Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Драконите на изчезналата луна (9)

9
Прашните равнини

Дъждът, който се изливаше над подгизналите северни земи на Ансалон и причиняваше толкова несгоди на соламнийските рицари, щеше да бъде добре дошъл за елфите на юг, които тепърва започваха своето пътуване през Прашните равнини. Елфите от Квалинести винаги бяха възпявали слънцето. Неслучайно имаха своята Кула на Слънцето, а кралят им се наричаше негов Говорител. Слънчевите лъчи прогонваха мрака и усмиряваха ужасите на нощта, носеха живот на цветята им и топлина в домовете им. Елфите възпяваха дори новото слънце, появило се след Войната на Хаоса, тъй като, колкото и слабо, бледо и болнаво да им се струваше, все пак продължаваше да поддържа живота сред техните земи.

Над Прашните равнини обаче това слънце не носеше живот… а смърт.

Никога дотогава никой елф не си бе позволявал да проклина слънцето. В този момент — само след няколкодневно пътуване през празните, сурови земи на равнините, под странното, втренчено око на това слънце (око, което вече не беше бледно и болнаво, а жестоко и безпощадно като окото на отмъстителна богиня) — елфите се бяха научили да го мразят и проклинат безрадостно всеки път щом лъчите му пробиеха над хоризонта и облееха света със злокобната си светлина.

Елфите бяха сторили всичко възможно да се подготвят за пътуването, което ги очакваше, ала никой, с изключение на живелите на открито, не можеше да знае със сигурност какво зло е на път да ги сполети. Даже вестоносците, поддържали връзка с Алхана Звезден Бриз, досега не бяха пресичали Прашните равнини, понеже неизменно пътят им минаваше на север, през мочурливите земи на драконесата Онисаблет. Гилтас бе обмислил идеята да използват този маршрут, ала почти незабавно я беше отхвърлил. Един или двама лесно биха се промъкнали незабелязани от драконесата и верните й слуги, но сега ставаше дума за цял народ, а и вестоносците твърдяха, че напоследък мочурищата са станали още по-опасни от преди, особено след като драконесата бе заграбила нови земи. Малцина успяваха да намерят обратния път от владенията й.

Бунтовниците, в голямата си част елфи скитници, навикнали на живота на открито — имаха далеч по-ясна представа срещу какво са изправени бежанците. И макар никой от тях да не бе навлизал толкова надълбоко в пустинята, все пак знаеха, че животът им вероятно ще зависи от способността им във всеки един момент да бъдат готови да побегнат, за да го спасят, така че благоразумно се бяха разделили с онези предмети, които може би имаха известна стойност за живите, но пък щяха да са напълно безполезни за мъртвите.

На голяма част от бежанците обаче тепърва им предстоеше да научат този ценен урок. Елфите от Квалинести бяха побегнали от домовете си, използвайки тунелите, прокопани от джуджетата, бяха пътували под прикритието на нощта и под непрестанна заплаха за живота си. Дори и така доста от тях бяха успели да вземат със себе си торби и сандъци, пълни с копринени одежди, дебели вълнени дрехи, накити и кутии с бижута, книги, съдържащи хронологията на семействата им, играчки и кукли за децата, дреболии от всякакъв род и размер. Тези безполезни предмети носеха сладостта на спомена за отминалото и им даваха поне някаква надежда за бъдещето.

Под натиска на настойчивите молби на жена си Гилтас бе направил опит да ги убеди, че трябва да оставят украшенията и дрънкулките, за да не забавят пътуването им. Дори бе настоял всеки елф да носи толкова вода и храна, колкото може, или поне достатъчно за едноседмично пътуване през пустинята. И ако това значеше, че някоя млада елфида не може да вземе със себе си своите обувки за танци, то не й оставаше нищо друго, освен да се примири. Не един и двама сметнаха строгите му нареждания за прекалени и бяха изразили недоволството си на висок глас. Други бързо бяха стигнали до идеята, че не би имало нищо лошо в това да направят носилки, които да влачат след себе си, и съвсем скоро мнозина се бяха заели с тази задача. Гилтас просто ги наблюдаваше и клатеше глава.

— Никога няма да успееш да ги накараш да изоставят съкровищата си, любов моя — каза Лъвицата. — Дори и не се опитвай, понеже това само ще ги настрои срещу теб.

— Но тогава толкова много от тях ще измрат по пътя през пустинята! — Гилтас посочи един достолепен елф, който по някакъв начин бе успял да вземе със себе си по-голямата част от покъщнината си, включително и неголям стенен часовник, който звучно отброяваше часовете. — Нима не го разбират?

