Джоана Линдзи
Прелъстяването (29)

Глава 28

Плаваха вече четири дни, а Кейти не беше виждала Бойд дори веднъж, откакто онази сутрин отплаваха по Темза през Английския канал. И разговорът им тогава беше кратък. Те просто обсъдиха първата спирка, след като той й каза, че трябва да прати тази информация до офиса на Скайларк, преди да отплават.

— Бих предложил Карибите — каза й той — това е област, с която съм добре запознат, тъй — като винаги е била в търговските маршрути на Скайларк. Водите са топли, времето винаги меко, плажовете девствени. Почти през цялото време от годината е лято.

Тя не смяташе да спори само за да му направи напук, въпреки че точно така щеше да постъпи ако разговорът се бе състоял сега. Този мъж я пренебрегваше вече четвърти ден. Тя наистина не го очакваше, нито пък колко бързо ще се вбеси. Вероятно, защото самата тя смяташе да го пренебрегва, а той не беше наоколо, за да го забележи!

Но онази сутрин тя каза:

— Не искам отново да прекарам дълги седмици в морето, поне не толкова скоро. Също бих предпочела да остана от тази страна на света, след като вече сме тук. Така, че нека просто да отплаваме на Юг, става ли?

— Към?

— Ти си моряка. Сигурно знаеш много повече за света отколкото аз. Спомена, че мога да избирам от много възможности. Нека ги чуя.

Не му отне повече от няколко секунди мислене.

— Средиземноморието тогава? Това е голям воден басейн, който обхваща няколко морета. Предлага достъп до южна Европа от северната си страна, Испания, Италия, Гърция, дори южните брегове на Франция и много острови около тях, и навсякъде все още е доста топло. Всъщност цялата област предлага пролетно време през цялата година. От южната страна на Средиземноморието е Африка, а на Изток…

— Африка звучи интересно.

— Да, но не е точно мястото, което би искала да обиколиш.

— Защо не?

— Защото по-голямата част е пустиня. Плюс това можем да спрем в няколко от отворените им пристанища, след като подминем Варварския бряг, за да добиеш представа за страната. Тогава ще можеш да решиш, дали искаш да видиш повече.

— Варварския бряг? — тя никога не бе чувала това име преди — Защо не можем да спрем там?

— Там има най-вече пиратски убежища и…

— Чакай малко. Пирати?

Той леко потрепери, но веднага го прикри с вдигане на рамене и спокоен тон.

— Пиратите са злочест факт от живота в много райони на света, но те практически са активни в топли води. Сигурно си знаела това, преди да започнеш пътуването си?

Тя просто се взря в него невярващо. Не знаеше нищо подобно, но беше останала без думи, за да го каже в момента. Дори учителят й не беше наясно с тези „факти“, или не ги е мислел за подходяща тема за дете.

Бойд продължи да я просвещава относно тези липсващи уроци по история, без значение дали тя искаше да ги чуе или не.

— Карибите, Азия, и Средиземноморието са само няколко от местата където има пирати от векове. Но „Океан“ е оборудван да се справи с тях. Бърз е и добре въоръжен. Корабите на Скайларк са имали достатъчно срещи с пирати, за да стане задължително за всичките ни кораби да разполагат вече с оръдия. Така, че е толкова безопасно да пътуваш с кораб, колкото и по суша, поне с кораб на Скайларк. Колкото до пътуването по суша, разбойниците по пътищата са доста често срещано явление, както знаеш.

— Не, не знаех. Всъщност нямах никаква представа.

— Не исках да те тревожа — увери я той. — Наистина можеш да обиколиш света, без да видиш пиратски кораб. И Скайларк има няколко маршрута в Средиземноморието, които включват няколко търговски споразумения. Така, че каперите от тези страни, които също имат споразумения с правителствата си, в повечето случаи няма да ни обърнат внимание. Само пиратите от Варварския бряг биха ни нападнали, но както казах ние ще избегнем техните територии. Тайръс е добре запознат с тези води.

— Наистина ли е безопасно?

— Няма да те лъжа, Кейти. Нищо никога не е сто процента безопасно. Но не очаквам никакви проблеми, иначе никога нямаше да ти предложа този район. Корабите на Скайларк редовно пътуват до там, точно както морските търговци го правят от хиляди години. Но, колкото до пътуването по суша, когато каза, че искаш да обиколиш света предположих, че ще искаш да видиш колкото може повече разнообразни култури и природни красоти за един разумен период от време. Да видиш целия свят, ще ти отнеме цял живот. Не това имаше предвид, нали?

