Джоана Линдзи
Прелъстяването (1)

Пролог

„Да напуснеш дома си, за да посетиш семейството си…“

Бойд Андерсън определено се дразнеше от тази фраза. Но за него си беше истина. През последните осем години, всеки път, когато акостираше в Бриджпорт, Кънектикът с надеждата да хване някой от четиримата си по-големи братя вкъщи, те вечно отсъстваха. Беше готов да отплава за където и да е само за да ги намери.

Всички до един капитани, братята на Бойд плаваха по целия свят, но винаги изгаряха от нетърпение да се завърнат при сестра си Джорджина, която ги чакаше у дома. Само че Джорджина се беше омъжила за един англичанин — лорд Джеймс Малъри и сега живееше отвъд океана. И Бойд трябваше да го прекоси, ако искаше да види сестра си. Още една основателна причина, самият той да обмисля дали да не се установи в Лондон.

Не беше взел окончателно решение все още, но определено щеше да му е по-удобно по ред причини. Най-вече защото братята Андерсън плаваха много по-често до Лондон, където живееше тяхната сестра, отколкото до дома си. А и Джорджина не беше единствената, която се бе омъжила за член на рода Малъри. По-големият брат на Бойд — Уорън беше изненадал всички, женейки се за лейди Ейми Малъри. Уорън все още плаваше през половината време от годината и вземаше семейството си със себе си, но останалата половина прекарваше в Лондон, за да може децата му да опознаят своите безброй братовчеди, лели и чичовци, пралели и прачичовци и техните баби и дядовци.

Да пусне корени на едно място щеше да е огромна промяна в живота на Бойд. Това означаваше да се откаже завинаги от моряшкия живот, след като плаваше от осемнадесет годишна възраст. Вече бе тридесет и четири годишен, а корабът му — „Океан“ — беше негов дом вече петнайсет години! Никой не знаеше по-добре от него колко много предпочиташе домът му да не се люлее.

Имаше и други причини да се откаже от моряшкия живот. Гледайки как Джорджина и брат му Уорън са щастливо женени за членове на рода Малъри, Бойд все повече и повече жадуваше такова щастие и за себе си. Не че искаше да свърже живота си с жена от семейство Малъри, дори и да беше останала някоя свободна и на подходяща за женене възраст. По дяволите, не! Щеше да срещне солидна съпротива от страна на Малъри, а той предпочиташе да го избегне. Но искаше съпруга. Беше готов. Ако беше научил нещо от отношенията си със семейство Малъри, то бе, че бракът може да е нещо невероятно. Просто още не бе срещнал подходящата жена.

Освен това беше крайно уморен от мимолетните, незапомнящи се връзки с жени. Неговия брат Дрю може да беше щастлив да има любима на всяко пристанище, но Дрю беше безгрижен чаровник, който лесно създаваше тези неангажиращи връзки и навсякъде по света, където и да се озовеше, го чакаше някоя жена.

За Бойд не бе толкова лесно. Той не обичаше да дава обещания, които няма да спази, нито пък да взима прибързани решения, особено за нещо толкова важно като избора на бъдещата госпожа Бойд Андерсън. А и не обичаше да показва привързаността си към много жени. Да не би просто да бе романтик? Това не знаеше, но знаеше едно — ухажването на различни жени не му доставяше такова удоволствие, каквото изглежда доставяше на Дрю. Бойд искаше да има само една жена до себе си до края на дните си.

Той бе наясно защо още не я бе открил. Пътувайки толкова много, трябваше да ограничава контактите си до мимолетни и неангажиращи флиртове, а се нуждаеше от повече време в компанията на жена, от която е привлечен, за да я опознае. Но кога ли изобщо моряк прекарва повече от няколко дни в което и да е пристанище? Ако се установеше в Лондон, щеше да има на разположение всичкото време, от което се нуждаеше, за да намери тази единствена специална жена, отредена само за него. Тя беше някъде там. Знаеше го. Просто трябваше да се застои достатъчно дълго на едно място за да я намери и да спечели сърцето й.

 

 

Бойд погледна към оживеното пристанище, и градската част на Бриджпорт и усети силна болка. Може би за последен път се връщаше тук. Голямата къща, в която израснаха Андерсън бе опустяла, след като Джорджина я напусна. Тук оставаха приятелите и съседите, които бе познавал цял живот и те щяха да му липсват, но семейството бе там, където е сърцето. А сърцето на семейството бе Джорджина, откакто родителите им починаха.