— Не го разбират — каза безцеремонно Лъвицата, — но ще им се наложи. Всеки от тях ще получи възможност да изостави миналото си или да умре, докато го носи, окачено на врата му. Дори и техният крал обаче не може да направи този избор вместо тях самите. — Тя постави ръка на рамото му. — Помни това, Гилтас. Ще има и такива, които по-скоро биха предпочели да умрат. Подготви се отрано.

Гилтас размишляваше над нейните думи, докато крачеше по обрулената скала, простираща се подобно на безчувствено, голо, червено-оранжево море, докъдето поглед стигаше. Зад гърба му, под жарките лъчи на слънцето, вървеше неговият народ. Разкривени от адската мараня, повечето елфи изглеждаха издължени и сякаш изчезваха в далечината. Младият крал лично се бе разпоредил в края на колоната да крачат най-силните сред тях, за да помагат на падналите и останалите без дъх, докато в същото време елфите скитници трябваше да охраняват фланговете им.

„Няма да успеем“ — даде си внезапно сметка той.

Елфите нямаха представа как да се обличат в пустинята. След като жегата ги бе принудила да изхвърлят голяма част от дрехите си, понастоящем мнозина имаха ужасни слънчеви изгаряния. Сега носилките поне имаха някакъв смисъл — използваха ги, за да пренасят болните и изтощените до смърт. Жегата изсмукваше дъха им, караше краката да се заплитат, а главата да се свежда в ужасено отчаяние. Точно според предвижданията на Лъвицата, елфите бяха започнали да се лишават от миналото си. И макар по скалата да не оставаше каквато и да е следа от стъпките им, за преминаването им говореха безбройните изоставени торби, строшени сандъци, изпадналите или захвърлени от уморените ръце предмети.

Движеха се бавно, прекалено бавно. Според картите, с които разполагаха, щеше да им се наложи да извървят близо двеста и петдесет мили, преди да се доберат до стария кралски път, водещ към Силванести. Тъй като обаче успяваха да изминават едва по няколко мили на ден, най-вероятно щяха да останат без храна и вода далеч преди да са преполовили разстоянието. Гилтас бе чувал, че дори и в пустинята могат да бъдат намерени места, където има вода, ала нито едно такова не бе отбелязано на картите, така че нямаше представа как да ги открият.

Оставаше му една-едничка надежда — надеждата, вдъхнала му куража да предприеме опасното пътуване. Трябваше да се опитат да открият Хората от равнината, които живееха сред това забравено от боговете опустошено място. Без тяхната помощ народът на Квалинести навярно щеше да изчезне завинаги.

Първоначалното му предположение бе, че пътуването през Прашните равнини поне донякъде ще напомня за пътуването из други части на Ансалон, където пътникът лесно можеше да се натъкне на градове или селища, разположени на ден или два разстояние. Някой беше споменал, че наблизо има селище, което Хората от равнината наричат Дунтол. Картата указваше, че Дунтол се намира източно от Торбардин. Елфите пътуваха на изток, право срещу сутрешното слънце, и все пак досега не бяха забелязали никакви следи от селището. Накъдето и да погледнеше Гилтас, погледът му се простираше на мили наоколо, над равнина от оголена червена скала, без какъвто и да било знак за живот.

Елфите пиеха твърде много вода. Скоро се наложи да издаде заповед елфите скитници да събират меховете и да наложат дажби. Не след дълго издаде подобна заповед и по отношение на храната.

Лишени от възможността да пият, когато са жадни, елфите бяха станали неспокойни и изплашени. Някои дори се бяха осмелили да се борят за водните мехове, други бяха умолявали със сълзи на очи да не им ги отнемат. Гилтас бе настоял на своето, карайки мнозина да насочат горчивите си клетви от слънцето към своя крал. За щастие на младежа — единственото, което поне донякъде бе повдигнало духа му — префект Палтейнон бе изгорял твърде много от слънцето и понастоящем лежеше в една от носилките, неспособен да причинява допълнителни неприятности.

— Когато водата ни свърши, можем да пием кръвта на конете — каза Лъвицата. — Това ще ни помогне да преживеем поне още няколко дни.

— А когато конете умрат? — попита той.

Тя сви рамене.

