Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Драконите на изчезналата луна (8)

8
Идването на бога

Над Соламнийските равнини се сипеше дъжд, дъжд, който не бе спирал, откакто силите на Мина бяха удържали своята победа над рицарите при град Солантас. Веднага след поражението им Мина бе предупредила оцелелите, че следващата й стъпка ще бъде да превземе Санкшън. Освен това им бе казала да обмислят добре могъществото на Единия бог, отговорен за загубата им при Солантас. Чак тогава им бе позволила да потърсят спасение, за да разпространят новината за идването на новия бог.

На рицарите не им бе останало друго, освен мрачно да се подчинят на заповедта на завоевателката, и сега, четири дни по-късно, все още яздеха под дъжда към имението на лорд Улрих, разположено на около петдесет мили източно от града. Дъждът се изливаше, вледеняващ и всепроникващ. Рицарите и оредялата войска, която водеха след себе си, бяха подгизнали, потънали в кал и трепереха от студ. Ранените сред тях бяха започнали да страдат от треска и не след дълго мнозина намериха смъртта си.

Сред застигнатите от тази участ бе и лорд Найджъл, Рицар на Короната. Погребаха го под грамада от камъни с надеждата, че след време роднините му ще успеят да намерят тялото и да го положат в семейната гробница. Докато Джерард помагаше при пренасянето на тежките камъни, несъзнателно се бе запитал дали душата на лорда също е отлетяла, за да се присъедини към армията от души, която ги бе сразила. Приживе лорд Найджъл без колебание би дал и последната си капка кръв, преди да предаде Ордена на Соламнийските рицари. В смъртта си обаче навярно щеше да се превърне в техен враг.

Защото сред ужасяващия прилив от души при Солантас младият войн бе съзрял и призраците на други соламнийски рицари. Навярно тези клетници просто нямаха друг избор, освен да се подчинят на призива на своя невидим господар. Ала кой бе техният господар? Това момиче Мина? Или някой, нещо още по-могъщо от нея?

Имението на лорд Улрих бе съвсем обикновено на външен вид. За строителен материал бяха използвани камъни, изсечени направо от земята, върху която се издигаше, беше масивно, непоклатимо, с четвъртити кули и дебели стени. Лорд рицарят вече бе изпратил своя оръженосец да предупреди лейди Улрих за пристигането им, така че, когато най-сетне се добраха до имението, вече ги очакваха разпалени огньове, нови сламеници и топла храна. Рицарите се нахраниха и утолиха жаждата си, стоплиха се и изсушиха дрехите си. Чак тогава съветът им се събра, за да решат какво да предприемат оттук нататък.

Първата им стъпка бе повече от очевидна, тъй че незабавно изпратиха вестоносец, който да предупреди жителите на Санкшън, че Солантас е превзет, а Рицарите на Нерака вече са се насочили право към следващата си цел. Преди загубата на Солантас рицарите просто биха се изсмели на подобна вест. Мрачните рицари на Нерака обсаждаха Санкшън от месеци без какъвто и да било успех. Соламнийците се бяха погрижили градското пристанище да остане отворено, така че провизиите да продължават да пристигат, позволявайки на жителите на града, ако не да живеят добре, то поне да не умрат от глад. Соламнийците дори бяха успели да разкъсат обсадата само за да бъдат отблъснати отново от нещо, което мнозина бяха нарекли странна липса на късмет. По този начин обсадата се бе задържала, а равновесието между двете сили — възстановено, без никоя от страните да успее да вземе превес.

Всичко това обаче бе останало в миналото, до момента, в който Солантас бе паднал под ботуша на армия от мъртви души, живи дракони, момиче на име Мина и нейния Един бог.

Тъкмо това и обсъждаха рицарите в този момент, а гласовете им отекваха звучно под сводовете на голямата зала в имението на лорд Улрих. Залата представляваше голямо правоъгълно помещение със стени от сив камък, покрити с великолепни гоблени, изобразяващи някои от по-важните моменти в текстовете на Кодекса. Дебели свещи от пчелен восък разпръскваха светлината си в залата. Нямаше достатъчно столове за всички присъстващи, така че повечето рицари стояха, скупчени зад военачалниците си, които пък на свой ред седяха около богато орнаментирана дървена маса.

