Джоана Линдзи
Прелъстяването (11)

Глава 10

— Нито дума! — каза Бойд на жената в ръцете му. — Ако само чуя дъха ти, ще ти запуша устата.

Той все още не бе махнал ръка от устата й, когато осъзна че ще си има неприятности. Трябваше да я свали и да застане на разстояние от нея. Тогава ума му щеше да се избистри. Със сигурност не мислеше трезво в момента. Но не можеше да отдели ръцете си от нея все още.

Госпожа Тайлър от плът и кръв, а не сън този път. Без значение дали спеше или бе буден, тя присъстваше в мислите му дотолкова, че му бе неудобно дори да я погледне. Но беше истина. И тя не бе духовитата, добродушна млада жена, за която я мислеше.

— Децата, с които пътуваше не бяха твои, нали? Отвлякла си и тях?

Той не я остави да отговори. Не мислеше, че ще може да изтърпи куп извинения от нея. Щеше да повярва на всичко, което му каже и да я пусне с извинение и усмивка. Но тя започна да се бори с него. О, Господи…

Той прекоси стаята, влачейки я със себе си и срита един стол без облегалка в средата на стаята. Сложи я да седне и се наведе, доближавайки лицето си до нейното.

— Не можеш да си представиш, колко близко съм до това да те изнасиля. Стани от този стол и ще го приема, като покана.

— Вие наистина правите голя…

Той бързо сложи пръст върху устните и. Имаше достатъчно предупреждение в погледа му, за да не се опита да довърши това, което започна да казва, въпреки яда, който прозвуча в думите й.

— Трябва ли да бъда по-изразителен за това, колко малко ми остава да те вкарам в леглото си? — попита той, като махна пръста си от устните и. — Или това беше покана?

Тя поклати глава, без да крие злобния поглед, който бе приковала в лицето му. Имаше големи, красиви очи, тъмно смарагдови. И беше бясна — мислеше ли, че го беше грижа?

Той се изправи и я погледна.

— Нали няма да се опитваш да станеш?

Тя отново поклати глава.

— Разочарован съм. Ако мислех трезво, нямаше да те предупреждавам и вече щяхме да се търкаляме върху леглото вместо това. Това все още е възможно. Давай, изправи се. Моля те.

Тя не помръдна и мускулче. Той изскърца със зъби. Не беше сигурен на кого е по-ядосан — на себе си или на нея. Благоприличието можеше да се пренебрегне — все пак тя беше престъпничка. Но той не можеше да се възползва от този факт, без значение, колко хубава беше, без значение, колко силно я искаше той.

Тя беше облечена в семпла светло синя рокля. С дълги ръкави и висока яка, в нея нямаше нищо възбуждащо, освен че подчертаваше пищните извивки на тялото й. Дългата и черна коса, висеше на дебела плитка на гърба й. Така я носеше и на кораба. Дори бе затъкнала края й в колана си, за да я удържи. Той си бе помислил, че го прави, заради силния вятър навътре в океана, но тя се бе засмяла по време на една вечеря, която бе споделила с него и капитана му и им каза, че го прави, за да не сяда върху нея. Тогава защо не я вдигнеше в някоя сложна фризура, както другите жени? Защото не беше, като другите жени!

Той мина зад нея, за да се опита да спре визуалното изкушение, което тя представляваше за него. Не помогна изобщо. Защо по дяволите я бе довел тук? Той все още не можеше да разсъждава трезво. Трябваше да я вкара право в затвора. Или поне можеше да прати някой за местните власти. И това не направи. Представата за Кейти Тайлър го разтрепери.

Той можеше да избяга с нея, да я изведе от Англия. Притежаваше кораб. Щеше да е достатъчно лесно. Но после какво? Да й се наслади за седмица — две и след това да я остави на някое пристанище на друг континент? Така тя щеше да се върне към бизнеса си с крадене на деца някъде другаде. Когато си спомни Рослин Малъри, обляна в сълзи от тревога за дъщеря си, разбра, че не може да го направи.

Тогава, какво по дяволите щеше да прави с нея? Той знаеше, че само отлага неизбежното.

Не бе застанал достатъчно далеч зад нея. Улови уханието й, нейното специфично ухание — леко цветно, леко пикантно, като топъл ябълков пай, леко земно. Той затвори очи, борейки се с желанието да я докосне отново. И загуби.