На следващия ден две от жертвите на слънцето бяха мъртви. Елфите нямаше как да ги погребат, понеже никой от инструментите, които носеха със себе си, не можеше да проникне под твърдата повърхност на скалата. Наоколо не се виждаха дори камъни, с които да издигнат погребална могила над телата. Накрая някой даде идея да ги увият във вълнени наметала и да ги спуснат с въжета дълбоко в една от скалните пукнатини.

Замаян от продължителното ходене под слънцето, Гилтас мълчаливо се вслушваше в жалните ридания на онези, които оплакваха умрелите. Той се взря в дълбоката пукнатина и отпаднало си представи какъв ли благословен хлад цари там долу. Усети нечие докосване върху ръката си.

— Имаме си компания — посочи на север Лъвицата.

Гилтас засенчи очи и се вгледа през адската мараня. В далечината, потрепващи сенки в опустошителната горещина, се виждаха трима конници. Не можеше да различи никакви подробности. Остана вгледан нататък, додето очите му не потънаха в сълзи от напрегнатото взиране и с надеждата да забележи как конниците се приближават, ала никой от тях не помръдна. Сетне замаха с ръце и закрещя, докато гърлото му не прегракна, ала ездачите просто стояха на място, без да предприемат каквото и да било.

Скоро Гилтас си даде сметка, че няма смисъл да губят повече време, и даде заповед колоната отново да потегли.

— Сега всичко зависи от тях — произнесе Лъвицата.

— Едва ли ще се приближат — поклати глава младият крал. Горчивото разочарование го задавяше.

Конниците ги следваха. Понякога изчезваха между скалите, сетне отново се появяваха, но неизменно се държаха на разстояние. Все пак несъмнено искаха да бъдат забелязани, искаха елфите да знаят, че са някъде там и ги наблюдават. Не проявяваха агресивност, но и нямаше нужда. Ако наистина смятаха елфите за свои врагове, всичко, което трябваше да направят, бе да оставят слънцето да си свърши работата.

Когато жалостивият плач на децата и риданията на скърбящите най-сетне станаха съвсем непоносими за ушите му, Гилтас не се сдържа.

— Смяташ да говориш с тях? — попита Лъвицата с пресъхнал от жегата и липсата на вода глас.

Той кимна. Устата му бе твърде изморена, за да прахосва думите напразно.

— Ако са от Равнинните хора, едва ли им е особено приятно, че през земите им преминават непознати — предупреди го тя. — Навярно ще те погубят.

Той отново кимна, след което взе ръката й и я допря до устните си. Сетне обърна коня на север и го подкара към ездачите в далечината. Лъвицата се разпореди колоната да спре. Елфите изнурено изпопадаха върху ожарената земя. Неколцина проследиха с очи как младият крал се отдалечава на коня си, ала повечето бяха твърде изтощени, за да ги е грижа какво ще се случи с него.

Странните конници нито смушкаха конете си, за да го пресрещнат, нито обърнаха и побягнаха. Просто чакаха търпеливо да ги доближи. Все още му беше трудно да ги различи с пълни подробности, а когато най-сетне стигна съвсем близо до тях, си даде сметка защо. Непознатите бяха увити от главата до петите с бели дрехи, които предпазваха от слънцето и жегата. Освен това бяха препасали мечове.

От гънките на белия плат го наблюдаваха тъмни, проницателни очи. Нищо не се четеше в тези присвити срещу слънцето очи освен студенина и безстрастност.

Най-сетне единият от тях накара коня си да пристъпи напред, за да покаже на краля, че той е водачът на останалите. Гилтас мислено си отбеляза конника, ала вниманието му бе привлечено към друг от ездачите, които стоеше леко встрани от останалите. Беше изключително висок и се извисяваше над главите на останалите и макар Гилтас по никакъв начин да не можеше да каже защо, все пак имаше чувството, че именно високият мъж е начело на другите.

Излезлият напред ездач изтегли меча си, насочи го срещу краля на елфите и изкрещя някаква заповед.

Гилтас не разбра думите му. Все пак жестът на непознатия говореше сам по себе си и младежът накара коня си да спре. Чак тогава вдигна нагоре собствените си, изгорели от слънцето ръце, за да покаже, че е невъоръжен.

— Бин’он ду’ат — произнесе Гилтас, доколкото му позволяваха напуканите устни. — Поздравявам ви.

Странникът отвърна с поредица от странни думи, които забръмчаха в ушите на краля, без да придобият какъвто и да било смисъл.

— Съжалявам — каза той, като се изчерви, преминавайки на общ, — но зная само толкова от вашия език. — Говореше трудно. Гърлото му беше сухо като пергамент.