Всеки от рицарите получи възможност да се изкаже. Лорд Тасгол, рицар на Розата и водач на Рицарския съвет, ги изслушваше търпеливо и мълчаливо — включително и Одила, чиито думи накараха мнозина да пристъпят или да се размърдат от неудобство.

— Бяхме победени от бог — произнесе тя. Думите й бяха последвани от споглеждания и изпълнени с недоумение изражения. — Кой друг може да бъде толкова могъщ в нашия свят, че да хвърли срещу ни армия от мъртъвци?

— Некромантите? — предположи лорд Улрих.

— Некромантите вдигат телата на мъртвите — отбеляза Одила. — Призовават скелетите от земята и им заповядват да се сражават срещу живите. Но никога не са притежавали власт над душите.

Рицарите я гледаха навъсено, с увиснали лица или просто мрачно. Просто се взираха в нея и на всички до един им бе до болка ясно, че са били победени. Одила обаче изглеждаше въодушевена, почти екзалтирана. Докато говореше за бога, мокрите й черни коси блестяха под светлината на огъня в камината, а очите й искряха.

— А как ще обясниш мъртвите рицари като лорд Сот например? — възрази лорд Улрих. По време на дългото унило пътуване закръгленият рицар бе изгубил значителна част от теглото си. Около устата му се бяха появили отпуснати бръчици. Обикновено веселото му лице сега бе сериозно, а в очите му се бяха настанили дълбоки сенки.

— Току-що потвърдихте думите ми, милорд — отвърна студено Одила. — Сот е бил прокълнат от боговете. Само бог може да разполага с такава власт. А този бог е могъщ. — Тя издигна глас, за да надвика надигналите се възражения и сипещи се обвинения: — Сами станахте свидетели на случилото се! Каква друга сила би могла да събере легиони от мъртви души и да заслужи лоялността на драконите? Видяхте го с очите си! Видяхте ги по стените на Солантас — червени и бели, черни, зелени, сини. Те не бяха дошли от името на Берил. Нито пък в името на Малис или който да е от останалите дракони. Бяха там в служба на Мина. А Мина беше там в служба на Единия бог.

Думите й бяха удавени в дюдюкания и подсвирквания, но това само можеше да подскаже, че с изказването си е успяла да засегне болезнена за тях тема. Никой не можеше да отрече казаното от нея.

Лорд Тасгол, най-възрастният измежду рицарите, посивял, сериозен и непоколебим, изкрещя няколко пъти и заудря с дръжката на меча си върху масата, за да въдвори ред. Постепенно виковете и възраженията затихнаха. Той отново се обърна към Одила. Жената войн бе отметнала дебелите си черни плитки и го наблюдаваше открито и със зачервено лице.

— Имаш ли някакво предложение… — започна той, а когато единият от рицарите изсумтя презрително, лордът побърза да го смрази с поглед.

— Ние сме хора на вярата — произнесе Одила. — Винаги сме били такива. Струва ми се, че този бог се опитва да ни каже нещо, а ние трябва да се вслушаме…

Рицарите отново избухнаха в гневни викове. Мнозина размахваха юмруци.

— Бог, който носи смърт! — извика един, изгубил своя брат по време на битката.

— Ами старите богове? — извика в отговор Одила. — Нали пак те стовариха огнената планина над Крин!

Много от рицарите замлъкнаха, без да имат какво да отвърнат, ала други продължаваха да говорят един през друг.

— Мнозина соламнийци загубиха вярата си след Катастрофата — продължи Одила. — Тогава те твърдяха, че боговете са ни изоставили. Чак по време на Войната на Копието си дадохме сметка, че не те, а ние сме ги изоставили. А после? Веднага след Войната на Хаоса, когато се пробудихме и открихме липсата им, отново побързахме да заявим, че са ни напуснали. Дали пък отново случаят не е същият? Може би Мина също като Златна Луна е дошла, за да ни разкрие истината. Как бихме могли да знаем със сигурност, докато не разберем какво се е случило? Като задаваме въпроси?