Той изглеждаше толкова ужасен, при тази мисъл, че тя едва се овладя да не избухне в смях.

— Не, напълно си прав — каза тя, за да го успокои — Малко характерен привкус от всеки регион ще е достатъчно.

След като уточниха първата им спирка, тя се обърна, за да се запъти към каютата си. Той я спря.

— Кейти, простено ли ми е?

Лека надменност се промъкна в тона й. Тя не можа да го предотврати.

— Щедростта ти наруши мълчанието. Говоря с теб, нали?

— Но прощаваш ли ми?

— Позволи ми да платя, за да използвам кораба ти. Дали това ще направи пътешествието ми по-приятно, мисля, че предстои да разберем. Попитай ме отново след месец.

— Кейти…

— Смятам, че не е необходимо да се връщаме повече на това. Така, че ще го кажа за последно. Поиска начин, по който да се реваншираш. Предложих ти възможност да го направиш. Това, което направи е огромен жест. Сигурна съм. Но дотолкова, че да ме спасиш от осем, вече седем дни в Лондон. Досадни дни, сигурна съм, но дни, в които щях да намеря някакво развлечение, за да минава времето. Това не се равнява на един ден в затвора…

— Това не беше мое дело!

— … За който непряко ти си виновен, за грубото отношение, за чувството на безсилие, гнева… — тя продължи, докато не я е прекъснал пак — така, че повтарям, попитай ме пак след месец, след като съм видяла малко повече от света с твоя помощ.

Може би това беше причината, да не го види повече, след като отплаваха. Беше малко груба в отговора си. Малко? Не прекалено много. Той може би много съжаляваше за великодушното си предложение сега и тя не можеше да го вини. Разбира се, че жеста му беше достатъчен. Беше много повече, отколкото би могла да очаква. Не беше ли обмисляла да си купи собствен кораб? Сега имаше един на свое разположение, без да чака и без да плаща много. Иначе трябваше да плаща и за капитан и екипаж.

Имаше също и собствена карета, благодарение на Рослин Малъри, при това луксозна. Имаше също и собствен кочияш. Джон Тоби беше здравеняк, в средата на трийсетте. Твърдеше, че е добър стрелец и добър с юмруците също. С внушителните си размери можеше да бъде доста заплашителен ако се наложи. А беше много вероятно да се наложи и той се бе съгласил да й бъде не само кочияш, но и охранител… Тя се бе уверила в това, преди да го наеме. И не бе никак трудно да го наеме. Фактът, че тръгваха на околосветско пътешествие бе по-скоро стимул отколкото пречка. Явно тя не бе единствената, която искаше да види повече от света.

За съжаление, Джон можеше и да не изкара пътуването с тях до края. Той не бе плавал никога преди и не беше единствения, който не бяха виждали от началото на пътешествието. Горкия мъж беше обзет от ужасни пристъпи на морска болест, още преди да прекосят Английския канал. Заради това, Грейс беше потисната. Прислужницата се радваше на приятелски флирт с Джон, който беше внезапно прекъснат, когато той се затвори в кабината си. Тя също осъзна, че той може да ги напусне, веднага щом акостират в първото пристанище. Особено, след като вече знаеше, че дълго ще плават.

Кейти въздъхна вътрешно. Тя стоеше сама на перилата с далекоглед в ръка. Бяха преминали през Гибралтарския Проток рано тази сутрин. Капитан Рейнълдс й беше дал далекогледа още през първия ден в морето, казвайки й, че ще плава възможно най-близко до бреговете на страните, покрай които минаваха, колкото плитчините му позволяваха, за да може да ги вижда. Движеха се бързо, тъй — като вятъра беше доста отзивчив. Времето също вече беше осезаемо по-топло, достатъчно, за да не се навлича много, за да стои на перилата с часове, както правеше всеки ден.

Далекогледът беше мил жест, но още след първия ден вече не бе толкова забавно. Пейзажа беше започнал да изглежда по един и същи начин, скалисти брегове, плажове и много, много дървета. Тези по северният бряг на Франция поне бяха красиви, защото също както в Англия, бяха изпълнени с есенни цветове, но всичко бе все още зелено далеч на Юг. Там имаше само рибарски селища, които да разчупят еднообразието, или случаен крайбрежен град, който не можеше да се види много добре през далекогледа.

