Кърт Вонегът
Бог да Ви поживи, мистър Роузуотър (1) (или Бисери за свинете)

1

Една сума пари е главно действащо лице в тази история за хора, както пита мед би могла да бъде главно действащо лице в история за пчели.

На 1 юни 1964 година сумата бе 87 472 033 долара и 61 цента. Това бе денят, когато тази цифра привлече вниманието на един млад адвокат — мошеник на име Норман Мушари. Доходът от лихвите беше 3 500 000 долара годишно, почти 10 000 на ден, включително и неделите.

През 1947 година, когато Норман Мушари бе едва шестгодишен, сумата представляваше основният капитал на една благотворителна и културна фондация. Преди фамилното състояние Роузуотър бе четиринадесето по размер в Америка. Беше превърнато във фондация, за да не сложат ръка на него данъчните агенти и други хищници, които не носят името Роузуотър. А бароковият шедьовър, юридическото изобретение, наречено устав на фондацията Роузуотър, постановяваше президентският пост да се наследява по същия начин, както британската корона. Наследяваше се от най-старшия от преките наследници на основателя на фондацията сенатора Листър Еймс Роузуотър от Индиана.

Родствениците на президента добиваха право да бъдат членове на управителния съвет на фондацията, след като навършат 21 години. Юридически заемаха тези постове до живот, освен ако се докажеше, че са душевно болни. Имаха право сами да се възнаграждават за службата си, колкото намерят за необходимо, но само от доходите на фондацията.

* * *

Уставът абсолютно забраняваше на наследниците на сенатора да имат нещо общо с управлението на капитала на фондацията. Отговорността за това падаше върху една корпорация, която се роди едновременно с фондацията. Наречена бе недвусмислено корпорация Роузуотър. Както болшинството корпорации, тя се стремеше към положителен баланс и печалба. Служещите там бяха много добре платени. По тази причина те бяха хитри, енергични и доволни от живота. Главното им занимание бе да подбиват акциите и облигациите на други корпорации. Второстепенните им дейности бяха контролът върху фабрика за триони, кегелбан, мотел, банка, пивоварница, обширни ферми в окръга Роузуотър, Индиана, и няколко мини за въглища в Северен Кентъки.

Корпорацията Роузуотър заемаше два етажа на Пето авеню № 500 в Ню Йорк и поддържаше малки кантори в Лондон, Токио, Буенос Айрес и в окръга Роузуотър. Член на фондацията Роузуотър нямаше право да нарежда на корпорацията къде да се влага капиталът. Обратно, корпорацията нямаше право да съветва фондацията как да разполага с огромните печалби, които корпорацията реализираше.

* * *

Тези факти станаха известни на младия Норман Мушари, който се дипломира като първенец на випуска си в Юридическия факултет в Корнел и започна работа в адвокатската фирма „Уошингтън, Д.С.“, която бе създала и фондацията, и корпорацията, кантората на Макалистър, Робджънт, Рийд и Макги. Беше от ливански произход, син на търговец на килими в Бруклин. Висок бе пет фута и три инча. Имаше огромен задник, който сияеше, когато беше гол.

Мушари бе най-младият, най-ниският и по всички свои чудатости най-малко англосаксонският тип мъж, служещ в кантората. Назначен бе да работи при най-изкуфелия от партньорите, Търмонд Макалистър, мил, стар глупак на 76 години. Никога не биха го назначили, ако другите партньори не бяха решили, че в делата си Макалистър трябва да следва по-твърд курс.

Никой не обядваше с Мушари. Той се хранеше сам в евтини закусвални и кроеше планове за гибелта на фондацията Роузуотър. Не познаваше никого от Роузуотърови. Това, което събираше във фокус неговите въжделения, бе фактът, че състоянието Роузуотър бе най-голямата сума, чиито интереси се представляваха от Макалистър, Робджънт, Рийд и Макги. Спомни си какво му каза веднъж неговият любим професор Леонард Лийч за кариера в правото. Лийч каза, че както добрият пилот трябва винаги да търси места за кацане, така и адвокатът трябва да търси ситуации, където големи суми могат да сменят собственика си.

— Във всяка голяма сделка — каза Лийч — има магически миг, когато едната страна е отстъпила състоянието, а другата, която трябва да го получи, все още не го е сторила. Един бдителен адвокат ще направи този миг свой и притежавайки състоянието за една магическа микросекунда, ще грабне малко от него, докато го предава. Ако този, който трябва да го получи, не е свикнал с толкова пари, има комплекс за малоценност или неопределено чувство за вина, каквато имат повечето хора, адвокатът често може да вземе и половината сума и пак ще получи разлигавените благодарности на получателя.