Как наистина? Джерард се питаше съвсем същото. Семената на някакъв неясен план сякаш вече бяха успели да покълнат в мислите му. Не можеше да не се възхити на Одила, даже и при положение че в този момент му се искаше да я улови за раменете и да я разтърси така, че зъбите й да затракат. Само тя бе достатъчно храбра, за да се изправи и да заяви онова, което им трябваше да чуят. Колко жалко, че й липсваше достатъчно дипломатичност, за да го стори, без думите й да предизвикат юмручни схватки.

Залата отново потъна в ураган от разговори и викове. Лорд Тасгол удряше с дръжката на меча си по масата толкова силно, че от дървото хвърчаха трески. Шумните караници продължаха до късно, докато най-сетне не успяха да достигнат до две възможности, изискващи незабавно решение. Малка, но шумна група от присъстващите настояваха да се насочат към Ергот, където рицарите все още държаха положението под контрол, за да се съвземат и да обмислят добре следващите си действия. Планът се стори приемлив на мнозина, додето някой кисело не подхвърли, че могат да се съвземат колкото си искат, ако ще и отсега до края на вечността, ала при положение че Санкшън е заплашен от поражение, едва ли нещо щеше да им помогне да възвърнат изгубеното.

Другата идея предлагаше да се насочат към Санкшън, този тъй или иначе оспорван град, и да подсилят редовете на защитниците му. Само че, спореше малцинството, как изобщо можем да бъдем сигурни, че Мина ще се насочи към Санкшън? Защо това момиче би ни разкривало плановете си? Това е номер, капан. Споровете не спираха. Никой не споменаваше каквото и да било за Единия бог.

Съветът от своя страна бе разделен на две. Лорд Улрих предпочиташе да се насочат към Санкшън. Лорд Зигфрид, заел мястото на покойния лорд Найджъл, произхождаше от Ергот и смяташе, че ще бъде най-добре рицарите да се изтеглят в тази посока.

Джерард хвърли един поглед към Одила, която продължаваше да стои близо него. Жената войн бе замислена и мълчалива, а очите й бяха потънали в дълбоки сенки. Очевидно нямаше какво повече да каже, което моментално трябваше да подскаже на Джерард, че нещо не е наред с иначе приказливата Одила. За нещастие рицарят бе прекалено погълнат от собствените си мисли и планове, както и от почуда за причината за стореното от нея. Какво всъщност бе очаквала, че ще постигне с всичко това? А когато отново погледна към нея с намерението да я попита дали не иска да хапнат нещо, Одила бе изчезнала.

Лорд Тасгол се изправи и обяви, че съветът ще обсъди и двете възможности, след което тримата лордове се оттеглиха, за да продължат разговора насаме.

Уверен, че собственият му план за действие може да им помогне във взимането на решение, Джерард напусна другарите си, които все още бяха увлечени в спор, и отиде да потърси лорд рицарите. Откри ги, приютени в малък параклис, посветен на КириДжолит, един от старите богове, на които соламнийските рицари бяха отдавали почитта си.

Пред вратата стояха на стража хората от антуража на лорд Улрих. Джерард им съобщи, че трябва да съобщи нещо изключително важно пред съвета, след което, стоял с часове на крака, с благодарност се отпусна на една от пейките отвън и зачака лордовете да благоволят да го приемат. Докато почиваше, още веднъж обмисли добре идеята си, търсейки каквото и да е слабо място в нея. На пръв поглед пропуски нямаше. Изнервен и развълнуван, Джерард нетърпеливо погледна към вратата с надеждата, че рицарите ще го приемат възможно най-бързо.

Не след дълго един от телохранителите се приближи до него и му каза, че има разрешение да влезе. Докато младият войн пристъпваше във вътрешността на параклиса, той изведнъж си даде сметка, че съветът очевидно вече е взел решение. А по усмивката, изписана на лицето на лорд Улрих, можеше да се заключи, че рицарите са гласували за поход към Санкшън.

Джерард почака още известно време, докато лорд Зигфрид разговаряше съвсем тихо с лорд Тасгол. Младият войн с любопитство огледа вътрешността на параклиса. Стените бяха построени от грубо одялан камък. Наоколо имаше множество дървени пейки, изтъркани от дългогодишна употреба. Самият параклис бе сравнително малък, понеже бе предвиден единствено за семейството и прислугата на лорд Улрих. Отпред имаше олтар, украсен с вече доста смътен релеф на символа на КириДжолит — глава на див бик.

