Кърт Вонегът
Бог да Ви поживи, мистър Роузуотър (8) (или Бисери за свинете)

8

Тази нощ бе постигнато споразумение Елиът и Силвия да се срещнат след три дни за последно сбогом в апартамента „Синята птица“ на хотел „Марот“ в Индианополис. Това бе изключително опасно за двама така болни и любещи се хора. Споразумението бе постигнато всред хаос от мърморене, шепот и слаби стонове на самота, които се чуваха в близост на разговора.

— О, Елиът, необходимо ли е?

— Мисля, че трябва.

— Трябва! — повтори тя.

— Не ти ли се струва… че… че трябва?

— Да.

— Такъв е животът.

Силвия поклати глава.

— О, проклета любов, проклета любов.

— Ще бъде хубаво. Обещавам.

— И аз обещавам.

— Ще си купя нов костюм.

— Моля те, недей — не заради мен.

— Тогава заради „Синята птица“.

— Лека нощ.

— Обичам те, Силвия. Лека нощ.

Последва пауза.

— Лека нощ, Елиът.

— Обичам те.

— Лека нощ. Страхувам се. Лека нощ.

* * *

Този разговор разтревожи Норман Мушари, който постави слушалката, с която подслушваше, на вилката. За неговите планове бе изключително важно, че Силвия не е бременна от Елиът. Едно дете в утробата й би било непреодолима пречка към управлението на фондацията, независимо от това дали Елиът бе луд или не. А мечтата на Мушари бе то да премине в ръцете на Фред Роузуотър, втори братовчед на Елиът, от Пискуонтуит, Роуд Айлънд.

Фред изобщо не подозираше за това, дори не знаеше със сигурност, че е роднина с Роузуотърови от Индиана. Те от своя страна знаеха за него само защото Макалистър, Робджънт, Рийд и Макги бяха акуратни в работата си и бяха наели генеалог и детектив, които да открият кои бяха най-близките роднини, които носят името Роузуотър. Досието на Фред в секретните папки на адвокатската кантора бе дебело, какъвто бе и Фред, но проучванията бяха дискретни. Фред не си и помисляше, че може да го подслушват и проучват заради пари и известност.

* * *

Така на сутринта, след като Елиът и Силвия се уговориха да се срещнат, Фред се чувствуваше като обикновен или нещо по-малко от обикновен човек, чиито перспективи бяха мрачни. Излезе от дрогерията в Пискуонтуит, премига на слънцето, направи три дълбоки вдишвания и влезе в съседния бар — книжарница. Той бе пълен човек, просмукан с кафе и натъпкан със сладкиши.

Бедният, печален Фред прекарваше утрините си в търсене на клиенти за застраховка в дрогерията, която бе кафене на богатите, и в бара — книжарница, кафене на бедните. Той бе единственият човек в града, който пиеше кафе и на двете места.

Фред насочи търбух към щанда със закуски и се ухили на един дърводелец и двама водопроводчици, които седяха там. Покатери се на едно столче, а огромният му задник направи възглавницата да изглежда не по-голяма от бяла ружа.

— Кафе и паста, мистър Роузуотър? — попита не много чистото, смахнато момиче иззад тезгяха.

— Кафе и паста звучи много добре — съгласи се Фред на драго сърце. — В сутрин като тази, бога ми, кафе и паста звучи чудесно.

* * *

За Пискуонтуит: Произнасяха го „Пон-ит“^[1] тези, които го обичаха, и „Пис-он-ит“^[2], които не го обичаха. По-рано имало индиански вожд, наречен Пискуонтуит.

Носел престилка, живеел, както и другите от племето, от миди, малини и шипки. Земеделието бе новост за вожда Пискуонтуит. По това време нещо ново бяха и вампума, украшенията с пера, лъкът и стрелата.

Алкохолът бе най-ценното откритие. Пискуонтуит се напи до смърт през 1638 година.

След 4000 луни селището, което направи името му безсмъртно, наброяваше 200 много богати семейства и около 1000 обикновени, които обслужваха по един или друг начин богатите.

Животът, който водеха там, бе почти без изключение жалък, лишен от изтънченост, мъдрост, духовитост и въображение — животът там бе също така безсмислен и злочест, както и в Роузуотър, Индиана. Наследствените милиони не помагаха. Нито пък науката и изкуствата.

