Джоана Линдзи
Прелъстяването (33)

Глава 32

— По-добре ли си? — Тайръс пъхна глава през вратата, за да попита.

— Господи, не!

Бойд дори не повдигна глава от възглавницата, нито пък отвори очи. И най-слабото движение предизвикваше нов див устрем към нощното гърне. Морската му болест не се интересуваше, че стомахът му вече беше празен.

— Кога за последно си ял?

— Преди да напуснем Картахена.

Тайръс въздъхна съчувствено, тъй като това бе преди почти два дни.

— Ще умреш от глад на този кораб. Не мога да повярвам дори, че й предложи Средиземноморието, където тя ще иска да спираме на всеки два дни. Какъв беше изобщо смисъла да идваш, след като знаеше, че ще прекараш по-голямата част от пътуването болен в леглото?

Бойд знаеше това много добре. Но за да се реваншира на Кейти, бе готов да мине през това отново и отново, независимо, че бе решил да сложи край на това страдание като се установи на сушата. Е, той беше свикнал с тази болест. Справяше с нея повече от петнадесет години. Обикновено се усмихваше и търпеше. Но сега на борда имаше жена, с която искаше да прекара всяка минута.

— Трябва ми помощ, Тайръс, не критика.

— Искаш ли, да донеса от лекарството на Филипс, за да те приспи, докато спрем на пристанище пак?

Искаше. Докторът на „Океан“, бъркаше някакъв буламач, който можеше да го приспи дълбоко за около десет часа, без значение дали беше уморен или не. Корабът можеше да потъне, взривен от оръдия и той нямаше да разбере. И напитката дори не беше с отвратителен вкус, какъвто имаха обикновено полезните отвари. Но той нямаше да спи по време на това пътуване или както Тайръс беше казал, по-добре да си бе останал в Англия. Това беше неговата възможност да спечели Кейти и щеше да направи всичко възможно, за да го постигне. Ако успееше да вдигне задника си от леглото.

— Нямах предвид такава помощ — каза Бойд — Намеренията ми са сериозни. Искам да се оженя за нея. Но направих наистина голяма грешка, като се отнесох с нея, като с престъпник. Сега това стои между нас и не мога да я ухажвам като хората.

Беше казал на Тайръс за инцидента в Нортхемптън. Те плаваха заедно повече от седем години. Спираха в някое пристанище след дълго пътуване и слизаха заедно да търсят най-близкия хан. Тайръс беше може би най-близкия приятел на Бойд освен братята му.

— Забрави ли признанието й? — припомни му Тайръс — Че всъщност е омъжена?

Бойд изсумтя.

— Пропуснал си, че тя каза точно обратното още на следващия ден. И изглеждаше много виновна, когато си призна, че ни е излъгала.

— Коя лъжа? Изгубих им следите.

— Не е омъжена, Тайръс. Когато беше в Англия, тя каза на семейството ми, че не е и единствената причина да твърди така е била, за да стоят мъжете далеч от нея. Проработи учудващо добре по време на прекосяването на Атлантика, ако си спомняш.

— Спомням си, че толкова те бе оплела в мрежите си, че не можех да разговарям с теб. Всички ни беше страх, че ще ни откъснеш главите ако кажем и дума. Нямам нищо против да си призная, че се страхувах, че и това пътешествие ще премине по същия начин.

— Има голяма разлика между това да вярваш, че не е свободна и да знаеш, че не е обвързана. Дяволски добре знам, че онзи ден каза истината.

— Имаш предвид, че ти се иска да вярваш — отговори Тайръс скептично.

Вярно беше, но той вече бе прозрял тактиката й. Нарочно ли го беше направила? Коварна ли беше или може би не чак толкова? Или наистина си мислеше, че все още може да го заблуди, след като я целуна?

Господи, беше толкова хубаво най-накрая да я вкуси, да я докосне, да я държи в ръцете си. Страстта му беше кипнала, но той съумя да я овладее, за да не я изплаши. Нямаше си на представа, как успя да се овладее, след като я искаше толкова много.

Но тя го бе шокирала с твърдението си, че е омъжена, веднага след тази целувка. Все едно го поля със студена вода. Той не знаеше на какво да вярва. И прекара остатъка от деня в каютата си в мрачни размишления. И тогава тя дойде при него на палубата следващата сутрин.

— Трябва да призная нещо — каза му тя, гледайки в краката си, вместо към него — Излъгах.

Той се опита да не изръмжи.

— Забрави ли? Направи го снощи.

Тя все още не поглеждаше към него.

— Това е лъжата, за която говоря. Наистина, никога не съм била омъжена.

— Тогава, защо…

— Не трябваше да ме целуваш — каза тя простичко — Това не беше част от нашето споразумение когато те наемах.

Той смътно се бе досетил, какво я беше подтикнало да го излъже. И още веднъж, беше твърде зарадван, за да й се ядоса. Всъщност беше малко ядосан. Тя не можеше да продължава да му дърпа конците така. Но тя не остана, за да го обсъдят. Поруменяла и засрамена, беше избягала.

На приятеля си той каза:

— Тя променя тази история вече три пъти, откакто отплавахме, така че не е само надежда от моя страна.

— Три? — задави се Тайръс.