Не мина много време и специфичната дарба на Кейти се появи отново. Тя започна да вижда неща през далекогледа, които не бяха наистина там. Видя замъка на Милърд отново. И този път до нея на дивана седеше стара миловидна жена — бабата, с която не успя да се срещне. Тя държеше Кейти за ръка и й разказваше истории от детството на майка й. И леля й Летиша беше там. Усмихваше се, смееше се. Напълно различна жена, от тази, която Кейти всъщност срещна. Тя се извиняваше за предишния си ужасен прием, обяснявайки, че си е помислила, че някой си прави жестока шега и тя не е повярвала, че Кейти е тази, за която се представя.

Тази среща беше толкова различна, че извика сълзи в очите на Кейти. Всъщност тя само си фантазираше, но я изпълваха толкова дълбоки чувства, защото много силно искаше това да се случи, единственото семейство, което и беше останало, наистина да й бъде семейство, любящо семейство. И тъй — като вече знаеше, че не е възможно, тя се наплака вечерта преди да заспи и не позволи повече на Милърд да се прокрадват в мечтите й през деня.

И тогава Бойд започна да се появява твърде често от другата страна на бинокъла. Тя дори измисли перфектна причина за отсъствието му през тези четири дни. Със сигурност не беше морската болест, от която страдаше кочияша й, както й бе хрумнало първоначално. Бойд беше собственик на кораб. Нямаше да плава с кораба си, ако страдаше от тази болест, нали? Не, тя реши, че е повален от обикновена настинка, която обаче се бе влошила през нощта и сега той имаше толкова висока температура, че бълнуваше. И корабния доктор, Филипс, както мислеше, че се казва, не можеше да стои денонощно при него, затова я бяха помолили да поеме част от това задължение.

Студени компреси, горещи гъби за баня. Тя си позволи неща, за които никога нямаше и да си помисли, извън неприличните си фантазии. Разбира се, тя беше там, когато той най-накрая се събуди, чудодейно без лепкава кожа или потна коса, напълно здрав и се взря в нея с тези кадифени очи.

Той сложи ръка на бузата и. Тя не се отдръпна от близостта му. Наклони глава, към ръката му.

— Дължа ли ти живота си?

— Не… е, може би малко.

Тя се усмихна. Можеше да си въобрази, че и той се усмихва, но толкова рядко го бе виждала да се усмихва. Обикновено беше изключително сериозен и обзет от страст, която не бе точно забавна. Затова не можа да си го представи усмихнат. Но и нямаше нужда. Достатъчно и бе да знае във фантазията си, че той иска да се усмихне.

— Тогава, позволи ми да изразя благодарността си.

Тя задържа дъха си, когато той я дръпна надолу за нежна целувка, но устните им все още не се докосваха. Така наведена, беше лесно за него да я издърпа върху себе си, чак до другия край на леглото. Сега тя лежеше до него, а той беше наведен над нея и по дяволите, тя успя да му се усмихне и то порочно. И това беше чудесно. Той щеше да я целуне. Тя чакаше със затаен дъх. Вече чувстваше тръпката, която само той я караше да изпитва.

Беше невероятно. Сякъш наистина се бе случило. Очакване. Ето това беше за нея защото никой не я бе целувал досега и тя нямаше представа как ще се почувства. Можеше само да предполага какво би било ако Бойд я целуне. Но, Господи, дори само това бе достатъчно да обърка чувствата й.

— Ще се присъедините ли към нас за обяд, госпожице Тайлър? Трябва да обсъдим първото пристанище, след като вече достигнахме Средиземноморието.

Обикновено, можеше веднага да се отърси от фантазиите си, когато реалността я връхлетеше, но не и този път. Отне й няколко мига да поеме дълбоко дъх и да се успокои достатъчно, за да погледне към Тайръс Рейнълдс, който бе застанал до нея на перилата. Вече беше свикнала с гърмящия глас на капитана достатъчно, че да не я стряска. Беше мъж на средна възраст и имаше черна коса, сиви очи, буйни вежди и брада. Тя всъщност беше съвсем малко по-ниска от него.

— Нас?

— Да. Бойд ме помоли да ви отправя поканата.

— Той все още ли е с нас? Бях започнала да се чудя.

Хапливият й отговор, предизвика лека усмивка по устните му.

— По обяд тогава, в моята кабина?

— Непременно.

Той се завърна на квартердека. Тя се върна към далекогледа. Не бе изненадана от поканата. При прекосяването на Атлантика и тя и другите пътници често се хранеха в капитанската каюта с него. Беше обикновена учтивост, тъй като неговата каюта беше най-голямата на кораба. Но досега не я бяха канили, което, като се замисли сега, беше доста странно.