Джоана Линдзи
Прелъстяването (4)

Глава 3

Мяукането събуди Кейти Тайлър за втори път тази нощ. Котка? Бебе? Беше трудно да се определи, какво точно издаваше този звук, но беше много дразнещ и изглежда идваше от стаята, точно до нейната. Леглото й беше опряно в стената, която делеше стаите и тя се опита с огромни усилия да го премести по-далеч от шума, но то бе твърде голямо и накрая реши, че няма да може да го измести, без да събуди всички останали на етажа.

Бяха пристигнали в странноприемницата в покрайнините на Нортхемптън късно през нощта. Не беше препълнена, така че Кейти успя да вземе стая и за прислужницата си Грейс. Искаше й се да не го бе правила, защото ако Грейс беше тук, може би щяха заедно да успеят да изместят леглото.

Рисковано бе да стане и да разследва какъв беше този звук. Но все пак не беше ли дошла в Англия именно заради приключенията? Е, не точно в Англия, това бе просто първата и спирка от околосветското й пътешествие. Но смисълът на нейното пътуване беше да види и преживее нови и вълнуващи неща. Приключения, вълнения, може би и малко романтика, ако имаше късмет.

Тя бе получила повече от последното, изненадващо, докато прекосяваше Атлантика по пътя от Америка към Англия… или по-точно щеше да получи, ако не се бе паникьосала и не бе влязла в роля, която не бе нейна, за да не бъде притеснявана от мъжете. Добре беше, че се бе представила за омъжена жена. Тя тъкмо започваше голямото си пътуване и не искаше то да свърши внезапно, като се влюби в първия красив мъж, изпречил се на пътя й.

Но без малко това да се случи, когато срещна Бойд Андерсън. Докато я прегръщаше, там на пристана на Бриджпорт, Кънектикът, спасявайки я от лошо падане от сандъците върху които се бе покатерила, тя бе доста развълнувана. А когато й се усмихна… Мили Боже, това което изпита бе толкова непознато за нея, че я уплаши и тя се зарадва на извинението си да избяга.

Още не се бе успокоила от тази неочаквана среща, когато той я доближи на палубата на кораба малко по-късно. Та какво разбираше тя от мъже все пак? Получените три предложения за женитба от възрастните мъже в нейното селце, не я бяха подготвили за мъж като Бойд Андерсън. Дори шестнайсет годишния младеж, който бе последвал каретата й когато излизаше от Денвър с майка си, не предизвика никакви чувства, а само я развесели. Момчето ги следваше по време на кратката им обиколка за пазаруване в по-големия град, но не бе продумал и дума докато не тръгнаха. После се провикна след нея, че щял да й бъде добър съпруг! Тогава тя бе на дванадесет. Не направи нищо друго, освен да се изкикоти, докато майка й извъртя очи.

Ала Бойд Андерсън, с неговата чуплива златистокафява коса и тези тъмнокафяви очи, които толкова лесно я бяха омаяли, бе най-красивият мъж, когото някога бе срещала. И ако не я бе доближил отново там на палубата толкова скоро, след тяхната първа среща, колко ли различно можеше да протече това пътуване? Но той го направи. Дори се докосна до нея и мъжествеността му я порази. Тази усмивка бе толкова чувствена, че спря дъха й и предизвика изобилие от непознати чувства, които я объркаха така силно, че тя се паникьоса. Не беше чудно, че се хвана за идеята, която той й даде, когато прислужницата й изникна отнякъде с двете деца, които придружаваше до Англия и той се пошегува, питайки я дали са нейни.

Той не я доближи повече. Преструвката й, че е омъжена бе свършила работа. Това го възпря от следващи опити. Но, о, колко вълнуващо бе! Знаейше, че е привлечен от нея, виждаше го в очите му, в изражението му, всеки път, когато бе близо до нея. Самообладанието му бе похвално, защото изглеждаше като буре с барут, което всеки момент щеше да избухне от страст.

Мислите за него не й позволяваха да заспи, но това не бе нещо необикновено. Тя съжаляваше, че се паникьоса, когато толкова красив мъж, като Бойд изрази интерес към нея, но нали затова бе тръгнала на това пътешествие — приключения и изпитания. Следващия път, когато срещне невероятен мъж, щеше да знае как да овладее положението.

Досадното мяукане започна отново. Ако беше в своя дом, веднага щеше да провери. Не понасяше мисълта за животни, които ги боли, които са гладни или малтретирани. Веднъж бе гонила фермера Кантри през целия градски площад със собствената му тояга, която бе измъкнала от ръката му, когато той посегна да удари коня си с нея. Елените ядяха ябълки от ръката й, защото й се доверяваха. И две от съседските котки, редовно оставяха уловени мишки на верандата й, като подарък.