* * *

Фред Роузуотър бе добър моряк, учил бе в Принстън и затова го канеха в къщите на богатите, въпреки че според стандарта в Пискуонтуит той бе ужасно беден. Домът му бе мръсна, малка къщичка, покрита с кафяви дъски, на миля от блестящото крайбрежие.

Бедният Фред работеше като дявол за няколкото долара, които носеше в къщи от време на време. Работеше и сега, ухилен на дърводелеца и двамата водопроводчици. Тримата работници четяха един булеварден вестник, национален седмичник, където описваха убийства, секс, домашни животни и деца — осакатени деца преди всичко. Името му беше „Американски следовател, най-увлекателният вестник в света“. „Следователят“ бе за бар — книжарницата това, което е „Уол Стрийт Джърнъл“ за дрогерията.

— Виждам, че както обикновено усъвършенстват мозъците ни — забеляза Фред. Каза го с лекотата на плодова торта.

Работниците се чувстваха неловко от Фред. Опитваха се да бъдат цинични към това, което той продаваше, но дълбоко в себе си чувстваха, че им предлага единствения вариант да забогатеят бързо — да се застраховат и скоро след това да умрат. А мрачната тайна на Фред бе, че без тези хора, подмамени от това предложение, той не ще има и петак. Цялата си търговия въртеше с работниците. Лудориите му с богаташите с платноходки от съседната сграда бяха самохвалство, блъф. На бедните правеше впечатление, че Фред продава застраховки и на предпазливите богаташи, но това не бе истина. Капиталите на богатите се управляваха от банките и адвокатските кантори далеч, далеч оттук.

— Какви са външните новини днес? — заинтересува се Фред. Това бе друга от шегите за „Следователя“.

Дърводелецът повдигна първата страница, за да може Фред да чете. Цялата тя бе запълнена с едно заглавие и снимката на красива, млада жена. Заглавието гласеше:

ТЪРСЯ МЪЖ, КОЙТО МОЖЕ ДА МИ НАПРАВИ ГЕНИАЛНО ДЕТЕ

Момичето беше танцьорка. Името й бе Ранди Херълд.

— Ще ми бъде много приятно да помогна на момичето — каза безгрижно Фред.

— Хайде де — вирна глава дърводелецът и скръцна със зъби, — че кой не би помогнал?

— Мислиш, че говоря сериозно? — Фред насмешливо посочи към Ранди Херълд. — Не бих заменил невестата си за 20 000 Ранди Хералд! — Сега той бе пресметливо сантиментален. — А и не мисля, че вие, момчета, бихте заменили вашите невести. — За Фред невеста беше всяка жена, чийто съпруг той се надяваше да застрахова.

— Познавам невестите ви — продължи той — и всеки един от вас би бил луд да ги размени. — Фред кимна. — Ние тук сме четирима късметлии и ще бъде хубаво, ако не го забравяме. Имаме си четири чудесни невести, момчета, и най-добре ще бъде да спираме от време на време и благодарим на бога за тях.

Фред си разбърка кафето.

— Не бих бил нещо без невестата си и го съзнавам. — Жена му се казваше Карълайн. Беше майка на едно неприятно, дебело, малко момче, бедния, малък Франклин Роузуотър. В последно време Карълайн се бе пристрастила към пиянски обеди с една богата лесбийка на име Аманита Бънтлайн.

— Направих каквото можах за нея — заяви Фред. — Бог ми е свидетел, не е достатъчно. Нищо не може да бъде достатъчно — Почувствува буца в гърлото си. Знаеше, че тя трябва да бъде там и да е истинска, иначе не би продал и една застраховка. — Има нещо обаче, нещо, което дори един беден човек може да направи за съпругата си.

Фред изблещи очи. Мъртъв той струваше 42 000 долара.

* * *

Разбира се, често питаха Фред роднина ли е с известния сенатор Роузуотър. Отговорът на Фред, обезличаващ и издаващ невежество, беше нещо средно между „Някъде, по някакъв начин, мисля… много, много далечен“. Както повечето средни американци, Фред не знаеше нищо за потеклото си.

А трябваше да знае това:

Клонът на семейство Роузуотър от Роуд Айлънд произхождаше от Джордж Роузуотър, по-младия брат на покрития с позорна слава Ной. Когато избухна Гражданската война, Джордж събра отряд стрелци от Индиана и замина с тях да се присъедини към почти легендарната Бригада на черните шапки. Под командването на Джордж бе и заместникът на Ной, селският идиот Флечър Муун. Артилерията на Стоунуол Джексън при Бизоновия път го направи на парчета.

