадат в робство, те се стараеха, колкото можеха да не го нараняват сериозно. Мислеха, че могат да го повалят с голи ръце. Но бяха сбъркали.

Джеймс вдигна едната си златна вежда към брат си.

— По-добре ли се чувстваш, старче?

— За това, че е добър с юмруците си? — измърмори Антъни — Или, че след като ги е натъртил в дванайсет лица, все още е бил добър с юмруците си?

Джеймс завърши, подсмихвайки се.

— Именно.

Но Антъни каза на Кейти намръщено.

— Сигурно си била ужасена.

Кейти премигна и осъзна, че не е вярно, поне не се беше изплашила истински за себе си. Всъщност…

— Бях разтревожена, да, но най-вече за Бойд. Той ме скри навътре в острова, после се върна „за да се погрижи за тях“, както той се изрази. Бях твърде загрижена, за да остана там. Когато се върнах на плажа, видях друга лодка да пристига, но Бойд не бе приключил напълно с първата група и не можеше да види новопристигащите. Тогава се паникьосах. Страхувах се, че новата група ще изненада Бойд и ще го надвият. Така, че се показах, за да привлека вниманието им към себе си и да му дам малко време да приключи с двамата, с които все още се биеше.

— А теб не се ли опитаха да пленят?

Устните и се извиха с отвращение.

— Сигурно щяха да успеят, но бяха твърде заети да се присмиват на опитите ми да ги замерям с камъните, които бях събрала. Нито един от камъните, които хвърлих не се приземи близо до тях. Беше жалък опит да ги нараня, но пък свърши идеална работа, като ги разсейваше, така да се изразя.

Антъни седна изумен.

— Значи пак си се притекла на помощ.

Тя му се усмихна.

— Разбира се, че не. Просто дадох време на Бойд да се промъкне зад тях и да събори двама от тях с тоягата си, преди дори да разберат, че е там! Знаете ли, сега като се връщам към това и след като вече опасността е преминала, мога да кажа, че беше вълнуващо приключение, второто, което имах от началото на това пътешествие. Дори успях да поваля единия от пиратите, когато се обърнаха с гръб към мен, за да се разправят с Бойд, който беше пристигнал на време. А той бързо се справи с останалите трима. Трябваше да го видите. Беше великолепен, след като на практика почти нямаше и драскотина по него.

Братята си размениха погледи, преди Антъни внимателно да попита:

— Кейти, не си се влюбила в Бойд Андерсън, нали?

— Не.

Тя го каза толкова бързо, че Антъни не се задълбочи. Той просто добави:

— Радвам се да го чуя, защото той не е в добри отношения с нас сега.

Джеймс се ухили.

— Че кога изобщо е бил този варварин?

Антъни не се съгласи.

— Ти не беше тук, старче, но аз имах причина да съм благодарен на янкито наскоро.

Джеймс изимитира изненадан вид.

— Не думай!

— Определено беше за кратко, но въпреки това го почувствах.

— И бързо ти мина — каза Джеймс.

— Определено — съгласи се Антъни с кисел поглед — Но трябва да призная, че звучи, сякаш се е справил доста добре днес, преди да пристигнем.

— Ти може да си признаеш, ако трябва, но по дяволите, аз няма — каза Джеймс на брат си и като погледна към Кейти продължи — Кейти, скъпа, не прави грешката да виждаш досадния ми шурей, като свой герой, само защото е успял да се справи с дванайсет мизерника днес. С тези пирати, които не са искали да го наранят, както ти каза, предимството е било изцяло негово. Всеки мъж, който е поне малко добър с юмруците си, можеше да направи същото.

— О, не бих направила грешката да си го помисля — каза тя със стиснати устни — Определено няма.

Особено, след като никога нямаше да се озоват на този остров, като за начало или да се натъкнат на тези пирати, ако Бойд не бе уловил златната си възможност, както го бе нарекъл и не ги бе завел там. Но тя нямаше да спомене това на братята Малъри.

Джеймс, обаче, се хвана за тона й и отбеляза замислено:

— Точно така, сигурно си му много ядосана, нали?

— Какво те кара да мислиш така? — каза тя саркастично.

Джеймс отговори през смях:

— „Престори се, че не ме познаваш“ забележката, която му отправи щеше да е достатъчна, но също можахме да видим, как му пилеше на главата на плажа.

Тя изпъшка вътрешно, осъзнавайки, че вероятно са наблюдавали острова с далекогледи. Но това беше въпрос, който нямаше да обсъжда. Малъри, обаче, очевидно чувстваха, че я познават достатъчно добре, за да продължат.

Една от златистите вежди на Джеймс се повдигна.

— Искаш ли да го обсъдим?

— Не.

— Трябва ли да го накажем за нещо? — наблегна Джеймс с по-заплашителен тон. Той дори потърка кокалчета в бузата си, за да разбере, за какъв вид наказание става въпрос.

— Не, не го наранявай!

— Не сме си и мечтали, мило момиче — увери я Антъни, макар, че леко се изчерви.

Джеймс се подсмихна на себе си. Кейти нямаше и идея, защо. Тя не видя нищо забавно в темата. Но тези английски лордове изглежда имаха чудато чувство за хумор.

С почти привършена вечеря и разговор, който вече не й беше по вкуса, тя отказа десерта, който й предложиха.

— Трябва да се връщам в каютата си — каза тя на компаньоните си — Беше дълъг, изпълнен със събития ден.

Антъни каза бързо:

— Кейти, не тръгвай още. Трябва да разменя няколко думи с теб — той погледна към брат си — Ще ни извиниш ли?

Джеймс разбра, но започна да се смее в отговор.

— Да изляза? — с други думи, не се помръдна.