Звукът отново отекна в ушите и сърцето на Кейти. Накрая тя излезе изпод завивките, грабна робата, която бе оставила на облегалката на леглото, и излезе през вратата, преди още да я е завързала. Посегна да почука на вратата на съседната стая, но в последния момент отдръпна юмрука си. Тя всъщност не искаше да събужда никого, само защото нейният сън бе обезпокоен.

Издърпа дългата си черна коса изпод пеньоара, докато обмисляше какво да направи. Вероятно беше просто котка, попаднала в празната стая, която не можеше да излезе. Това щеше да е втория път, в който се натъква на такава ситуация по време на пътуванията си, ако такъв бе случая и сега. Беше края на лятото, когато пристигна в Англия, а сега бе ранна есен и съдържателите оставяха прозорците отворени, дори и тези в свободните стаи, за да ги поддържат проветрени колкото дълго могат, преди зимата да доведе студа. Заблудени котки намираха път през тези отворени прозорци, търсейки храна, после забравяха как да излязат и вдигаха врява заради това.

Най-правилно бе да натисне бравата, за да види дали стаята е заета. Ако бе заключено, тя щеше да слезе и да уведоми съдържателя. Ако пък беше отключена, шумната котка щеше най-вероятно да изскочи в коридора и да избяга и нейния проблем щеше да бъде разрешен.

Когато натисна дръжката, вратата се отвори. Тя я открехна достатъчно за да може котката да излезе, но никаква котка не се виждаше. Откъм стаята се долавяше оранжева светлина, сякаш гореше огън или мъждееше лампа, което показваше, че стаята е обитавана по-скоро от хора, а не от заблудени котки.

Тя затвори тихичко, засрамена от това, че е отворила вратата на нечия стая. Въпреки това не помръдна. Какво бе предизвикало този скимтящ звук? Бебе? Това бе другото й предположение. Родителите сигурно бяха свикнали с този звук, за да не се събудят. Но ето пак, това мяукане и странното е, че звучеше още по-отчаяно.

Тя щеше само да надзърне повтаряше си, докато отваряше вратата отново и пъхна глава, за да огледа стаята. Лампата гореше толкова слабо, че най-вероятно щеше да изгасне всеки момент. Имаше легло, на което под завивките спяха двама души. Единият леко похъркваше.

Тя бързо огледа за кошница с бебе на пода, и ако намереше, щеше да събуди родителите, за да се погрижат за него. Но вместо това откри чифт ококорени очи, втренчени в нея, очи които я умоляваха. Малкото дете бе със запушена уста и седеше на пода в ъгъла. Не можеше да прецени дали е момче или момиче, нито можеше да види дали ръцете му са вързани. Одеялото скриваше всичко, но тя предполагаше, че е вързано, тъй — като нищо не бе направило, за да махне парцала от устата си.

Най-правилно бе да затвори вратата и да изтича долу за помощ. Но Кейти не мислеше кое е правилно и кое не. Трябваше да измъкне това дете оттам. По-късно щеше да прецени дали е имала право да се намесва. Посещение при местния съдия щеше да изясни това, и ако детето трябваше да се върне на родителите му, може би съдията щеше да ги изплаши достатъчно, че да не посмеят отново да малтретират детето.

Тази несправедливост я разгневи и тя прелетя през стаята, без да помисля за двамата спящи в леглото. Но когато стигна до детето и махна одеялото, което разкри дългата медно — червена коса на момиченцето, тя видя, че лошото отношение бе повече, отколкото си бе мислила. Не само, че краката и ръцете й бяха вързани, но и дълга ивица плат я държеше на място — единият край бе вързан около глезена и, а другия за единия крак на леглото. Затова не се бе опитала да изпълзи или да се изтърколи навън от стаята.

Кейти бързо развърза дългата ивицата плат и вдигна момиченцето. Сега тя повече се притесни, че хората в леглото може да се събудят всеки момент. Прошепна „шшш“ на детето, в случай че то не осъзнаваше, че го спасяват и започнеше отново да издава звуци. Кейти внимателно излезе на пръсти от стаята и успя да затвори вратата зад тях, без да сваля момиченцето долу. После забърза към своята стая и я настани на единствения стол, бързо заключи вратата и запали лампа, за да вижда докато я развързва.

Въжетата изглежда бяха тънки ивици от груб плат, с възли, които бяха твърде стегнати, още повече, че детето ги бе дърпало, докато се бе мъчило да се освободи и така ги бе затегнало допълнително. Но пътувайки, Кейти се бе приготвила за малки инциденти и спешни случаи.