По време на отстъплението през калта към Александрия капитан Роузуотър намери време да напише на брат си Ной следната бележка:

Флечър Муун изпълни докрай своята част от сделката според възможностите си. Ако си огорчен, че значителните средства, вложени в него, са изразходвани така бързо, предлагам ти да се обърнеш към генерал Поуп за частично обезщетение. Бих искал да си жив.

Джордж

На което Ной отговори:

Съжалявам за Флечър Муун, но както е казано в библията, „Сделката си е сделка“. Прилагам редовни документи за подпис. Те ме упълномощават да управлявам твоята част от фермата и фабриката за триони до твоето завръщане и т.н., и т.н. Тук, у дома, превъзмогваме големи лишения. Всичко отива за войските. Ще се радваме да получим признание от армията.

Ной

По време на сражението при Антиетам Джордж Роузуотър бе произведен в чин полковник и, много странно, бе загубил малките си пръсти и на двете си ръце. При Антиетам убиха коня под него, напредна сам, грабна знамето на полка от умиращия знаменосец, но в ръцете му остана само разцепената дръжка, защото снаряд на конфедерацията го отнесе. Уби един с дръжката. В момента, когато го убиваше, един от собствените му хора гръмна с мускет, чийто шомпол все още бе затъкнат в цевта. Експлозията ослепи завинаги полковник Роузуотър.

* * *

Джордж се върна в окръга Роузуотър сляп, повишен в чин бригаден генерал. Хората смятаха, че е забележително жизнерадостен. Неговото добро настроение въобще не се промени, когато му бе обяснено от банкери и адвокати, които, любезно предложиха да заместят очите му, че не притежава вече нищо и че е приписал всичко на Ной. За нещастие Ной не беше в града, за да обясни нещата лично на Джордж. Бизнесът налагаше да прекарва по-голямата част от времето си във Вашингтон, Ню Йорк и Филаделфия.

— Е, добре — каза Джордж, като се усмихваше непрекъснато, — в библията е казано съвсем ясно: „Бизнесът си е бизнес.“

Адвокатите и банкерите се почувствуваха някак измамени, тъй като не изглеждаше, че си е взел поука от нещо изключително важно в живота на почти всеки човек. Един адвокат, който очакваше с нетърпение да изтъкне поуката, когато Джордж полудее, не можа да се въздържи още тогава, въпреки че Джордж се смееше:

— Хората трябва да четат всяко нещо, преди да го подпишат.

— Можете да бъдете абсолютно убеден — каза Джордж, — че отсега нататък ще чета всичко.

Очевидно Джордж Роузуотър не беше с всичкия си, когато се върна, защото само ненормален би се смял толкова, когато изгуби зрението и наследствения си имот. Един разумен човек, особено ако е генерал и герой, смело би възбудил процес, с който да принуди брат си да му върне собствеността. Джордж обаче не направи нищо подобно. Не дочака Ной да се върне в Роузуотър, нито замина на изток да го намери. С Ной никога повече не се срещнаха и не говориха. Джордж направи посещения, закачил всички отличителни знаци на генерал, на всяко семейство в окръга, което бе изпратило едно или повече момчета под негово командване, възхвалявайки всички, скърбейки с цялото си сърце за ранените и убитите. По това време се строеше тухленият дворец на Ной Роузуотър. Една сутрин работниците намериха генералската униформа закачена на гвоздей на входната врата, като че ли бе кожа на животно, провисена да съхне на вратата на хамбара.

Колкото до окръга Роузуотър, то Джордж Роузуотър изчезна оттам завинаги.

* * *

Джордж замина на изток като скитник не за да намери и убие брат си, а за да търси работа в Провидънс, Роуд Айлънд. Чул бе, че там открили фабрика за метли. Вземали на работа само слепи ветерани от Гражданската война.

Това бе вярно. Имаше такава фабрика, основана от Кастор Бънтлайн, който не бе нито ветеран, нито сляп. Бънтлайн точно пресметна, че слепите ветерани са много подходящи работници, а той самият ще влезе в историята като хуманист, и че никой патриот от Севера, дълги години след края на войната, няма да използва други, освен метлите на Бънтлайн „Северен маяк“. Така бе положена основата на огромното състояние Бънтлайн. А с печалбите Кастор Бънтлайн и болният му от паралич син Елиху станаха политически авантюристи и крале на тютюна.