— Това е без да броя първите два пъти, преди това пътуване. Така, че ако я хвана в подходящо настроение, след като вече няма „съпруг“ и я докарам пред теб, за да ни ожениш, не задавай въпроси. Просто го направи.

— И какво имаш предвид под подходящо? — попита Тайръс подозрително — Ще ти кажа още сега, самохвалко такъв, не женя никой, ако не е подходящо облечен.

Бойд всъщност се засмя.

— Нямах предвид, веднага след като спя с нея, въпреки че би било редно да го направя след това, нали?

— Тогава, какво имаш предвид?

Бойд млъкна за момент, затруднен да обясни как ще почувства, че подходящият момент е настъпил. Не му беше трудно да го усети в Картахена.

Бяха прекарали два дни в това древно пристанище, където имаше много забележителности и Бойд бе предложил да придружи Кейти и прислужницата и на обиколките из старите Римски форуми, малкото, което бе останало от замъка на хълма и Римския амфитеатър, където гладиаторите бяха изпробвали уменията си и умирали, или отивали да се бият на други арени из обширната Римска империя. Не беше останало много от древните руини, след като строителните блокове, постоянно се конфискуваха за строежите на нови сгради, но беше останало достатъчно, за да успее Кейти да придобие впечатление от околността. Картахена бе преминала през много ръце през вековете и повечето от тях бяха оставили своя белег. Кейти бе в прекрасно настроение. Изпълнена с благоговение и вълнение, тя всъщност се отнасяше с него като с приятел, вместо като с най-големия си враг.

Разсеяна? Най-вероятно. И затова се държеше приятелски, но това му бе позволило отново да се сближи с нея. А когато беше твърде близо, я караше да се изчервява. Когато поруменяваше, той знаеше, че й въздейства толкова силно, че трябваше да размахва „съпруга си“, като меч, за да го отблъсне. Тя отново бе постъпила така точно преди да напуснат Картахена.

Бойд каза на Тайръс:

— Знаеш вече за грандиозния й план да обиколи света и това е чудесна цел. Но заради нея тя не ще и да чуе за женитба. А вече знам, че не е безразлична към мен. Всъщност, имам чувството, че я е страх, че пътуването и ще свърши, ако ме допусне в сърцето си.

— Но какво по-добро от това да се омъжи за мъж, който притежава кораб и може да я отведе където поиска да отиде?

— Именно.

Тайръс се подсмихна.

— Каква ирония, че ти искаш да се установиш на сушата с жена, която иска да плава около света.

— Знам.

— Но все още я искаш?

— Абсолютно. И ако това означава да продължа да плавам, така да бъде.

— Тя знае ли, какво ти причинява морето? — внимателно попита Тайръс.

— Не, нито ще разбере. Дори семейството ми не знае. Ти си единственият, който знае.

— Тя ще го разбере, ако все пак успееш да се ожениш за нея, преди края на това пътуване. Ще й бъде трудно да го пропусне, ако я оповръщаш цялата в леглото.

— Не е смешно, Тайръс. Но аз ще я уверя, че това няма да сложи край на околосветското й пътешествие.

— Не ставай глупак. Ако тя те обича, сама ще се откаже за твое добро. И после винаги ще си припомня, че се е отказала от целите си заради теб. Горчивината ще се появи, после недоволството, после…

Бойд се надигна.

— Кога си станал такъв проклет ясновидец?

Тайръс сви рамене.

— Просто ти обръщам внимание на някои много реални възможности, които може да станат факт в бъдеще.

— Е, няма нужда. Тя не знае, че исках да се откажа от морето, нито има нужда някога да го разбира. Знае, че винаги съм плавал с кораба си. Това е достатъчно. Почти през половината си живот успях да се справя с това. Мисля, че ще издържа още няколко години, така, за да получи околосветското си пътешествие.

Тъй, като Бойд не се втурваше към нощното гърне при всяко движение, Тайръс повдигна вежда.

— Морската болест минава малко по-бързо този път?

Изглеждаше, че е изчезнала.

— Засега.

— Е, тя пита за теб вчера, по време на обяда и вечерята. Хич не ме бива да го увъртам. Трябва да измислиш причина за пред нея, защо не идваш, ако не искаш да признаеш истинската причина.

— Шегуваш се, нали? Каква причина би била възможна да я избягвам, след като тя знае, че я желая? По дяволите, аз искам да прекарвам всяка минута с нея. Всъщност, това от което наистина се нуждая е известно време насаме с нея, без прекъсвания, за да се опознаем един-друг по-добре и тя да не бяга всеки път, когато се досетя за чувствата й.

Тайръс вдигна рамене.

— Жалко, че не може да претърпите някое корабокрушение заедно на някой самотен остров. По-насаме от това…

Бойд изсумтя.

— Няма да разбия кораба си само за да…

Той не довърши. Всъщност, това което току-що му хрумна беше странно и повече от глупаво, но все пак го очарова и явно изражението му го издаде.

Тайръс веднага се досети и възкликна:

— Чакай малко, по дяволите! Няма да потъна с кораба, само за да можеш да ухажваш дамата си!

— Няма никакви пусти острови наоколо, нали? — отвърна Бойд замислено.

— Чу ли ме изобщо? Няма да разбиваме „Океан“!