Непознатият размаха меча си и пришпори коня право срещу Гилтас. Кралят нито помръдна, нито потрепна. Мечът изсвистя на безопасно разстояние от главата му. Непознатият обърна коня си и отново препусна към него, след което дръпна юздите и накара животното да се закове сред вихрушка от прах и обуздана сила, демонстрираща отличните умения на ездача му.

Вече се канеше да заговори, когато високият мъж встрани от другите вдигна заповедно ръка. Той също се приближи и огледа одобрително Гилтас.

— В теб има кураж — произнесе на общия език.

— Не — възрази младежът. — Просто съм прекалено изморен, за да се движа.

Високият мъж се разсмя на висок глас, ала смехът му прозвуча късо и рязко. Даде знак на първия ездач да прибере меча си и отново се обърна към Гилтас:

— Защо елфите, които живеят сред плодородни земи, е трябвало да ги напуснат и да нападнат нашите?

Гилтас осъзна, че се взира във водния мех на непознатия. Мех, издут с вода, с мънички капчици като мъниста, пръснати по кожената му повърхност. Насили се да извърне очи и отново да погледне странника.

— Не нападаме земите ви — облиза сухите си устни той. — Опитваме се да ги пресечем. Насочили сме се към земите на нашите братовчеди, силванестите.

— Значи не смятате да се заселвате в Прашните равнини? — попита високият мъж. Очевидно не обичаше да пилее думите си и говореше само толкова, колкото бе нужно, нито повече, нито по-малко. Гилтас с право си даде сметка, че вероятно непознатият не обичаше да пилее и други неща, най-малкото симпатията си спрямо непознати натрапници.

— Съвсем вярно, нямаме такива намерения — каза бързо той. — Ние сме народ, свикнал да живее сред зелени гори и прохладна вода. — Докато произнасяше последното, почувства как в гърлото му натежава носталгия, която едва не напълни очите му със сълзи. Ала сълзи нямаше. Слънцето отдавна ги беше изгорило. — Трябва да се върнем сред нашите дървета, инак ще измрем.

— Но защо сте побегнали от зелените си гори и прохладната вода? — попита високият мъж.

Гилтас се олюляваше на седлото. Наложи се да замълчи, за да събере достатъчно влага в гърлото, с която да заговори отново. Но не успя. Думите му излязоха като остър шепот.

— Драконесата Берил нападна страната ни. Сега драконът е мъртъв, ала столицата ни, Квалиност, бе унищожена. Мнозина елфи и немалко хора загубиха живота си, докато я бранеха. В земите ни се разпореждат Мрачните рицари. Те желаят смъртта ни. Не бяхме достатъчно силни, за да им се противопоставим, така че трябваше да…

Когато се опомни, Гилтас лежеше по гръб и се взираше в немигащото око на отмъстителното слънце. Високият мъж се бе разположил удобно до него, докато друг от конниците внимателно овлажняваше устните на краля.

Високият пустинник поклати глава:

— Не зная кое е по-голямо — смелостта на елфите или тяхната глупост. Да пътувате посред ден, без да сте облечени подходящо… — Той отново поклати глава.

Гилтас се изправи с мъка. Мъжът, който му даваше вода, го принуди отново да легне.

— Освен ако не бъркам — продължи високият пустинник, — ти си Гилтас, син на Лораналанталаса и Танис Полуелф.

Младежът изумено се взря в него.

— Но откъде…?

— Аз съм Скиталеца — каза високият мъж, — син на Речен Вятър и Златна Луна. А това са моите спътници. — Той не представи останалите, очевидно оставяйки на тях самите да го направят, нещо, което очевидно те не проявяваха желание да сторят. Без съмнение не бяха хора на думите. — Ще ви помогнем — добави Скиталеца, — дори само защото искаме да се махнете по-бързо от земите ни.

Предложението не звучеше особено добронамерено, ала на Гилтас не му оставаше друго, освен да го приеме и да бъде благодарен.

— Ако се чудиш защо — прибави Скиталеца, — трябва да благодариш на майка ми. Тя ме изпрати да ви потърся и да ви помогна.

Младежът нямаше абсолютно никаква представа защо или как се случваше всичко това, но можеше единствено да предположи, че Златна Луна е получила видение за тежкото им положение.

— Как е… майка ти? — попита той, вкусвайки прохладните капки вода с вкус на коза. Дори и така обаче вкусът им му се струваше по-приятен и от най-изисканото вино.