* * *

Когато добродушният генерал Джордж Роузуотър пристигна с изранени крака във фабриката за метли, Кастор Бънтлайн писа във Вашингтон и когато се потвърди, че Джордж е генерал, той го назначи с висока заплата като старши майстор и наименува малките метли за прах, които фабриката произвеждаше, на негово име. Това название бързо навлезе във всекидневната реч. „Генерал Роузуотър“ означаваше малка метличка за прах.

Към слепия Джордж бе прикрепено 14-годишно момиче, сираче на име Фейф Мерихю, която бе неговите очи и връзка със света. Когато тя навърши шестнадесет години, Джордж се ожени за нея.

Така Джордж създаде Ейбръхам, който стана свещеник конгрегационалист^[3]. Той замина като мисионер в Конго, където срещна и се ожени за Лейвиния Уотърс, дъщеря на друг мисионер баптист от Илиноис.

В джунглите Ейбръхам създаде Мерихю. Лейвиния умря при раждането. Малкият Мерихю бе откърмен от жена от племето банту.

Ейбръхам и малкият Мерихю се върнаха в Роуд Айлънд. Ейбръхам прие поканата и бе назначен в конгрегационистката черква в рибарското селце Пискуонтуит. Купи малка къща, а с нея и 110 акра песъчлив парцел с дървета. Парцелът бе триъгълен. Хипотенузата на триъгълника бе на брега на пристанището Пискуонтуит.

Мерихю, синът на свещеника, стана посредник при продажба на недвижими имоти и раздели бащината си земя на парцели. Ожени се за Синтия Найлс Румфорд, дребна наследница, вложи повечето от парите й в улични настилки, улично осветление и канали. Спечели състояние, после го загуби, както и парите на жена си по време на Голямата депресия през 1929 година.

След това си пръсна мозъка.

Но преди да го направи, написа семейната история и създаде бедния Фред, застрахователния агент.

* * *

Синовете на самоубийците рядко успяват в живота.

Характерно за тях е, че смятат, че на живота липсва някакъв живец. Склонни са да се чувстват без корени, дори в страна, известна с това, че се е откъснала от своите корени. Те са педантично безразлични към миналото и отчайващо сигурни за бъдещето до следната зловеща степен: подозират, че вероятно и те ще се самоубият.

Всички симптоми личаха и у Фред. Към това можеха да се прибавят леки спазми, отвращение и апатия, характерни за неговия случай. Чул бе изстрела, с който баща му се бе самоубил, видя раздробената част от главата му, с ръкописа на семейната история в скута.

Фред взе ръкописа, който не беше чел и нямаше желание да прочете. Той лежеше върху шкафа с буркани желе в мазето на къщата на Фред. Там държеше също и отровата за мишки.

* * *

Сега бедният Фред бе в бар — книжарницата и продължаваше да разговаря с дърводелеца и двамата водопроводчици за невести.

— Нед — обърна се той към дърводелеца, — и двамата сме направили по нещо за нашите невести.

Дърводелецът струваше мъртъв 20 000 долара благодарение на Фред. Когато наближаваше времето на застрахователната вноска, той мислеше все по-малко за други неща, отколкото за самоубийство.

— Можем и да не мислим за спестявания — каза Фред, — автоматично ще се погрижат за всичко.

— Да — каза Нед.

Настъпи гробно мълчание. Двамата незастраховани водопроводчици, весели и цинични миг преди това, стояха безжизнени.

— С едно драсване на перото — напомни Фред на дърводелеца — ние създаваме порядъчно състояние. Това е чудото на застраховката за живот. Това е най-малкото, което можем да направим за нашите невести.

Водопроводчиците се изхулиха от столовете си. Фред не бе обезсърчен, като ги видя, че си отиват. Където и да отидеха, съвестта им щеше да ги гризе — отново и отново щяха да се връщат там.

А когато и да се върнеха, Фред щеше да е там.

— Знаеш ли кое е най-голямото удовлетворение в моята професия? — попита той дърводелеца.

— Не.

— Изживявам го, когато някоя невеста дойде при мен и ми каже: „Не знам как някога децата и аз ще можем да ви се отблагодарим за това, което направихте. Бог да ви поживи, мистър Роузуотър.“