Колкото повече Мушари ровеше поверителните папки на фирмата, отнасящи се до фондацията Роузуотър, толкова по-възбуден ставаше. Особено вълнуваща бе онази част от устава, където се изискваше незабавно изгонване на всеки служещ с доказано душевно заболяване. В кантората открито се говореше, че президентът на фондацията Елиът Роузуотър, синът на сенатора, бил луд. Тази характеристика бе шеговита и Мушари знаеше, че тя няма да стигне до съда. Колегите на Мушари наричаха Елиът Смахнатия, Светията, Св. Перушан, Йоан Кръстител и тъй нататък.

— Непременно трябва да закараме този екземпляр в съда — мечтаеше си Мушари.

Според сведенията, следващият, който трябваше да стане президент на фондацията, един братовчед от Роуд Айлънд, бе посредствен във всяко отношение. Когато дойдеше вълшебният миг, Мушари щеше да го представи.

Човек без слух, Мушари не знаеше, че и той самият има прякор в кантората. Това бе една мелодия, която някой обикновено подсвиркваше, когато той влизаше и излизаше. Мелодията беше. „Скок-подскок, невестулке“.

* * *

Елиът Роузуотър стана президент на фондацията през 1947 година. Седемнадесет години по-късно, когато Мушари започна да го проучва, Елиът беше на 46 години.

Мушари, храбрият малък Давид, който ще заколи Голиат, както смяташе той, бе точно на половината на неговите години. Изглеждаше като че ли самият господ — бог желаеше малкият Давид да победи, защото документ след документ доказваха, че Елиът е неизлечимо болен.

В заключената архива в подземието на фирмата например имаше плик с три печата — знаеше се, че трябва да бъде връчен неразпечатан на този, който щеше да оглави фондацията след смъртта на Елиът.

В него имаше писмо от Елиът и ето какво пишеше вътре:

Скъпи братовчеде или който и да си,

Поздравявам те с твоето огромно състояние. Забавлявай се.

То може да разшири възможностите да опознаеш какви съветници и попечители е имало твоето невероятно богатство досега.

Както много други американски състояния, богатството Роузуотър бе събирано в началото от млад ратай християнин, без чувство за хумор и със запек, който станал спекулант и рушветчия по времето и след Гражданската война. Ратаят бил Ной Роузуотър, моят прадядо, роден в окръга Роузуотър, Индиана.

Ной и брат му Джордж наследили от баща си, пионер — заселник, 600 акра обработваема земя, тъмна и тлъста като шоколадова торта, и малка, почти фалирала фабрика за триони. Дошла войната.

Джордж събрал група доброволци и заминал начело.

Ной наел един глупак от селото да се бие заради него, преустроил фабриката за производство на саби и байонети, а във фермата започнал да отглежда свине.

Ейбръхам Линкълн заявил, че никоя сума не е достатъчно голяма да заплати възстановяването на Съединените щати, затова Ной определял цените на своите произведения пропорционално с размерите на националната трагедия. И направил следното откритие: протестите на правителството срещу цените и качеството на произведенията му се изпарявали след подкупите, които били смешно малки.

Оженил се за Клеота Херик, най-грозната жена в щата Индиана, защото притежавала 400 000 долара. С парите й разширил предприятието и купил нови ферми, всички в окръга Роузуотър. Станал най-големият самостоятелен собственик на свине в целия Север. И за да не бъде мамен от производителите на месни консерви, купил контролния пакет акции на една кланица в Индианополис. За да не бъде мамен от доставчиците на стомана, купил контролния пакет акции на една компания за производство на стомана в Питсбърг. За да не бъде мамен от доставчиците на въглища, купил контролния пакет акции на няколко мини. За да не бъде мамен от лихварите, основал банка.

Маниакалният му страх да не бъде жертва на някого станал причина да се занимава все повече с ценни книжа, акции и облигации и все по-малко със саби и свинско. Малки опити с обезценени книжа го убедили, че те могат да бъдат продадени без усилие. Докато продължавал да подкупва хората от правителството, за да търгува със състояния и национални ресурси, главното му увлечение станала продажбата на дребно на ценни книжа без покритие.

Когато Съединените щати, създадени като обетована земя за всички, били на по-малко от век, Ной Роузуотър и няколко други като него демонстрирали лудостта на праотците основатели в едно отношение: онези мрачни неотдавнашни прародители не са прокарали закон в обетованата земя, който да ограничава състоянието на всеки гражданин. Тази загриженост била породена от жалостивото състрадание към тези, които обичат скъпи неща, и от чувството, че континентът е така необятен и богат, а населението така малобройно и предприемчиво, че никакъв крадец, независимо колко ловко краде, не може да причини нещо повече от незначително безпокойство на някого.

Ной и няколко други като него преценили, че континентът все пак не е безкраен и продалите чиновници, особено законодателите, могат да бъдат убедени да подхвърлят големи залъци от него, и то така да ги подхвърлят, че да паднат там, където стоят Ной и подобните му.