Капитанът на Бойд — Тайръс Рейнълдс се присъедини към него на перилата. Бойд никога не бе управлявал собствения си кораб. Семейството му мислеше, че е твърде свободолюбив, за да иска да поеме такъв вид отговорност, въпреки че винаги пътуваше с кораба си. Той така и не ги разубеди, макар и да грешаха.

— Ако не бързаше толкова да стигнеш в Англия — измърмори Тайръс, — можехме да се отбием до някое от южните пристанища, за да натоварим кораба с памук, вместо да качваме пътници тук.

Бойд се ухили надолу към стария мъж, който освен капитан му беше и приятел. Бойд беше висок малко под шест фута, но Тайръс беше много по-нисък, което сякаш се отразяваше и на характера му — остър и свадлив.

— Не мислиш ли, че пътниците са добър товар? — попита Бойд.

Тайръс изсумтя:

— Когато трябва да ги забавлявам през цялото време? И да се съобразявам с техните оплаквания? Ромът и памукът не се оплакват.

— Но ние ще получим почти същата печалба, ако всички каюти се заемат. И определено не ни е за първи път да превозваме пътници. Просто си разочарован, защото още помниш последния път, когато онази тлъста бабичка се опитваше да те прелъсти.

Тайръс изстена:

— Не ми припомняй! Не съм ти споменавал, но тя се промъкна в кабината ми и право в леглото ми. Изкарах си ангелите, като се събудих с нея сгушена до мен.

Бойд избухна в смях:

— Надявам се, че не си се възползвал от нея.

Изсумтяването на Тайръс този път бе много по-изразително. Бойд бързо се извърна, така че Тайръс не можа да види усмивката му. По дяволите искаше му се да бе видял това, но само като си го представеше и го напушваше на смях.

Погледа на Бойд бе привлечен от светлолилав и розов цвят. Долу на пристанищния док стоеше висока жена, която носеше лавандулова пола и розова блуза. Ръкавите на блузата бяха навити нагоре. Беше средата на лятото и определено бе горещ ден. С опакото на ръката си тя избърса чело и събори бонето от главата си. Имаше черна коса, но той вече бе видял това от плитката, която се спускаше по гърба й. Искаше му се тя да се обърне, вместо да му предоставя само гледката на гърба си, не че и тя не беше привлекателна. Бонето просто падна на едното й рамо, придържано от панделка, завързана около врата й, но тя не си направи труда да го върне обратно на главата си, защото бе прекалено погълната от това, което вършеше.

Той беше удивен. Тя хранеше чайките и всяка друга птица наоколо, която я бе забелязала да хвърля храна от кошницата, увиснала на едната й ръка. Нямаше нищо лошо в това. Той сам хранеше птици и всякакви диви животни от време на време. Но тя го правеше на оживеното пристанище!

Рояк от птици я беше заобиколил и прииждаха още. Тя се почувства неудобно. Около нея започна да се образува тълпа от хора. Някои спираха набързо да я погледат, за щастие без да я скриват от погледа му. Един докер се опита да разгони птиците, за да си разчисти пътя, но те само се преместиха по-близо до тяхната благодетелка. Докера й каза нещо. Тя се обърна и му се усмихна. Бойд онемя, когато видя лицето й.

Тя не беше просто хубава. Беше прелестна. Бе млада, вероятно в началото на двадесетте и кожата й бе леко загоряла от лятното слънце. Черни кичури покриваха слепоочията й, а на тясното красиво лице се появяваха трапчинки, когато се усмихваше. И беше приятно закръглена. Господи такива извивки сънуваше само в най-прекрасните си мечти.

— Затвори си устата, младежо! Потекоха ти лигите — каза Тайръс.

— Може би трябва да отложим тръгването си.

Тайръс проследи втренчения му поглед.

— Как ли пък не! Освен това мисля, че тя е една от нашите пътнички. Видях я на палубата по-рано. Ако искаш ще питам Джонсън. Той записва пътниците за това пътуване.

— Да, моля те — каза Бойд, без да сваля поглед от нея — ако потвърди, мисля, че ще го разцелувам.

— Ще се постарая да не му споменавам това — и Тайръс се отдалечи усмихвайки се.

Бойд продължи да съзерцава младата жена, наслаждавайки се на гледката. Каква ирония? Докато той обмисляше как да си намери съпруга отсреща стоеше перфектната кандидатка. Това съдба ли беше? И по дяволите, тя имаше забележителни форми.

