Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
God Bless You, Mr. Rosewater (or Pearls Before Swine), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 15гласа)

Информация

Сканиране
Eternities(2010 г.)
Разпознаване и корекция
beertobeer(2010 г.)

Издание:

Кърт Вонегът. Бог да ви поживи, мистър Роузуотър или Бисери за свинете

Американска, първо издание

Превод: Божидар Стойков

Рецензент: Каталина Събева

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Художник: Владимир Иванов

Фотограф: Росен Донев

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Паунка Камбурова

Дадена за набор на 5.XI.1981 г.

Подписана за печат на 12.І.1982 г.

Излязла от печат на 19.ІІ.1982 г.

Печ. коли 14. Изд. коли 9,07.

Книгоиздателство „Г. Бакалов“ — Варна, 1982 г.

ДП „Балкан“ — София

История

  1. —Добавяне

3

Норман Мушари научи, че в онази нощ, след представлението на „Аида“, Елиът отново е изчезнал, скачайки от колата, която го откарвала към къщи, на ъгъла на 42 улица и Пето авеню.

След десет дена Силвия получи следното писмо, написано на бланка на доброволната пожарна команда в Елсинор, Калифорния. Името на града насочи мислите му за самия него в нова посока и той се почувствува като Шекспировия Хамлет.

Скъпа Офелия,

Елсинор не е точно това, което очаквах, или има може би повече от един, но аз съм не там, където трябва. Футболистите от местната гимназия се наричат „Войнствените датчани“. В околните градове са известни като „Меланхоличните датчани“. В последните три години са спечелили един мач, завършили наравно два и загубили 24. Така става, предполагам, когато Хамлет играе защитник.

Последното нещо, което ми каза, преди да скоча от таксито, бе, че може би трябва да се разведем. Не съм разбрал, че животът е станал така тежък за теб. Сега наистина разбирам, че много бавно разбирам нещата. Все още ми е трудно да разбера, че съм алкохолик, въпреки че дори непознатите отлично знаят това.

Може би се лаская, като си мисля, че имам нещо общо с Хамлет, че ми предстои важна мисия и засега съм малко объркан как ще се справя. Хамлет има едно голямо предимство. Призракът на баща му казва точно какво трябва да направи, докато аз действам слепешком. Но отнякъде нещо се опитва да ми подскаже къде да отида, какво да направя там и защо да го направя. Не се безпокой, не чувам гласове. Имам обаче чувството, че съм предопределен за нещо съвсем различно от повърхностното и безсмислено позиране, което представлява животът ни в Ню Йорк. И аз се скитам.

Скитам се.

Младият Мушари бе разочарован, като прочете, че Елиът не чува гласове. Но писмото завършваше направо смахнато. Елиът описваше пожарните машини в Елсинор, като че ли Силвия жадуваше за такива подробности.

Тук боядисват пожарните машини в оранжево и черно на райета, като тигри. Забележително! Използват детергент във водата, така че тя попива отлично и през сухата мазилка стига до огъня. Това наистина е много разумно, защото не поврежда помпите и маркучите. Не са го използвали обаче достатъчно дълго, за да могат със сигурност да потвърдят. Казах им да пишат на производителя на помпи, като му обяснят какво правят, и те обещаха. Мислят, че съм истински пожарникар — доброволец от източните щати. Чудесни хора са. Не са като пръдльовците и учителите по танци, които идват да чукат на вратата на фондацията Роузуотър. Приличат на американците, които познавах през войната.

Бъди търпелива, Офелия.

С обич Хамлет.

Елиът отиде от Елсинор във Вашти и скоро бе арестуван. Загуби се на път за пожарната команда, брадясал и покрит с прах. Заговори с няколко безделници, че правителството трябва да раздели на равни части парите в страната, вместо някои хора да притежават толкова, колкото никога не могат да похарчат, а други да не притежават нищо.

Говореше несвързано, казвайки неща като: „Знаете ли, мисля, че главната цел на армията и флота е да облекат бедните американци в чисти, изгладени и незакърпени дрехи, а богатите американци да стоят и ги гледат.“ Спомена и за революция. Смяташе, че може да има по една на 20 години и твърдеше, че ще бъде успешна само ако ветерани от пехотата и пожарникари — доброволци застанат начело.

Хвърлиха го в затвора като подозрително лице. Подложиха го на объркваща серия въпроси и отговори. Накараха го да обещае да не се връща никога вече във Вашти.

След седмица се появи в Ню Виена, Айова. Написа друго писмо на Силвия на бланка от тамошната пожарна команда. Нарече я „най-търпеливата жена в света“ и я увери, че наближава краят на нейното дълго бдение.

Вече знам — писа той — къде трябва да отида. Отивам по възможно най-бързия начин. Ще ти телефонирам. Може би ще остана там завинаги. Все още не ми е ясно какво трябва да правя, когато стигна. Но, сигурен съм, и това ще се изясни. Аз вече проглеждам!

Между другото казах на пожарникарите тук, че може да сложат детергент във водата, но преди това да пишат на производителя на помпи. Харесаха идеята. Възнамеряват да повдигнат въпроса на следващото заседание. От 16 часа не съм пил! Нямам нужда от тази отрова! Привет!

Когато Силвия получи писмото, тя незабавно поръча да бъде инсталирано записващо устройство към телефона й, друг шанс за Норман Мушари. Силвия го направи, защото мислеше, че Елиът окончателно е откачил. Когато се обадеше, тя искаше да запише всяка следа за местопребиваването и състоянието му, за да го прибере.

Ето и обаждането:

— Офелия?