По този начин шепа ненаситни граждани получиха всичко, което си заслужаваше да се притежава в Америка. Това бе жестокото, глупавото, съвсем неподходящото и ненужното, тъжното, което създаде американското класово общество. Наричаха честните, трудолюбиви, мирни граждани кръвопийци, когато искаха да им се плати надница, с която едва се преживява. И те разбраха, че оттук нататък възхвалите се пазеха за онези, които изобретяваха начини да им се плащат огромни суми за това, че извършват престъпления, срещу които няма прокарани закони. Така американската мечта заплува с корема нагоре, позеленя, изплува на покритата с пяна повърхност на безграничната алчност, изпълни се с въздух и се пръсна на обедното слънце.

Et pluribus unum^[2] сигурно е иронично мото, което е изписано на монетите на тази обетована земя, защото всеки гротескно богат американец представлява собствеността, привилегиите и удоволствията, от които е лишено множеството. Друго, още по-поучително мото в светлината на историята, сътворено от Ной Роузуотър, можеше да бъде: „Грабвай колкото можеш повече или няма да получиш нищо.“

А Ной създаде Самюъл, който се ожени за Джералдин Еймс Рокфелер. Самюъл се интересуваше много повече от политика, отколкото баща си, служеше неуморно на Републиканската партия, като сваляше и издигаше държавници, стана причина тази партия да издига кандидатурите на хора, които скитаха като дервиши, крещяха перфектно на вавилонски и нареждаше на полицията да стреля в тълпите, когато някой беден човек се решеше да каже, че той и един Рокфелер били равни пред закона.

Самюъл купи вестници, купи и проповедници. Даде им да научат следния лесен урок и те го научиха добре: „Всеки, който си въобразява, че Съединените щати са обетована земя, е смахнат, мързелив, проклет глупак.“ Самюъл тръбеше, че нито един американски фабричен работник не заслужава повече от 80 цента дневно. И че той самият трябва да е благодарен, че има възможност да плати 100 000 долара и дори повече за картина на някой италианец, умрял преди три века. Преглъщаше тази обида, като подаряваше картини на музеите за духовното издигане на бедните. Музеите бяха затворени в неделя.

Самюъл създаде Листър Еймс Роузуотър, който се ожени за Юнис Елиът Морган. Има нещо, което трябва да се каже за Листър и Юнис: противно на Ной и Клеота, Самюъл и Джералдин, те можеха при случай да се смеят съвсем искрено. А като любопитно допълнение може да се спомене, че Юнис стана шампион по шахмат за жени на Съединените щати през 1927 година и отново през 1933.

Освен това тя написа исторически роман за жена гладиатор Рамба Македонска, който стана бестселър в 1936 година. Умря при корабокрушение край Котуит, Масачузетс. Беше умна и забавна, с чистосърдечна загриженост за положението на бедните. Това беше майка ми.

Съпругът й Листър не се занимаваше с бизнес. От рождението си до деня, когато пиша това, той бе оставил управлението на всичко, което притежаваше, на адвокати и банки. Прекарал бе почти целия си съзнателен живот в Конгреса на Съединените щати, където проповядваше нравственост, отначало като депутат от областта, чийто център е окръгът Роузуотър, а след това като сенатор от Индиана. Това, че е или някога е бил личност в Индиана, е прозрачна политическа измислица. Листър създаде Елиът.

Листър мислеше за задълженията и отговорността, произтичащи от наследеното си състояние почти толкова, колкото повечето хора мислят за палеца на левия си крак. Парите никога не го занимаваха, безпокояха или изкушаваха. Нямаше угризения дори ако предадеше 35% от състоянието на фондацията, която ти сега управляваш.

А Елиът се ожени за Силвия Дювре Цетерлинг, парижка красавица, която го намрази. Майка й покровителстваше художници. Баща й бе най-големият жив виолончелист. Дядо й и баба й по майчина линия бяха Рокфелер и Дюпон.

Елиът стана пияница, утопичен мечтател, самохвалко и безцелен глупак.

Елиът не създаде никого.

Бон воаяж, скъпи братовчеде или който и да си. Бъди великодушен. Бъди добър. Спокойно можеш да обърнеш гръб на науката и изкуствата. Те не са помогнали на никого. Бъди искрен, внимателен приятел на бедните.

Писмото бе подписано:

Покойният Елиът Роузуотър.

Със сърце, кънтящо като алармена инсталация, Норман. Мушари нае голям сейф и сложи писмото в него Първото сериозно доказателство нямаше да остане сам за дълго.

Мушари се върна в стаята си, размишлявайки, че Силвия е в процес на развод с Елиът и че старият Макалистър защищава ответника. Тя живееше в Париж и Мушари й изпрати писмо, в което намекваше, че е обичайно при съвременните цивилизовани разводи страните в процеса да си връщат взаимно писмата, която са си писали. Помоли я да му изпрати всички писма на Елиът, които е запазила.

Получи 53 писма с обратна поща.