Джоана Линдзи
Прелъстяването (20)

Глава 19

— Рано се връщаш — каза Грейс, когато Кейти влезе в стаята.

— Той беше там, така че аз си тръгнах.

Не беше необходимо да пояснява кой беше „той“.

— Но предполагам, че първо си го скастрила, нали? Преди да си тръгнеш? — гримасата на Кейти беше достатъчна за Грейс да заключи — Не си? Кълна се, Кейти Тайлър, не съм те възпитала както трябва.

Кейти се отпусна в най-близкия стол, сумтейки.

— Ти изобщо не си ме възпитавала. И той ме свари неподготвена, иначе щях да му кажа много повече неща — или вероятно нямаше. Имаше прекалено много хора, за да се държа, като вещица, както той заслужава.

— И сега изпусна шанса си.

На Кейти й отне момент, но след това започна да се киска.

— Изпуснах шанса си да се държа като вещица — от това ли се оплакваме?

Грейс също се ухили, макар и малко глуповато.

— Звучи ужасно, нали? Но можеше да го скастриш по елегантен начин. Ти имаш нужния финес, момичето ми, знам че е така. И няма да мога да го понеса, ако този човек не бъде поне обесен.

Сега и двете се разсмяха. Но после Кейти въздъхна, положи глава на облегалката на стола и затвори очи. Грейс се върна към опаковането на дрехите, които Кейти едва ли щеше да облече вече. Прислужницата ги бе почистила и изгладила добре преди да отплават отново.

Проблема беше, че Кейти може би все още имаше шанс да „обеси“ Бойд, така да се каже, но вече не беше сигурна дали го иска. Защото Малъри знаеха, къде е отседнала. Той можеше да научи това съвсем лесно от Антъни Малъри. Дори можеше да намине сутринта, за да каже това, което искаше да й каже тази вечер.

Кейти вече бе решила, че не иска да го чуе. Тя не искаше и да го вижда повече. Наказанието му щеше да е напразно. Той вече знаеше, че е трябвало да й повярва и без съмнение искаше да се извини. Тя нямаше намерение да му прощава ужасяващият му инат. Всъщност тя много повече предпочиташе той да тъне във вина.

На Грейс каза:

— Ако получи шанс да се извини, той ще се почувства освободен. Без значение дали ще му простя, или не, той ще почувства, че е оправил нещата, като се е извинил и няма да мисли повече за това. Но ако никога не получи този шанс, вината му никога няма да изчезне, нали?

— Това определено е доста лукаво от твоя страна, Кейти Тайлър — каза Грейс, смеейки се отново.

— Мислиш ли? — изкиска се Кейти и взе решение — Тогава ще заминем още рано сутринта, така че той да няма възможност да ме намери.

Грейс извъртя очи.

— За обиколката из южните графства?

— Не, за Глочестър.

Импулсивното решение на Кейти най-накрая направи Грейс щастлива. Кейти от друга страна, почувства нервите в стомаха си, още преди да са напуснали хотела на сутринта. Не беше сигурна, защо се чувства толкова несигурна от предстоящата среща с роднините си. Това беше нещо, което бе отлагала дълго време. И те можеха да я посрещнат с отворени обятия. Но някак си тя усещаше, че няма да го направят.

Решенията взети за миг невинаги бяха правилни, но понякога се оказваха най-добрите. Нямаше нужда тя и Грейс да търсят карета, която да ги изведе от Лондон. Същите карета и кочияш, които бяха пратени да отведат Кейти снощи, бяха отново там тази сутрин и когато ги видя, кочияшът бързо скочи от скамейката си, за да им отвори вратата.

Грейс беше достатъчно впечатлена, за да попита мъжа:

— Не ми казвайте, че сте бил тук цялата нощ?

— Не, госпожо, но работата ми сега е да ви отведа, където пожелаете, докато отплавате. Заповед на сър Антъни.

Това бе приятна изненада, да не трябва да се тревожат за транспорта за пътешествието до Глочестършир. Кейти помоли кочияша да спрат пред дома на сър Антъни и да вземе палтото си за пътуването извън Лондон. Беше го оставила, когато бързо избяга и нямаше друго, което да е топло и удобно за пътуване. Тя щеше сама да отиде до вратата, но се съмняваше, че някой друг, освен прислужниците е станал по това време. Грешеше.