Опита да си представи как ли бе изглеждал параклисът в онези далечни дни, когато лорд рицарят, придружен от своите деца, съпругата си и цялата им свита, бе посещавал това място, за да се преклони пред своя бог. Навярно от тавана се бяха спускали ярки знамена, а мястото пред олтара бе заемано от свещеник — без съмнение суров и кален от безброй битки войн, — готвещ се да прочете пасаж от Кодекса или да припомни някоя от историите за Винас Соламнус, родоначалника на Рицарския орден. Сигурно в онези дни присъствието на бога се бе долавяло съвсем ясно, а богомолците се бяха разотивали с помирени души, с подновени сили и с вяра в утрешния ден.

Сега, когато присъствието на КириДжолит бе по-необходимо от всякога, параклисът изглеждаше притъмнял и празен.

— Готови сме да ви изслушаме, сър Джерард — разнесе се гласът на лорд Тасгол. В тона му се долавяше ясен намек за нетърпение и младият войн стреснато осъзна, че са се обърнали към него за втори път, откакто бе пристъпил в параклиса.

— Моля за извинение, милорд — поклони се той.

Получил разрешение да се приближи и да говори, той не губи повече време и започна да излага плана с подробности. Тримата рицари слушаха мълчаливо, без по никакъв начин да разкриват чувствата, които ги вълнуваха. В заключение Джерард заяви:

— По този начин бих могъл да намеря отговор на въпроса, дали в действителност тази Мина възнамерява да се насочи към Санкшън, или думите й са били просто опит да ни измами и отклони от истината за своите намерения. Може би дори ще успея да открия каква е крайната й цел.

— Рискът е твърде голям — отбеляза намръщено лорд Зигфрид.

— Колкото по-голяма е опасността, толкова по-голяма е славата — подхвърли с усмивка лорд Улрих.

— Може би, милорд — сви рамене Джерард, — но всъщност опасността едва ли ще бъде чак толкова голяма. Мрачните рицари ще ме приемат като един от тях. И няма да се усъмнят задълго в разказа ми.

— Не одобрявам употребата на шпиони — произнесе лорд Зигфрид. — Още повече, когато в цялата работа е замесен един от собствените ни рицари. Твърде унизително е за ордена. Кодексът забранява подобни действия.

— Кодексът забранява доста неща — намеси се суховато лорд Тасгол. — Лично аз съм готов да гласувам в името на здравия разум вместо в полза на правила, които са били в сила в далечното минало. Все пак, сър Джерард, няма да ви заповядам да го извършите, но ако се нагърбите със задачата доброволно…

— Каквото е и намерението ми, милорд — кимна нетърпеливо младият войн.

— … тогава вярвам, че помощта ви ще бъде неоценима за нас. Съветът взе решение да се притечем на помощ на защитниците на Санкшън. Убеден съм, че тази Мина възнамерява да нападне града и че нямаме никакво време за губене. Независимо от всичко обаче ще бъда особено радостен да получа потвърждение на предположенията си и да науча още подробности за по-нататъшните й намерения. Даже и с помощта на драконите ще й бъде трудно да превземе града отведнъж, понеже в Санкшън разполагат с достатъчно подземия, където да се укрие армията ни.

— Освен това собствената й армия също е податлива на драконовия страх — отбеляза лорд Улрих. — Нищо не й пречи да използва драконите срещу нас, но ще й се наложи да види как собствените й бойци бягат панически от бойното поле.

„Мъртвите едва ли ще побегнат“ — помисли си Джерард, но реши да запази тази мисъл за себе си. По мрачните им изражения можеше да се заключи, че лорд рицарите разбират това не по-зле от него.

— Желая ви всичкия късмет на света, сър Джерард — каза лорд Тасгол, като се изправи и стисна ръката му.

Лорд Улрих също се ръкува сърдечно с него. Колкото до лорд Зигфрид, лицето му съвсем ясно изразяваше неодобрение и макар да не стисна ръката му, все пак му пожела успех без по-нататъшни възражения.

— Сигурен съм, че решението за пускане в действие на този план ще остане единствено в наше знание — произнесе лорд Тасгол, като огледа останалите.