— Мъртва е — отвърна Скиталеца, зареял поглед над равнината.

Гилтас го изгледа стреснато. Тонът на мъжа с нищо не намекваше, че мисълта за смъртта на майка му го е натъжила по какъвто и да е начин. Младежът вече се канеше да измърмори някакви съболезнования, когато Скиталеца отново заговори:

— Преди две нощи духът на моята майка дойде при мен и ми каза да потегля на юг. Не знаех защо, нито пък тя ми обясни. Мислех, че вероятно ще открия тялото й, понеже каза и че лежи непогребана, но духът й изчезна, преди да съм успял да я попитам къде да я потърся.

Гилтас отново започна да заеква в опит да изрази съжаленията си, ала Скиталеца не му обърна внимание:

— Вместо това — каза тихо той, — открих теб и твоя народ. Може пък ти да знаеш как да открия майка си?

Преди кралят да успее да отговори, Скиталеца прибави:

— Съобщиха ми, че е избягала от Цитаделата преди атаката на дракона, но никой не знае накъде се е упътила. Твърдяха, че по това време била във властта на нещо като лудост, може би на онази болест на ума, която често посещава старите и болните. Но когато видях духа й, не ми се стори полудяла. По-скоро имах чувството, че е затворница.

Гилтас мълчаливо си помисли, че дори и майка му да не беше луда, то Скиталеца със сигурност бе изгубил ума си, ако се съдеше по всички тези приказки за духове и непогребани тела. Независимо от всичко обаче видението на този странен човек бе на път да спаси всички им, така че нямаше намерение да спори с него по този въпрос. Задоволи се да отговори единствено, че няма представа къде може да е Златна Луна, нито пък дали наистина е жива или мъртва. При мисълта за това усети как сърцето му се свива при спомена, че собствената му майка лежи непогребана на дъното на новообразуваното езеро. Внезапно го обзеха огромна умора и леност. Искаше му се да му позволят да лежи с дни, без да вкусва нищо друго, освен прекрасната вода върху устните си. Трябваше обаче да мисли и за народа си. Като твърдо се противопостави на всички увещания да остане легнал, Гилтас с олюляване се изправи на крака.

— Опитваме се да достигнем Дунтол — каза той.

Скиталеца се бе изправил заедно с него:

— Отдалечили сте се прекалено на юг. Но съвсем наблизо има един оазис. Хората ти ще могат да си починат там и да съберат сили, преди да продължите. Междувременно ще изпратя спътниците си до Дунтол, за да ви набавят храна и всичко необходимо.

— Имаме пари — започна Гилтас, ала моментално преглътна думите си, забелязал разгневеното изражение на Скиталеца. — Искам да кажа, сигурен съм, че можем да ви се отплатим някак — поправи се унило.

— Напуснете земите ни — натърти пустинникът. — И без друго драконът вече заграби достатъчно.

— Така и смятаме да сторим — отвърна уморено Гилтас. — Както казах, упътили сме се към Силванести.

Скиталеца се взира дълго в него. Явно се канеше да каже нещо, ала, изглежда, размисли. Обърна се към спътниците си и известно време говори с тях на езика на хората от равнината. Гилтас се зачуди какво ли щеше да му каже, ала съвсем скоро откри, че всичките му мисли са насочени към отчаяното усилие да остане прав. С радост установи, че бяха напоили и коня му.

Двамата от пустинниците препуснаха нанякъде. Скиталеца предложи на Гилтас да го съпроводи по обратния път.

— Освен това ще ви покажа как да се обличате, за да предпазите кожата си от слънчевите лъчи — каза високият мъж. — Преди всичко трябва да пътувате нощем и да спите по време на дневните горещини. Хората ми ще излекуват болните ви и ще ви покажат как да издигнете навеси. След това ще ви помогнем да се доберете до стария кралски път, откъдето съвсем лесно ще стигнете до Силванести. Очакваме от вас да тръгнете по този път и никога повече да не се върнете.

— Защо продължаваш да повтаряш това? — попита настоятелно Гилтас. — Наистина, Скиталецо, не искам да те обидя, но не мога да си представи защо някой би искал да живее на подобно място. Сигурно дори Бездната не е толкова праза и безутешна, колкото ми се струва тази пустиня.