— О, Елиът, Елиът, къде си, скъпи?

— В Америка — сред рахитичните синове и внуци на прадедите — заселници.

— Но къде, къде?

— Абсолютно навсякъде — в телефонна кабина от алуминий и стъкло в едно малко безцветно американско градче, с американски монети от 5, 10 и 25 цента, разпръснати върху малка сива полица пред мен. Има нещо написано с химикал на малката сива полица.

— И какво пише?

— „Шийла Тейлър е мръсница.“ Сигурен съм, че е вярно.

Откъм Елиът се чу арогантен звук.

— Чуй! — каза той. — Един автобус Грейхаунд[1] отпуши римските си тръби извън автогарата, която е и сладкарница. Погледни! Един възрастен американец се отзовава и излиза, върви несигурно. Никой не го изпраща, нито той се оглежда встрани за някой, който да му пожелае нещо хубаво. Носи кафяв книжен пакет, вързан с връв. Отива някъде, без съмнение, да умре. Сбогува се с единствения град, който познава, с единствения живот, който познава. Но не мисли да казва сбогом на своя свят. Цялото му същество е устремено към това, да не обиди всемогъщия шофьор на автобуса, който наблюдава ядосан от своя трон от синя кожа. Ха! Лошо! Старият американец допълзя успешно вътре, но не може да си намери билета. Намира го най-после, но вече е късно, много късно! Шофьорът е изпълнен с ярост. Тръшва вратата, потегля с дивашко сменяне на скоростите, надува клаксона срещу една стара американка, която пресича улицата, и тресе стъклата на прозорците. Омраза, омраза, омраза.

— Елиът, има ли река там?

— Телефонната ми кабина е в широката долина на един открит канал, наречен Охайо. Охайо е 30 мили на юг. Шарани, големи като атомни подводници, дебелеят в тинята на синовете и внуците на първите заселници. Отвъд реката се простират някога зелените поля на Кентъки, обетованата земя на Даниъл Буун[2], разорана и изровена сега от изчерпани мини, някои от които са притежание на благотворителна и културна фондация, осигуряваща доходи на едно интересно, старо американско семейство, наречено Роузуотър.

От онази страна на реката владенията на фондацията Роузуотър са някак разпръснати. Тук обаче, в околовръст от 15 мили от телефонната кабина, фондацията притежава почти всичко. Фондацията обаче дава пълна свобода на цъфтящия бизнес с дъждовни червеи. Реклами пред всеки дом известяват: „Продават се дъждовни червеи.“

Основната индустрия тук, ако оставим настрана свинете и червеите, е производството на триони. Фабриката за триони, разбира се, е притежание на фондацията. Трионите тук са така важни, че атлетите от мемориалната гимназия „Ной Роузуотър“ са известни като „Войнствените производители на триони“. В действителност няма много останали производители на триони. Сега цялото производство е почти напълно автоматизирано. Ако можеш да натиснеш копчето, можеш да ръководиш цялото производство, да правиш дневно по 12 000 триона.

Един младеж, войнствен производител на триони, около 18-годишен, се шляе равнодушно покрай телефонната ми кабина, облечен в свещеното синьо и бяло. Изглежда опасен, но не би сторил зло на никого. Любимите му предмети в училище са права и задължения на гражданите и проблеми на съвременната американска демокрация, преподавани от треньора по баскетбол. Той разбира, че всичко насилствено, което може да направи, не само ще отслаби републиката, но и ще провали собствения му живот. Няма работа за него в Роузуотър. Няма и другаде. Често носи в джоба си средства против забременяване, които много хора намират за обезпокоителни и възмутителни. Същите хора считат за обезпокоително и възмутително, че бащата на момчето не употребява средства против забременяване. Още един проклет глезльо от следвоенното изобилие, още едно князче с винени очи. Има среща с момичето си — то е на не повече от 14 — една Клеопатра от евтин магазин.

От другата страна на улицата е пожарната — четири камиона, трима пияни, 16 кучета и един весел, трезв млад мъж с кутия паста за лъскане на метал.

— О, Елиът, Елиът, върни се у дома, върни се у дома.

— Нима не разбираш, Силвия? Аз съм си в къщи. Сега разбирам, че тук винаги е бил моят дом — град Роузуотър, община Роузуотър, окръг Роузуотър, щат Индиана.

* * *

— Какво смяташ да правиш там, Елиът?

— Ще се грижа за тези хора.

— Това… това е много хубаво — каза тъжно Силвия. Тя бе бледо и нежно момиче, възпитано, слабо. Свиреше на клавесин, говореше очарователно шест езика. Като дете и млада жена тя бе срещала мнозина от най-великите люде по онова време в къщата на родителите си — Пикасо, Швайцер, Хемингуей, Тосканини, Чърчил, де Гол. Никога не бе виждала окръга Роузуотър, нямаше представа какво е дъждовен червей, не знаеше, че някъде земята можеше да бъде така убийствено равна, че хората някъде могат да бъдат така убийствено скучни.

— Гледам тези хора тук, тези американци — продължи Елиът, — и разбирам, че те не могат вече дори да се грижат за себе си, не са нужни никому. Фабриката, фермите, мините отвъд реката — всичко е вече почти напълно автоматизирано. Америка не се нуждае от тези хора дори и за война — но това време мина. Силвия, аз ще стана художник.

— Художник?

— Ще обичам тези изоставени американци, въпреки че те са безполезни и грозни. Това ще бъде моето произведение на изкуството.

Бележки

[1] Автобусна транспортна фирма в САЩ. — Б.пр.

[2] Герой от американския фолклор. — Б.пр.