Когато и по тази точка бе постигнато взаимно съгласие, а Джерард вече се канеше да напусне параклиса, се появи прислужникът, който го бе въвел, за да съобщи, че е пристигнал вестоносец и новините му са от особена важност.

Тъй като това можеше да бъде от съществено значение за успешния завършек на плана на Джерард, лорд Тасгол даде знак на младия рицар да остане. Вестоносецът бе допуснат. Джерард разтревожено осъзна, че пред него стои един от младите оръженосци на служба в домакинството на лорд Уорън, командир на соламнийския пост в Утеха, мястото на последното назначение на Джерард. С тревога зачака да чуе новините. Вестоносецът изглеждаше пребит от дългото пътуване, а дрехите му бяха изпръскани с кал. Той се приближи с широка крачка, застана пред лорд Тасгол, поклони се и му подаде един запечатан цилиндър.

Лордът разчупи печата, извади свитъка и започна да чете. Изражението му мигом се измени, а веждите му силно се повдигнаха. Рицарят изумено вдигна очи.

— Знаехте ли какво пише тук? — попита той.

— Да, милорд — отговори оръженосецът. — Накараха ме да запомня думите в свитъка, в случай че го изгубя.

— В такъв случай кажете ги — наведе се през масата лордът. — Искам и тези господа да го чуят. Искам да го чуя със собствените си уши — добави тихо, — понеже едва успявам да повярвам на онова, което прочетох.

— Лордове — обърна се към останалите оръженосецът, — преди три седмици драконесата Берил започна атака срещу елфическото кралство Квалинести.

Рицарите кимнаха. Никой не беше особено изненадан. Отдавна се носеха слухове за подобно нападение. Вестоносецът замълча, за да си поеме дъх и за да обмисли следващите си думи. Нетърпелив да научи какво се е случило, Джерард се принуди да стисне юмруци в усилието си да не скочи и да изтръгне саморъчно информацията от гърлото на младежа.

— Лорд Уорън със съжаление е принуден да ви извести, че по време на атаката град Квалиност е бил напълно унищожен. Ако може да се вярва на съобщенията, които стигнаха до нас, разбира се, Квалиност е изчезнал от лицето на Ансалон. На мястото му се е образувало огромно езеро.

Рицарите просто се взираха изумено в него.

— Елфите все пак са успели да свалят своя враг от небето. Драконесата Берил е намерила смъртта си.

— Отлични новини! — обади се лорд Улрих.

— Може би все пак има бог — каза лорд Зигфрид. Вялият му опит да се пошегува остана без отговор.

Джерард се хвърли напряко през стаята и улови стреснатия вестоносец за яката. Издигна го от пода и просъска в лицето му:

— Ами елфите, проклетнико? Кралицата майка, младият крал? Ами те? Какво се е случило с тях?

— Сър, умолявам ви… — едва успяваше да си поеме дъх младежът.

Джерард го пусна.

— Моля за извинение, сър, господа — произнесе с омекнал глас, — но както вече знаете, съвсем наскоро напуснах Квалинести и признавам, че съм силно привързан към тези хора.

— Разбираме ви напълно, сър Джерард — кимна лорд Тасгол. — Има ли вести за положението на кралското семейство?

— Според твърденията на оцелелите, добрали се до Утеха, кралицата майка е загубила живота си по време на битката с дракона — отговори вестоносецът, като хвърли недоверчив поглед към Джерард и се постара да отстъпи на безопасно разстояние от него. — Вече е обявена за мъченица. Кралят е успял да се измъкне. Твърди се, че понастоящем се е присъединил към останалите, успели да избегнат гнева на Берил.

— Поне сега, след като с дракона е свършено, елфите ще могат да се завърнат обратно по домовете си — каза Джерард с натежало сърце.

— Боя се, че ситуацията не е точно такава, милорд — отвърна мрачно вестоносецът. — Макар Берил да е мъртва, а армията й — разпръсната, веднага след смъртта й се е появил нов предводител и почти незабавно е поел нещата в свои ръце. Той е Рицар на Нерака и твърди, че е участвал в атаката срещу Солантас. След това е събрал остатъците от войските на Берил и е нахлул в Квалинести. Твърди се, че за всеки, който се е присъединил под знамената му, е отредена богата награда. Хиляди се стичат към новата армия и бързат да положат клетва за вярност.

