Джоана Линдзи
Прелъстяването (43)

Глава 42

— Кога ще й кажеш? — Джеймс тихо попита брат си.

Те стояха на перилата на кораба на Джеймс и гледаха „Океан“ в далечината, който се опитваше да ги настигне. Нямаше да стане, освен ако Джеймс не позволеше.

Мейдън Джордж, както беше кръстил кораба, който й беше купил преди няколко месеца, за да пътува Джорджина с него до Кънектикът, беше кръстен на съпругата му, но също и в памет на Мейдън Ан, корабът, на който беше живял толкова години. Този кораб беше по-бърз, но само защото беше махнал всички оръдия, преди да тръгнат след „Океан“. Не можеше да направи нищо друго, освен да бяга, ако го нападнеха, но в такъв случай можеше да бяга много бързо.

Плавайки невъоръжени, беше направило пътуването малко опасно, имайки предвид високата пиратска активност в Средиземноморието, но скоростта беше за предпочитане, когато Антъни надуваше главите им с нетърпението си. И с основание. Те бяха съветвали Бойд, как да прелъсти девойката. Затова беше наложително да намерят него и Кейти, преди това да се случи.

Джеймс беше оставил веднъж „Океан“ да ги настигне умишлено. Но това се беше превърнало в размяна на крясъци, което бе вбесило Антъни, защото не можеше да стигне до янкито, за да го пребие отново. За щастие, Кейти, която сега бе на борда на Мейдън Джордж, не се бе появила на палубата да го чуе. Жените бяха склонни да проявяват съчувствие, виждайки, обезобразеното лице на някой, когото познаваха. А Бойд определено бе обезобразен и вероятно се бе надявал на това когато му крещеше да спре, за да може да говори с нея.

Кейти не видя състоянието му, когато се върна на палубата на „Океан“ със слугите и багажа си, готова да смени корабите, защото Бойд вече беше отнесен в каютата си, изпаднал в безсъзнание.

— Е? — Джеймс сръга брат си.

— Предпочитам да изчакам, докато не изглеждам вече като панда — измърмори Антъни.

Джеймс се подсмихна.

— Той ти насини само едното око, не двете. Но бих казал, че се справи доста добре. Изненадан съм. Не мисля, че и ти си го очаквал, нали?

— Никога не съм го срещал на ринга. От това което чух от него, се е надявал на покана. Иска ми се да го беше споменал преди днес. Бих предпочел да знам предварително, че този бой ще продължи толкова дяволски дълго.

— Аз пък не съм изненадан, като се замисля — каза Джеймс — Палето прекара повече време да се възхищава на боксьорските ми умения в Кънектикът, отколкото да се опитва да ме смаже от бой с братята си. Но те всички бяха доста добри с юмруците, тези янки. Третият най-лош бой в живота ми всъщност.

— Те са били петима, а ти сам. Напълно разбираемо, старче. Андерсън не са никак дребни мъже. А другите два боя?

— Ти и по-големите, разбира се — припомни Джеймс на Антъни — Когато върнах племенницата ни у дома, след като я откраднах онова лято толкова отдавна.

— Ти позволи този бой, защото се чувстваше виновен, или поне така призна накрая. Кога беше третия път?

Джеймс се подсмихна.

— Цяла кръчма с мерзавци се бяха хвърлили отгоре ми веднъж на Карибите.

— Отворил си си устата в погрешен момент, нали?

— Споменавал ли съм го?

— Може, но са ме удряли твърде много след това. Не се сещам.

— Всъщност те мислеха, че съм умрял. Бяха ме пребили толкова лошо тази нощ, че ме хвърлили от кея за да скрият доказателствата. Така срещнах бащата на Габриел и му бях задължен за живота си, дълг, както го нарече това лято, когато ме помоли да попечителствам дъщеря му за сезона. Той и първия му помощник ме извадили от водата.

Антъни се разсмя.

— Сега си спомних. Беше го споменал, когато обясняваше, защо си приютил пиратска дъщеря под покрива си. Но нали осъзнаваш, че най-малкия от тези боеве е бил трима срещу един и при това ти си го допуснал. Никога не си губил един срещу един, нали? Дори и с мен.