Кралят на елфите не без основание се страхуваше, че прямите му въпроси могат да разгневят пустинника, и вече се канеше да поднесе извиненията си, когато осъзна, че откъм плътно увитата в плат глава на Скиталеца се разнася тих смях. Гилтас бе виждал Речен Вятър само веднъж през живота си, когато двамата със Златна Луна бяха посетили родителите му преди много време, но внезапно си даде сметка колко силно му напомня Скиталеца за високия суров ловец.

— Пустинята е красива посвоему — каза той. — След дъжд цветята се пробуждат към живот и изпълват въздуха със сладкия си аромат. Червеното на скалите под небесното синьо, пътят на облачните сенки през вълнистите дюни, пясъчната вихрушка, вечният бяг на търкалящите се бурени, острият мирис на дивия чай. Винаги когато отсъствам, дори за кратко, чувствам липсата на всичко това, по начина по който и на теб ти липсват гъстият покров от листа над главата, падането им през есента, непрестанният дъжд, плетеницата на лозата и задушливият мирис на плесен, изпълващ всеки твой дъх.

— Изглежда, Бездната за един, е Рай за друг — кимна усмихнато Гилтас. — Можеш да задържиш своя Рай, Скиталецо. Аз пък ще задържа моите дървета и прохладните си езера.

— Надявам се да успееш — отвърна пустинникът, — но не бих залагал много на това.

— Защо? — попита разтревожено кралят. — Знаеш ли нещо?

— Нищо сигурно — отговори Скиталеца. Той накара коня си да спре и се обърна към него: — Двоумях се дали да ти го кажа. Напоследък слуховете се носят заедно с вятъра като семената на тополите.

— И все пак явно си повярвал на този — произнесе Гилтас.

Скиталецът продължаваше да се колебае. Младият крал добави:

— Възнамеряваме да отидем в Силванести независимо от всичко. Уверявам те, че никой от нас не желае да остава в пустинята по-дълго, отколкото ще бъде необходимо да я прекосим.

Скиталеца се загледа в далечината, където разноцветните дрехи на елфите приличаха на множество цветя, изникнали като по чудо насред пустинята.

— Слуховете нашепват, че кралството на елфите в Силванести е паднало под ботуша на Мрачните рицари — обърна тъмните си очи към Гилтас той. — Не го ли знаехте?

— Не — отговори младежът. — Чувам го за пръв път.

— Иска ми се да можех да ти кажа повече, но предполагам ти е ясно, че народът на елфите също не обича да споделя всичко с хората от равнината. Но се питам дали вярваш на този слух?

Гилтас поклати отрицателно глава, ала заедно с това сърцето му заби силно и учестено. Можеше да се държи колкото си иска уверено пред този странник и пред собствените си хора, но истината бе, че наистина от седмици не бяха чували за изпадналата в немилост кралица на Силванести, Алхана Звезден Бриз. Не и от падането на Квалинести насам. От дълго време Алхана Звезден Бриз водеше война в желанието си да навлезе в земите на силванестите, отвъд щита, който ги заобикаляше. За последно бяха научили нещо с положителност, когато бе пристигнала вест, че щитът най-сетне е паднал, а кралицата е разположила войските си на границата и се готви да нахлуе през нея. Някой лесно би могъл да се опита да го успокои, че пратениците на Алхана вероятно не могат да го открият, тъй като непрестанно бяха в движение, ала Гилтас знаеше, че вестоносците на кралицата са приятели с орлите, соколите и всички твари с остър взор, така че, ако наистина искаха да го намерят, несъмнено нямаше да закъснеят да го сторят. Може би все пак слухът беше истина и това обясняваше доста неща.

Още един товар на плещите му. И ако действителността бе такава, каквато предполагаше, навярно вместо да бягат от опасността, просто се бяха втурнали към нея. Нямаха друг избор. Не можеха да останат още дълго в пустинята.

„Ако се налага да умра, нека поне бъде под короната на някое дърво“ — помисли си той.

Гилтас се изправи в седлото.

— Благодарен съм за тези сведения, Скиталецо. Предупреден значи въоръжен. Нека не караме повече хората ми да чакат, трябва да им съобщя, че помощта е на път. Колко дни ще ни отнеме, докато се доберем до кралския път?

— Зависи от куража ви — отвърна Скиталеца. Гилтас беше готов да се обзаложи, че в очите на високия мъж се е разляло отражението на топла усмивка. — Но ако всички елфи са като теб, съм сигурен, че няма да чакате дълго.

Гилтас кимна с благодарност. Искаше му се да е заслужил комплимента. Ако питаха него, куражът му се дължеше най-вече на изтощението.