— Ами Утеха? — попита нетърпеливо лорд Тасгол.

— Поне за момента сме в безопасност. Хейвън все още е под наш контрол. Силите на Берил, които го държаха в подчинение, го напуснаха и се насочиха на юг, за да се включат в плячкосването на земите на елфите. Но господарят ми вярва, че веднъж щом този лорд Самювал, както сам се нарича предводителят на новата армия, приключи със завземането на Квалинести, ще обърне алчния си поглед и към Абанасиния. Ето защо лорд Уорън моли за незабавни подкрепления…

Вестоносецът замълча и огледа лорд рицарите един по един. Никой не посмя да вдигне очи и да срещне молбата в неговите. Тримата рицари се спогледаха, след което сведоха взор. Присъдата им бе ясна. Подкрепления нямаше да бъдат изпратени.

Джерард бе така силно потресен от чутото, че не успя да разпознае веднага името на Самювал, мъжа, който го бе придружил в лагера на Мина. Щеше да си спомни за това едва когато вече бе потеглил на път за Солантас. В този момент можеше да мисли единствено за Лорана, загубила живота си в битката срещу драконесата, и за своя приятел и враг — водача на Мрачните рицари, наместник Медан. Беше сигурен, че соламнийците никога не биха го признали за мъченик или герой, но също така бе сигурен, че щом Лорана е мъртва, това значеше единствено, че наместникът е умрял преди нея.

Мислите му се насочиха към младия крал, който понастоящем водеше народа си в неговото изгнаничество. Гилтас бе толкова млад. Подобна ужасна отговорност вероятно тежеше като камък на шията му. Дали щеше да се справи с нея? Можеше ли изобщо някой, независимо на каква възраст или колко опитен, да се справи с подобна задача?

— Сър Джерард…

— Да, милорд.

— Трябва да тръгвате. Предлагам да потеглите още тази нощ. В цялата бъркотия никой няма да се сети да разпитва за заминаването ви. Разполагате ли с всичко необходимо?

— Трябва да се погрижа единствено за човека, който да носи съобщенията ми, милорд. — Джерард нямаше повече време да се отдава на по-нататъшната скръб. Надяваше се все някой ден да му се удаде възможност да отмъсти за мъртвите. — Сега трябваше да се опита поне да не се присъедини към редиците им. — Веднага щом този въпрос бъде уреден, ще бъда готов да потегля.

— Моят оръженосец, Ричард Кент, е млад, но схватлив и освен това е отличен ездач — увери го лорд Тасгол. — Смятайте го за назначен за ваш вестоносец. Достатъчно ли е това?

— Да, милорд — отговори Джерард.

Ричард бе извикан незабавно. Джерард и преди го бе виждал и не можеше да отрече, че е впечатлен от него. Скоро двамата бяха уговорили къде младежът да очаква съобщенията му и начина, по който щяха да се свързват един с друг. След това Джерард отдаде чест на рицарите от съвета и напусна параклиса.

Когато излезе навън, младият войн наведе глава, за да предпази очите си от дъжда, и прекоси мокрия вътрешен двор. Първата му мисъл бе да открие Одила и да разбере дали всичко с нея е наред. Втората му и далеч по-трезва мисъл обаче го убеди, че ще бъде най-добре, ако просто я остави на мира. Одила със сигурност щеше да задава въпроси, щеше да се поинтересува накъде се кани да потегли и какво смята да прави, а заповедите му бяха да не споделя с никого подробности за начинанието си. В крайна сметка реши, че ще му бъде далеч по-лесно просто да не говори с нея, вместо да му се налага да я лъже.

Пое по по-дългия път, за да избегне всяка възможност от среща с нея или с когото и да било друг и отиде да се подготви за пътуването. Не взе нито бронята, нито дори меча си. Мина през кухнята, за да опакова малко храна, да си налее вода и да прибере дебелото наметало, окачено да съхне пред огнището. Наметалото все още бе мокро на места и от него се носеше силна воня на овцата, опечена във фурната, но поне щеше да му свърши работа. Облечен единствено с ризата, панталоните и наметалото си, Джерард се насочи към конюшните.

Очакваше го дълъг път — дълъг, мокър и самотен.