Джоана Линдзи
Прелъстяването (25)

Глава 24

Кейти не беше планирала да взима Грейс със себе си при визитата до семейство Милърд. Прислужницата й или щеше да се опита да я окуражи със саркастични забележки, което щеше да подтикне Кейти да й покаже, че греши, или да засили нервността, от която бе обзета. Но присъствието на Бойд в Хавърстън, промени решението на Кейти да остави Грейс. Да се върне в имението на Маркиза, след посещението си при Милърд, само за да вземе прислужницата си, беше по-лошата от двете злини — след като Бойд все още беше там.

Но Грейс я изненада. Тя почти не продума дума по време на краткия път до дома на Милърд, а разстоянието наистина беше кратко. Хавърстън беше в околностите, от едната страна на малкия град Хавърс, а Милърд живееше в покрайнините от другата страна. Двете имения се намираха на по-малко от двадесет минути едно от друго. На Кейти й изглеждаше странно, че при такава близост, двете семейства не се познаваха по-добре, но както Джейсън каза, тази част от Глочестършир не беше много известна с обществения си живот.

— Аз ще те чакам тук в каретата — каза Грейс, когато спряха пред великолепния провинциален дворец. — Просто не забравяй, че съм тук, ако планираш по-дълго посещение.

Мълчанието на Грейс беше разбираемо. Тя не бе спряла да настоява за това посещение, но сега очевидно беше толкова притеснена от последствията, колкото и самата Кейти. Ако не минеше добре, Грейс щеше да обвинява себе си.

Но това остана някъде назад в ума на Кейти, докато стоеше пред входната врата на големия провинциален замък. Имението изобщо не беше толкова голямо, колкото Хавърстън, но все пак беше величествено и на преден план в съзнанието й изникна страх, който не бе изпитвала никога до сега. Не, не беше така. Изпита същия страх, първия път, когато дойде в Хавърс Таун. Тогава тя му се поддаде и не посмя да се изправи пред вратата на роднините си. Смяташе да направи същото отново — да се обърне и да тръгне в която и да е посока, само да не е тук…

— Мога ли да ви помогна, госпожице?

Вратата се бе отворила. На прага стоеше възрастен мъж облечен в типичния черен костюм, който слугите обикновено носеха. Иконома на Милърд? Не, иконома на нейното семейство. По дяволите, нейното семейство живееше тук. Може да са се отказали от майка й, но те бяха нейното семейство. И те се бяха отрекли преди много години. Аделин може и никога да не им бе простила, но вероятно семейството й вече съжаляваше за действията си. И Кейти никога нямаше да разбере дали е така, ако не им кажеше коя е.

— Аз съм Кейти Тайлър.

Старият мъж я изгледа учудено. Явно името Тайлър не му говореше нищо. Е, може би беше нов в домакинството или по-вероятно, семейството не обсъждаше лични неща с прислугата. Или просто име, като Тайлър бе забравено след цели двадесет и три години.

— Бих желала да говоря с господарката на дома, ако е свободна?

— Влезте вътре, госпожице — предложи й ръка той — вятърът е студен.

Тя не бе забелязала студа, докато той не го спомена. Дъжда беше спрял по някое време през нощта, но плътна покривка от облаци пречеше на слънцето да изгрее тази сутрин.

Иконома я поведе към голяма стая, обзаведена като салон. Това, че я пуснаха вътре, означаваше че баба й си е вкъщи. Повдигаше й се все повече. Но заедно с това изпитваше голяма доза страхопочитание, което стягаше гърлото й от емоции. Това беше къщата, в която майка и е израсла! Беше ли седяла на този кафяво-розов брокатен диван? Беше ли топлила ръце над камината? Кой беше мъжът на картината над черешовата полица на камината? С кестенява коса и изискан вид. Не беше висок, но бе много красив. Бащата на Аделин? Дядо й? Или още по-стар прародител?

Господи, колко много семейна история имаше в тази къща! И легенди. Щяха ли да й ги разкажат? Щяха ли да споделят спомените си?

— Майка ми спи. Не се чувства добре. Мога ли да ви помогна?

Кейти се извърна. Жената беше на средна възраст с прошарена кестенява коса и смарагдови очи. Очите на Кейти. Очите на майка й. Тя усети влага да се събира в нейните. Това сигурно бе леля й. Не си приличаха много с Аделин, но тези очи…

— Летиша?

Жената се намръщи. Това драстично промени вида й, придавайки й суровост, която смути Кейти. Някой друг можеше изобщо да не се впечатли, но това беше лелята на Кейти, една от малкото останали й роднини, а жената не го знаеше все още.

— Лейди Летиша — каза жената с голяма доза снизхождение, сякаш говореше с някой, който беше сигурна, че е много под собствената й класа — Познавам ли ви?

— Все още не, но аз съм Кейти Тайлър.

— И?

Нямаше отворени обятия. Нямаше радостен плач. Нямаше щастливи сълзи за добре дошла. Както и иконома, леля й не разпозна името Тайлър.

Кейти беше сигурна, че Милърд поне ще помнят името на мъжа, който са отказали да допуснат в семейството. Сигурно двете сестри са обсъждали баща й в даден момент. Те нямаха толкова голяма разлика в годините, около пет или шест години. Но Кейти си правеше заключения, базирани на много малко информация.

И най-добрия начин да премине през това, преди нервите й напълно да я изоставят беше да каже:

— Аз съм вашата племенница. Аделин беше моята майка.

Изражението на Летиша не се промени. Тя дори не трепна. Но и вече беше издала възмущението си от това, че й се налагаше да говори с някой от по-нисша според нея класа.

— Махай се.

Кейти не повярва на ушите си. Със сигурност не беше чула добре. Но ако не беше, може би идеята на малката Джудит щеше да свърши работа все пак. Струваше си да опита всичко на този етап, ако всичко беше наред с ушите й.

— Изминах много дълъг път, за да се срещна с вас — каза Кейти, опитвайки се да не обръща внимание на отчаянието в собствения си глас — семейство Малъри от Хавърстън бяха така добри да…

— Как смееш да споменаваш тези интриганти! — прекъсна я Летиша, като гласа и се извиси ядосано — Как смееш да си въобразяваш, че си добре дошла тук, ти малко копеле! Вън!

Кейти прехапа устни, за да спре треперенето им. Но не успя да спре сълзите, нито болката, която се надигна да я задуши. Избяга от стаята и от тази къща.