Той щеше да се срещне с нея. Ако тя не беше пътничка, тогава той щеше да остане и да остави „Океан“ да отплува без него. Ако тя беше пътничка, той имаше чувството, че това щеше да бъде най-приятното пътуване в живота му. Но още нямаше да слезе на пристана. Заедно с въодушевлението се почувства и малко нервен. Какво ако беше хубава само за очите? А ако имаше лош характер? Господи това щеше да е твърде жестоко. Но не можеше да е истина. Всеки, който намираше време за да храни птиците, трябваше да бъде състрадателен. А състраданието обикновено вървеше ръка за ръка с доброта и приятен нрав.

„Разбира се че е така“, уверяваше се сам. „По дяволите, дано това не се окажеше единственото изключение“.

Тя спря да хвърля храна на птиците. Той също чу звука, който привлече вниманието й. От мястото си на кораба можеше да види ранената птица, която лежеше на върха на купчината от сандъци. Беше я забелязал по-рано, но не беше разбрал че е ранена, иначе щеше да слезе да я вземе и да види дали Филипс — корабният лекар ще може да й помогне преди да отплават.

Бойд също обичаше животните и винаги опитваше да помогне на тези, които се нуждаеха. За най-голям ужас на майка си, като дете той носеше вкъщи всяко изгубено животно, което намереше. Очевидно тази млада жена бе извън себе си, докато търсеше къде е птицата, която издаваше жалните звуци. Бойд разбра, че птицата вдигаше врява, защото се опитваше да достигне до храната, която тя беше разпръснала, но не можеше да я достигне. Той се съмняваше че младата жена може да види птицата от мястото, където беше застанала, но тя не спираше да обикаля сандъците и да я търси, докато най-накрая я съзря.

Бойд забърза надолу към пристана. Знаеше, че тя ще се помъчи да измести сандъците, за да достигне птицата, което можеше да е опасно. Те бяха наредени по пет един върху друг, което бе най-малко два пъти колкото нейната височина и вместо привързани един към друг, бяха натрупани на пирамида с най-големите на дъното, така че беше много вероятно да се прекатурят.

Бойд пристигна твърде късно. Тя вече се бе покатерила до третия сандък, като върховете на обувките й се подпираха на ръба му. Беше достигнала птицата и се опитваше да я сложи в кошницата. Бойд прехапа езика си, страхувайки се че ако каже нещо ще я разсее и тя ще падне. По същата причина не се опита и да я вдигне и свали долу. Но не смяташе да я остави да се нарани. Щеше да чака, докато не види че отново е в безопасност на земята.

Птицата, подмамена от храната в кошницата най-сетне тупна вътре. Младата жена бе успяла да стигне до там с кошницата висяща на ръката й, но сега, когато в кошницата имаше жив товар, нямаше да е много лесно да слезе долу. Тя щеше да осъзнае това, едва когато погледне към краката си.

— Не мърдай, — обади се Бойд — дай ми секунда да взема кошницата от теб и ще ти помогна да слезеш.

Тя обърна глава и погледна надолу към него.

— Благодаря! — отговори му тя, заслепявайки го с усмивката си — Нямах представа, че ще се окаже по-сложно отколкото изглеждаше в началото.

— Той използва малък празен варел, за да стъпи и да достигне върха на първия сандък. Нямаше нужда да се качва по-нагоре, за да вземе кошницата от ръката й и просто скочи долу, за да я остави настрана. Но тя не дочака неговата помощ. Беше увиснала на втория сандък, когато се подхлъзна и се строполи на земята. Бойд се завтече и я взе на ръце. Очите й бяха широко отворени от уплаха. Такива бяха и неговите. Каква неочаквана благодат… Той не можеше да помръдне. Гледаше в тъмните й, изумруденозелени очи, а лицето й… Господи, зрението му го бе подвело. Тя бе много по-красива отблизо. И докато бе сгушена така в ръцете му, а върховете на пръстите на едната му ръка докосваха гърдите й, другата бе плътно обвита около задничето й. Тялото му реагира толкова мощно, че единственото, което жадуваше, бе да я целуне.

Притеснен от това, че може да пожелае жена толкова силно и бързо, той я пусна светкавично и я отблъсна от себе си.

Тя пооправи лавандуловата си блуза преди да се обърне към него:

— Благодаря ви много! Май бях… на косъм да падна.

— Удоволствието беше мое!

С учтиво кимане тя се представи:

— Аз съм Кейти Тайлър.

— Бойд Андерсън. Собственикът на „Океан“.

— Наистина ли?! Е аз съм наела една от каютите ви, поне докато стигнем до Лондон — усмихна се тя.

Господи, ето пак тези очарователни трапчинки. Не можеше да успокои тялото си. Беше изненадан че изобщо е способен да води разговор — ако можеше да го нарече така. Какво по дяволите го бе накарало да спомене, че той е собственикът на кораба? Никога не го правеше! Намирисваше на фукане или опит да направи силно впечатление.

