Джоана Линдзи
Прелъстяването (24)

Глава 23

Кейти пропусна обяда, но осъзна, колко глупаво беше да се опитва да отбягва Бойд. Той така или иначе я следваше, или поне така изглеждаше, след като не можеше да се обърне, без да го види наблизо. Някак си успя да я склони на една партия шах. Съревнование ли и предлагаше Бойд? Тя не успя да го срази с думи, така че защо да не го бие поне на шах?

Оказа се приятно изживяване, което отне по-голямата част от следобеда. Джудит стоеше до нея и й шепнеше ходове, които можеше да направи. Бойд я обвини в измама заради това!

— Кой играе срещу мен? — попита той по едно време — Ти или Джуди?

— Изнервяш ли се? — усмихна се самодоволно тя, като взе втория му кон, оставяйки го без ход за отмъщение, освен ако не искаше да изгуби и царицата си. — Джудит просто ми потвърждава, че стратегията ми работи. Изглежда и двете мислим еднакво.

Гледайки от Кейти към Джудит, той възкликна:

— Боже мой, вие двете дори злорадствате еднакво. Какво ще кажеш, вместо това да помогнеш на мен, Джуди? Аз съм този който губи тук.

Детето се изкикоти, но остана там, където си беше. И Бойд доказа, че не той е губещият все пак, когато след четири хода взе царицата й. И така щеше да свърши тази партия. Когато царицата си отиде, всяка надежда си отива с нея.

Бойд играеше много агресивно! Кейти не бе свикнала с това. Досега бе играла само с майка си. Бе спокоен и приятен начин за убиване на времето. Но не трябваше да се изненадва от стила на игра на Бойд.

Тя усети агресивната му натура, още първия ден, в който го видя, когато беше толкова очевидно, че ще я преследва. Мъжът толкова я беше завладял, че трябваше да сложи край на това, като си измисли съпруг. Тя си помисли, че ще е по-добре подготвена да се справи с флиртове от този род, но очевидно не беше, или поне не с Бойд.

Но в момента, агресията му беше насочена към играта и Кейти се забавляваше твърде много, за да сложи край. Той спечели тази първа игра и веднага започнаха следваща. И продължи по същия начин да я разсейва и да й пречи да се концентрира, при това съвсем умишлено. Имаше много смях и по-късно тя осъзна, че не би трябвало да се смеят толкова. Шахът бе сериозна игра, но той го превърна в забавление, каквото Кейти не бе изпитвала досега.

Тя не успя точно да го срине след като го победи само веднъж от трите игри, които изиграха, но не му се даде лесно и беше доволна, че го е затруднила.

— Кой те научи да играеш? — попита той, най-накрая след като оставиха фигурите настрани.

Вечерята беше обявена и той й предложи ръката си, за да я придружи до трапезарията. Тя пое ръката му без да се замисли, твърде отпусната в компанията му, за да си спомни, че не трябва да го докосва.

— Майка ми — отговори тя — Играехме веднъж или два пъти седмично вечер.

— И от нея ли губеше така лесно?

Тя потисна смеха си:

— Наричаш това лесно? Почти те бих и трите игри!

— Почти не се брои… освен за това.

Той показа, какво е „това“, като я избута настрани точно до вратата, извън полезрението на другите в коридора и я притисна към стената опрял ръце от двете и страни. Джудит бе избързала напред. Сега бяха сами в стаята. Все още не я докосваше, но тя усещаше, че ще го направи всеки момент.

— Недей! — промълви тя. Боже дали го каза? Взираше се в устата му, останала без дъх в очакване на целувка, докато той бавно се навеждаше към нея.

— Кейти?

Беше Джудит, която я викаше от коридора, за да разбере, какво я е задържало. Бойд изстена и се отдръпна. После върна ръката й обратно върху своята и я придружи до трапезарията, сякаш не беше я целунал за малко току-що.

Кейти не можеше да повярва. Нима той си мислеше, че му е простила? Определено изглеждаше, че се държи, все едно, въпроса вече е решен. Нито веднъж днес не бе споменал съжалението си, но и тя нито веднъж не бе споменала инцидента, така че той може би базираше предположенията си на това. Той наистина правеше предположения твърде лесно, припомни си тя, включително и нелепи.

— Бойд… — започна тя.

Но те бяха влезли в трапезарията и тя не можеше да продължи пред всички Малъри. Той обаче имаше да й каже още нещо:

— Ще седнеш ли до мен? — прошепна той.

Кейти дръпна ръката си от неговата и каза просто:

— Не!

Докато се приближаваше към мястото до Джудит, вместо към другите две празни места от другата страна на масата, тя видя, че Бойд се мръщи леко настанявайки се на едно от тези места срещу нея. Толкова по-зле за него. Той не трябваше да забравя какво му беше казала снощи в същата тази стая, и вероятно вече си припомняше. Само защото тя беше някак по-общителна с него днес заради спокойствието на Малъри, не означаваше, че нещо се е променило.

Заповяда си да не му обръща внимание през остатъка от вечерта. Така щеше да му покаже ясно каква е позицията й. И щеше да успее, ако очите й не се спираха толкова често върху него. Тя започна разговор с Джейсън Малъри, за да задържи вниманието си далеч от Бойд.

Предната вечер не събра смелост да попита Джейсън за съседите му. Огромният мъж я уплаши много със сериозния си поглед и сдържаност. Той беше рус и зеленоок, като братята си Джеймс и Едуард — само Антъни беше с тъмни като на циганин коси. Джудит се опита да я убеди, че Джейсън беше тиранин, само когато братята му го ядосваха, и че беше като голямо плюшено мече що се отнася до останалите членове на семейството. Без значение дали беше истина или не, днес беше много по-приятелски настроен. Бе разговарял с нея няколко пъти и дори беше стоял с ръка, обвита около Джудит да наблюдава играта на шах известно време.

Затова тя го попита, какво може да й разкаже за семейство Милърд. За съжаление не беше много.

— Никога не са били много общителни тук в провинцията — каза и той и после добави с усмивка — Не че ние някога сме били във вихъра на забавите тук. Но те не бяха част и от Лондонските кръгове. Както и аз, за разлика от по-малките братя, които бяха, а не си спомням някога да са споменавали, че Милърд са били част от обществото. Мисля, че те предпочитат Глочестър, поне оттам разбрах, че е била баба ти Софи, преди да се омъжи за графа, и затова имат повече контакти в този град.

— Познавахте ли майка ми, Аделин?

— Страхувам се, че не помня някога да съм срещал лейди Аделин. Имаше слух, че се е омъжила за някакъв барон на Континента. Така ли е?

— Не.

— Смътно си спомням по-голямата й сестра Летиша, която съм срещал в Хавърс Таун от време на време на младини. Всъщност, като се замисля, я виждах там много често. Сякаш, всеки път, когато отидех до града, тя беше там, пазарувайки или правейки нещо друго. Беше мило момиче. Винаги спираше, за да размени няколко думи с мен.

— Беше?

— Ако се случи да се натъкна на нея днес, тя просто ме подминава. Поради някаква причина, никога не се омъжи. Това я превърна в крайно неприятна дама, или поне такова бе общото мнение. Странно, почти не си спомням милото момиче, но киселата стара мома помня много ясно. Предполагам, че неприятните личности се запечатват в съзнанието.

Тази кратка информация, беше повече, отколкото майката на Кейти и бе давала някога, включително имената на роднините й. „Баща ми“, или „Графа“, или „майка ми“, така Аделин винаги ги наричаше и никога дори не бе споменала сестра! И Кейти щеше да се срещне с тях утре. Или поне се надяваше.