— Нито пък ти. Достатъчно сме благоразумни, за да прекратяваме мачовете си, преди да сме се натъртили един друг твърде лошо.

— Разбира се. Не можем да тревожим жените си.

— Е, кога ще й кажеш?

Джеймс се върна към въпроса и свари Антъни неподготвен, след като го беше разсеял, но той просто го погледна раздразнено и го предупреди.

— Не ме притискай. Това не е точно тема, която се повдига всеки ден. Няма да й хареса да й кажат, че мъжът, когото е мислела за свой баща през всичките тези години, не й е роден баща.

— Той все още е мъжът, който я е отгледал. Тази новина няма да я накара да го обича по-малко.

— Разбира се, че няма, но тя ще е шокирана, без значение, какво ще й кажа. Аделин и съпруга и са лъгали Кейти. А те и двамата са мъртви, така, че тя никога нямаше да научи истината. Милърд, не са си направили труда да й кажат — довърши Антъни отвратено.

Джеймс таеше същото отвращение.

— Летиша Милърд призна, че едва е пуснала Кейти през вратата. По дяволите, нас нямаше да ни пусне изобщо. Дяволски досадна е тази потайна жена.

И двамата си спомниха деня, когато посетиха Милърд. Не бяха прекарали повече от десет минути в тази къща и трябваше сами да се натрапят вътре, след като самата Летиша отвори вратата този ден. Тя се бе опитала да затръшне вратата под носовете им и категорично отказа да ги пусне да се видят с майка й.

Потвърди това, което беше написала в бележката си, че Кейти е копеле на Антъни, но те не смятаха да се доверят на думата й. Жената беше твърде ядосана. Лицето й се зачерви, само като погледна Антъни. И им се бе разкрещяла да си ходят. Дори не беше разпознала Джеймс.

Но любопитството на Джеймс не го остави мълчалив. Той я попита директно:

— Какво имаш против семейството ми?

Отговорът и беше:

— Ти пък кой си?

— Малъри, които изглежда презираш.

Тя просто изсумтя и извика слугите си, за да ги изхвърлят, опит, който бе приключил безславно с лакея, въргалящ се по пода и иконома, бягащ в противоположна посока.

Те трябваше да избутат Летиша от пътя си отново, за да се качат на горния етаж и да намерят майка й. Тя продължаваше да крещи, че майка й не била достатъчно добре, за да се разправя с тях. За съжаление, беше казала истината този път.

Стаята миришеше на лекарства, парафин и болести. Беше затворено, дори завесите бяха дръпнати плътно. И старата дама в леглото изглеждаше по-скоро в безсъзнание, отколкото заспала. Млада прислужница седеше до леглото и плетеше. Тя не изглеждаше никак разтревожена от състоянието на Софи, но имаше слуги, които не ги беше грижа за работодателите им, когато всяка работа беше толкова добра, колкото следващата.

Летиша ги бе последвала горе, разбира се. Все още бясна и на тях и на своето безсилие, че не е могла да спре нахлуването им, но поне бе спряла да крещи.

— Не я събуждайте. С тази настинка е от седмица. Не е достатъчно силна, за да я пребори — изсъска тя.

Беше очевидно, че обича майка си, но също и че твърде много се грижеше за нея. Което беше разбираемо. За нея Софи беше всичко, което й бе останало. Но любовта можеше да е и задушаваща и да си погребан в тази задушаваща тъмнина, го показваше ясно.

— Свежия въздух може да е много по-полезен, не мислиш ли? — отбеляза Джеймс.

Летиша не им искаше съветите.

— Свежия въздух е твърде хладен по това време на годината.

— Светлината не е — оплака се Софи Милърд от леглото.

Летиша побърза да каже в своя защита хленчейки:

— Тъмнината ти помага да спиш, майко, а сънят ще ти помогне да оздравееш.

— Твърде много спах и твърде много дишах пушека от тези свещи. Ден е, пусни малко светлина — тя каза на прислужницата да дръпне завесите — Бих искала да видя, кои са посетителите ми.