Тъй като обикновено, когато отсядаха само за малко някъде, тя оставяше сандъка с дрехите си в каретата, където кочияша спеше и ги пазеше, тя носеше малка пътна чанта с бельо, една рокля и комплект за шиене. Тя извади малките ножици от комплекта за шиене и разряза ремъците които обгръщаха детето. Но веднага щом детето се почувства освободено, то направи луд скок към нощното гърне, поставено в ъгъла на стаята, препъвайки се и залитайки по пътя, без съмнение защото крайниците му бяха вдървени от дългото обездвижване. Горкото дете. Нищо чудно, че издаваше такива жални звуци.

Кейти се извърна, за да остави на момиченцето минутка уединение. Тя отвори кошницата с храна, която тя и Грейс носеха винаги със себе си, след като веднъж си бяха легнали гладни, тъй като бяха пристигнали в странноприемницата твърде късно, за да получат храна.

— Гладна ли си? — попита тя, като извади парче хляб и разопакова питата със сирене.

— Умирам от глад!

— Е, ела и седни. Не е пир в никакъв случай и е малко стар, но…

— Много ви благодаря! — прекъсна я момичето и грабна хляба от ръката на Кейти.

— Ако изчакаш малко, ще ти приготвя нещо.

— Не мога да чакам — каза момичето докато си тъпчеше устата — чудесен е, наистина.

Кейти се смръщи.

— Кога яде за последно?

— Тази сутрин. Или беше вчера сутринта? Не знам колко е часа.

Нито пък Кейти. Можеше да е почти изгрев. Със спуснатите завеси, в затворената стая не можеше да прецени. Но сега се взираше ужасена в момиченцето.

— Как могат родителите ти да ти причинят такова нещо? Толкова ужасно ли си се държала?

— Моите родители никога не биха се отнесли така с мен! — каза момиченцето с почти оскърбен тон. Но направи пауза, когато видя сладкиша в кошницата и го грабна преди да продължи. — Ако имате предвид мъжа и жената в онази стая, не съм виждала никой от тях през целия си живот.

Кейти намери това за твърде учудващо и понечи да го каже, но сдържа езика си. Детето бе отчайващо гладно и изяждаше всичко, което види. То беше вързано и оставено да спи на студения под. Ако в другата стая спяха неговите родители, тогава трябваше да бъдат разстреляни.

— Е, как се озова там?

Момиченцето се отпусна на стола до масата и започна да яде по-бавно. Кейти чак сега забеляза, колко изключително красива бе тя. Слънчево златистата й коса бе преплетена с медно, и въпреки че бе разбъркана, беше чиста и блестяща. Очите и бяха толкова тъмен, красив отенък на синьото. Имаше драскотина на бузата си. Въпреки, че розовия кадифен костюм за езда, който носеше бе покрит с прах и нещо подобно на паяжина бе полепнало по полата, костюма не беше стар. Платът лъщеше, като чисто нов и пасваше идеално. Изглежда, че бе шит специално за нея, което означаваше, че вероятно е от заможно семейство.

В този момент тънкият глас на момиченцето прекъсна мислите й.

— Жената ме издърпа от новия ми кон и каза, че ще ми отреже гърлото и ще захвърли тялото ми в храстите, ако издам и звук. Не знам защо не си спомням нищо след това, но когато се събудих, бях овързана на пода на стара карета. И после ме отнесоха в онази стая.

— Отвлекли са те!? — ахна Кейти.

— Жената ме отвлече. Мъжът изглежда е братовчед на майка ми и аз си спомням, че веднъж бе разказвала за братовчед, който й е създал куп проблеми преди да се родя аз. Мисля, че не е било негова идея да ме доведат тук. Той искаше веднага да ме върне в Лондон. Изглеждаше много уплашен от баща ми и от това, което той би му сторил. Но жената отказа да ме пусне. Тя иска откупа, който мисли че ще получи за мен. И изглежда тя има последната дума.

Кейти усети лошо предчувствие, когато разбра, в какво се е забъркала. Този мъж нямаше да позволи момиченцето да бъде наранено, нали? Но пък от друга страна бе позволил да я завържат в ъгъла на пода, без дори да я нахранят!

Тя хвърли поглед на момиченцето, което продължаваше да тъпче устата си с храна и опасенията й изчезнаха. Как смееха да се отнасят така с детето!

— Аз ще се погрижа да те отведа у дома — каза Кейти с окуражаваща усмивка. — Аз самата пътувам към Лондон. Ще заминем още рано сут…

— Моля ви, нека тръгнем сега! — прекъсна я момичето с изплашено изражение. — Не искам пак да ме намерят. Чух ги да казват, че ключалката е счупена и затова ме завързаха за леглото, така че ще разберат, че някой ми е помогнал да избягам, защото аз не можех да го направя сама.

— И ще огледат наоколо — заключи Кейти, кимайки — Много добре, тръгваме веднага.