— Кейти накратко от Катрин ли е? — изръси той.

— Не, майка ми обичаше нещата да са прости. Тя знаеше, че ще ме нарича Кейти и е решила направо да пропусне частта с Катрин и да ме нарече така.

Той се усмихна. Тя наистина изглеждаше някак като „Кейти“. Навити ръкави, коса сплетена на плитка, вместо някоя сложна висока фризура, която би отнела часове на фризьора. Бойд имаше много, ама много силно предчувствие, че е намерил бъдещата си съпруга.

— Аз ще взема птицата — предложи Бойд — Нашият лекар може да се погрижи за нея.

— Чудесна идея! Мисля, че си е счупила лявото крило. Щях да потърся някое по-големичко дете, което би желало да се погрижи за нея.

Усмивката на Бойд се задълбочи. Тя беше красива и имаше добро сърце.

— Не мога да ви опиша, Кейти Тайлър, какво удоволствие е за мен, че ще пътувате с нас.

Тя погледна към него несигурно.

— Е, благодаря ви. Вие не можете да си представите, колко дълго търсих този… О!

Внезапно тя побягна. Бойд се обърна и я видя да тича към едно дете, което се мотаеше на ръба на пристана. Само на няколко години, детето несигурно се навеждаше, надничаше надолу към водата и имаше опасност да падне. Вече с детето в ръце, Кейти се оглеждаше наоколо, вероятно за родителите на детето и тръгна сред тълпата.

Бойд тръгна след нея, но бързо се отказа. Тя можеше да помисли че е стигнал твърде далеч. Изглеждаше притеснена, когато той изрази удоволствието си от това, че ще пътуват заедно. Беше ли твърде директен, или може би дори неприличен? Е, не беше използвал точно пътищата на ухажването. Но той бе сигурен, че може да бъде също толкова чаровен, колкото брат си Дрю, ако го поиска.

След като занесе ранената птица при Филипс и я остави на лекарските му грижи, Бойд се завърна на палубата. Подвижното мостче все още не бе вдигнато, последните товари се качваха на кораба. И Кейти Тайлър беше на борда.

Очите му, а след това и краката му го отведоха право при нея. Тя стоеше до перилата и се бе втренчила в града, точно както и той по-рано. Спря се до нея.

— Срещаме се отново — вероятно я стресна с дрезгавия тон на гласа си. Тя се обърна толкова бързо, че се блъсна в него. Не, той стоеше твърде близо до нея и вдъхваше люляковия аромат на косите й, така че тя нямаше как да избегне сблъсъка. Но поруменя, след като се опита да се отдръпне и не успя, заради парапета зад нея. С явно нежелание Бойд малко бавно отстъпи назад.

— Не сте от Бриджпорт, нали? — каза той.

— Как разбрахте?

— Защото аз съм от Бриджпорт. Повярвайте ми, ако вие живеехте тук, щях да си идвам много по-често у дома.

Думите и усмивката му може би бяха твърде смели, защото тя бе видимо смутена. Погледна надолу, понечи да се извърне към палубата, но нещо друго привлече вниманието й.

— Кой би си помислил, че ще бъдат толкова непослушни — каза млада жена с рижава коса, докато се приближаваше към тях, държейки по едно току-що прохождащо дете във всяка ръка — трябва постоянно да кръжим около тях, ако решим отново да ги доведем на палубата.

Кейти се приведе, взе едно от децата и го настани на хълбока си, рошейки косата му. Бойд не можеше да каже дали хлапето бе момченце или момиченце.

— Това не е лоша идея, Грейс. Те са твърде любопитни на тази възраст — каза Кейти.

— Е, хайде дай ми я. Ще ги настаня долу, преди да отплаваме.

— Ваши ли са? — попита Бойд, веднага след като жената и двете деца се отдалечиха.

Той се шегуваше, но Кейти го погледна смръщено. Тогава очите й се разшириха и тя каза:

— Да! Всъщност не смятах да го споменавам, но съм омъжена и съм на път да се присъединя към съпруга си в Англия. Трябва да помогна на прислужницата си. Тези две душички могат да бъдат доста трудна задача.

Тя си тръгна забързана към каютата. Бойд я изпрати с поглед очевидно посечен от думите й.

Тайръс дойде при него и го потупа по рамото.

— Не е ли винаги така? Най-добрите вечно са заети.

Бойд разтърси глава и изстена. Щеше да бъде едно дълго пътуване.