Възрастната жена не звучеше така, сякаш е на смъртен одър. Но очевидно беше болна, гласа и беше дрезгав от твърде много кашляне. И беше бледа, което разкри светлината, когато младата прислужница изпълни задачата си. Но те не бяха тук, за да я уморяват. Ако на Летиша можеше да се вярва, те най-вероятно дори нямаше да се качат горе. Но гневът на Летиша и липсата на гостоприемство поставяха всичко, което тя казваше в съмнителна светлина. И нямаше да отнеме много, за да получат уверението, за което бяха дошли.

Антъни бе стигнал до същото заключение и премина направо на въпроса.

— Минаха много години, лейди Софи, но вероятно помните, че аз ухажвах Аделин, преди да напусне Англия, преди повече от двадесет години.

Старата жена присви очи към него, преди да отговори.

— Имате твърде запомнящо се лице, сър Антъни. Твърде запомнящо се. Това ли правехте?

— Извинете?

— Ухажвахте дъщеря ми? Останалата част от семейството ми бяха останали с впечатлението, че намеренията ви изобщо не бяха почтени, че само се забавлявахте с нея.

Бузите на Антъни леко поруменяха. Но след като той се бе превърнал в твърде известен женкар, нямаше как да отговори на обидата, дори след като обвинението в този случай бе далеч от истината.

Той просто отговори:

— Надявах се да се оженя за нея.

Нетърпението и любопитството на Джеймс надделяха. Антъни може да не бе склонен да обременява болна жена с неприятни спомени, но не и Джеймс. Той смяташе да започне да задава въпроси, но не се наложи.

— Разбирам — каза Софи и тона й, както и изражението и станаха тъжни — Тогава, вероятно ще искаш да знаеш, че ти роди дете.

— Аз вече му казах това, майко — избърза Летиша да поясни — Но той не ми повярва.

Софи въздъхна, но отвърна с неодобрение, вероятно не за първи път:

— Отношението ти, Лети, оставя място за съмнение.

Джеймс почти се разсмя, но се овладя. Антъни, вече чувайки го повторно и способен да повярва този път, че Кейти е негова, беше отново в шок.

Но той овладя емоциите си достатъчно, за да каже:

— Благодаря ви, лейди Софи. Надявам се, че скоро ще се оправите. Може би тогава ще можем да обсъдим това в повече подробности.

— Ще чакам, сър Антъни.

Те разрешиха на Летиша да ги изведе от стаята след това. И им каза по пътя надолу по стълбите:

— Не се връщайте. Тези спомени само я разстройват. Няма нужда от това на тази възраст.

Те не отговориха. Бяха получили отговора, за който бяха дошли, но Кейти още не беше наясно с тази информация. Тя не бе попитала за забележката на Антъни, че са дошли да си я приберат. Тя просто дойде на борда на Мейдън Джордж и до този момент бе останала в каютата, където я бяха настанили. Все още не беше попитала, защо са дошли да я вземат. Тя изглеждаше ядосана и твърде заета с мисли за Андерсън и преживяваше всичко насаме. Но вероятно щеше да дойде и да попита преди да е свършил деня.

Джеймс предполагаше, че може да почака до тогава, за да разбере, как брат му ще постави въпроса и как новата му племенница ще отговори. Самият той никога не би признал, че също е малко притеснен относно нейната реакция. Така че, можеше да си представи, как се чувства Антъни.

И двамата й родители бяха англичани, но Кейти беше родена и израснала в Америка все пак. И въпреки, че Джеймс беше женен за американка от осем години, начина им на мислене все още го слисваше понякога. По дяволите, твърде често всъщност! Така че лесно можеше да се окаже, че Кейти не иска да бъде част от семейство Малъри.

Трудно за вярване, но все пак възможно. Особено, след като братята на Бойд Андерсън бяха вече здраво вкоренени в семейството и Кейти очевидно още не беше простила на Бойд, че я бе третирал, като престъпница. Или я беше разярил заради нещо друго сега? Това нямаше да изненада Джеймс. Янкито беше луда глава все пак.