Джудит прескочи стълбите до каретата, чувайки кочияша да споменава името на Кейти на вратата и не се поколеба да влезе вътре и да се настани до Кейти на седалката. На Кейти не й даде сърце да й се скара. Каретата можеше да е празна. Тя можеше просто да е пратила кочияша да вземе палтото й. Малко момиченце не биваше просто да влиза в карета, когато не знаеше кой е вътре.

Вместо това Кейти каза:

— Винаги ли ставаш толкова рано?

— Ти винаги ли си вземаш нещата толкова рано? — парира Джудит със смях.

— Напускам Лондон — каза Кейти, обяснявайки — Но трябваше да взема палтото си. Все пак ще отида да посетя роднините си в Глочестършир, преди да напусна Англия окончателно.

— Там ли живеят роднините ти?

— Да, защо?

— Хавърстън е там. Имението на Маркиза.

— Кой е това?

— Чичо ми Джейсън. Той е главата на семейството. Помниш ли, че ти споменах за градините му?

— О, да, градинаря.

Джудит се изкикоти.

— Мисля, че много ще му хареса да чуе, че го наричат така. Той обожава цветята си.

— Там ли бе погребана френската карета? — каза Кейти със смях.

— Точно така. Трябва да я видиш! Той направи прекрасна декорация в един от парниците си.

— Съмнявам се, че ще сме някъде близо до къщата на чичо ти, Джуди, Глочестър е голяма област. А и нямаме излишно време за обиколки. Корабът ни отплава след четири дни. Така, че отиваме право в странноприемницата на Хавърс Таун, където ще останем преди… Сега пък какво? — попита Кейти, когато сините очи на детето се разшириха.

— Хавърстън е близо до този град! — възкликна Джудит — О, чудесно.

— Кое?

— Ако отседнеш в Хавърстън.

Кейти моментално поклати глава.

— Не е възможно. А и наистина няма нужда. Ще сме там само вечер или две.

— Но ти трябва да отседнеш там — каза Джудит честно.

Кейти се смръщи.

— Какво имаш предвид?

— Настана голяма бъркотия, след като си тръгна снощи. Сигурна съм, че можеш да си представиш. Никой от нас не знаеше какво бе направил Бойд дотогава. Родителите ми бяха извън себе си, опитвайки се да измислят, как да ти се реваншират. Това изобщо не е достатъчно, но съм сигурна, че ще се почувстват много по-добре, ако приемеш гостоприемството ни, докато си в Глочестършир. Ти просто трябва да го направиш.

Това бе толкова глупаво, мислеше си Кейти, когато Джудит продължи.

— Къщата там е голяма и удобна, ще ти хареса. А и е добре да имаш приятели, когато се готвиш да се изправиш срещу лъвове.

На Кейти й отне момент, докато осъзнае, за какво говореше Джудит, но след това избухна в смях. Джудит би трябвало да е запомнила това, което Грейс бе казала, че Кейти не е имала смелост да се представи на роднините си преди това. „Лъвовете“ бяха семейството, което тя никога не бе срещнала, а „приятелите“ до нея бяха могъщите Малъри. Беше невероятно, че дете може дори да мисли за такива неща, но Кейти свикваше да бъде изненадвана от това дете. Всичко бе в начина на възпитание, предположи тя. Джудит бе благородничка, но очевидно не бе затваряна в детската стая с бавачки, които да я третират, като дете. Тя прекарваше повечето си време с възрастните, които я обичаха и уважаваха.

И все пак Малъри не й бяха длъжници.

— Не мога просто да се появя на вратата на чичо ти…

— Можеш, ако аз съм с теб.

— Родителите ти няма да…

— И те ще са с нас, поне майка ми — прекъсна я Джудит отново — Баща ми вече излезе, но не се притеснявай, няма да те забавим. Не е нужно да ни чакаш. Имаме още карети и ще те настигнем по пътя.

И с тази уговорка, поне според Джудит, малкото момиче избърза обратно в къщата, преди Кейти да може да измисли още някоя причина да откаже.

След като вече бяха на път, Грейс каза:

— Мислиш ли, че наистина ще дойдат?

— Разбира се, че не. Детето просто се самозалъгва. Майка й няма да се втурне на път, само за да ни предложи подслон. Това е нелепа идея. Освен това, тя сигурно още е в леглото.

— Жалко. Щеше да ми хареса да видя каретата, покрита с цветя.