Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Драконите на изчезналата луна (7)

7
Неочаквано пътуване

Веднага след като задейства Устройството за пътуване във времето, на Тасълхоф Кракундел се случиха две неща: първото бе обгърналата го непроницаема тъмнина, а второто — писъкът на Гатанко в лявото му ухо, наред с простичкия факт, че гномчето го стискаше толкова здраво за лявата ръка, че той (Тасълхоф) на практика вече почти не я чувстваше. Останалата част от тялото му също не чувстваше нищо — нито под него, нищо над или встрани от него… с изключение на Гатанко, разбира се. Накратко казано, Тас нямаше как да разбере дали се намира върху главата си, дали е изправен на крака, или истината е някъде по средата.

Това странно, но и забавно положение на нещата бе продължило толкова дълго, че постепенно Тас бе принуден да признае, че е съвсем мъничко отегчен от него. Обикновено се получава така, че човек е способен да се взира в непроницаемата тъмнина само толкова дълго, колкото да реши, че малко разнообразие би му дошло добре. Даже летенето презглава през времето и пространството (стига случаят да беше такъв, кендерът нямаше как да бъде напълно сигурен) става малко досадно, след като веднъж си имал рядката възможност да му се насладиш по-дълго от необходимото. Евентуално дори е възможно да решиш, че да те настъпи гигант е за предпочитане пред това в ухото ти да крещи гном (забележителен капацитет на белите дробове имаха тези гномчета), който в същото време с всичка сила се опитва да изтръгне ръката ти направо от китката.

За щастие тъкмо когато положението на нещата заплашваше да се проточи за неопределено време в бъдещето, Тасълхоф и Гатанко се блъснаха, или по-скоро се стовариха, в нещо меко и лепкаво и миришещо силно на тиня и борови иглички. Сблъсъкът не беше никак нежен и напълно успя да избие отегчението от ума на кендера, както и да накара гнома най-накрая да прекрати крясъците си.

Тасълхоф остана легнал по гръб, като се опитваше да поеме вероятно последните глътки въздух в живота си. После насочи едно око нагоре, очаквай да зърне точно над него чудовищния крак на Хаос, готов да го смачка. Разполагаше само с няколко кратки секунди, през които се налагаше да обясни на Гатанко защо се налага гномчето да бъде премазано, дори по напълно непредумишлен начин.

— Очаква ни геройска смърт — произнесе Тасълхоф заедно с първата глътка въздух, която успя да вдъхне.

— Кво? — кресна гномчето също заедно с първата глътка въздух, която успя да си поеме.

— Очаква ни геройска смърт — повтори Тасълхоф.

След което внезапно осъзна, че не ги очаква нищо подобно.

Зает в подготовката на собствения си и на Гатанко край, съвсем беше забравил да се огледа. Предполагаше, че всичко за гледане наоколо щеше да е свързано с грозното стъпало на Хаос. Сега обаче установи, че над главите им не е надвиснал крак, а измокрените иглички на бор, полюляващ се в дъжда.

Тасълхоф внимателно опипа главата си, за да провери дали не му е излязла цицина, понеже от опит знаеше, че големите цицини имат свойството да те карат да виждаш особено забележителни гледки, които обаче по правило са свързани с рояци от звезди, а не с мокри борови иглички. На главата му нямаше никаква цицина.

Долавяйки как Гатанко си поема дъх за втори път, без съмнение готов да нададе поредния, пронизващ ушите писък, Тасълхоф вдигна заповедно ръка, за да го накара да млъкне.

— Тихо — прошепна напрегнато. — Мисля, че чух нещо.

За да бъдем съвсем точни, кендерът не беше чул нищо. Добре де, беше чул разни звуци като дъждовни капки, стичащи се по борови клонки, но не и нещо чак толкова заплашително, за каквото всъщност намекваше тонът му. Просто се беше престорил, че е така, за да накара гномчето да си затвори устата. За нещастие, както често се случва със съгрешилите, Тасълхоф почти моментално бе наказан за греха си, защото още в мига, в който се престори, че е чул нещо заплашително, той наистина чу звука от стомана, удряща се в стомана, последван от разтърсващ трясък.

Съгласно опита на Тас само две неща можеха да звучат по този начин: а именно дуелиращи се мечове и огнени топки, експлодиращи във всичко, с което се сблъскат.

Следващото, което чу, бе друг писък, само дето този път, благословен да беше, крясъкът не излизаше от Гатанко. Писъкът идваше от по-далеч и съдържаше в себе си ясно отличимата нотка на умиращ гоблин, още повече, че към него се прибавяше и отвратителната смрад на опърлена гоблинова козина. Писъкът престана напълно внезапно и бе сподирен от шумове, силно напомнящи за тела, тичащи през гъсталак от мокри борови клонки. Тасълхоф моментално реши, че моментът е изключително неподходящ да се сблъскат с гоблини, най-вече с гоблини, които току-що са били обстрелвани с огнени топки, така че тутакси пропълзя, бърз като червей, под ниско сведените клони на един бор, без да забравя да издърпа Гатанко заедно със себе си.

— Къде сме? — поиска да узнае гномчето с настоятелен тон, когато най-после успя да вдигне глава от калта, в която лежаха. — Как се озовахме тук? Кога се връщаме?

До един напълно разумни въпроси. „На гномите може да се разчита — помисли си Тас. — Винаги стигат до същината на нещата.“

— Съжалявам — отвърна той, като надникна през мокрите клонки, опитвайки се да види какво става навън. Трясъкът ставаше все по-силен, което със сигурност значеше, че приближават. — Но не зная. Нямам абсолютно никаква представа.

Гатанко го зяпна. Брадичката му увисна толкова ниско, че за малко да се удари в земята.

— Какво имаш предвид, че „не знаеш“? — наежи се изведнъж и задиша тежко. — Нали ти ни доведе тук.

— Не — отвърна с достойнство Тас. — Не бях аз. Това ни доведе тук. — Той показа Устройството за пътуване във времето в ръката си. — Но не биваше да е точно в този момент. — Забелязал, че Гатанко си поема още една гигантска глътка въздух, кендерът побърза да го смрази с поглед. — Предполагам, това означава, че в крайна сметка не си го поправил.

Гатанко рязко издиша. Той се втренчи в устройството и измърмори нещо за отсъствието на планове и пълната липса на каквото и да било упътване, след което протегна към него кална ръчичка:

— Дай. Ще погледна какво не е наред.

— Не, благодаря — отвърна Тас, като напъха устройството в една от кесиите си и я затвори. — Мисля известно време да го задържа. А сега пази тишина! — Той отново се обърна, за да надникне през пролуката в клоните, след което приближи пръст до устните си. — Не искам да разберат, че сме тук.

За разлика от повечето гноми, които никога през живота си не виждат нещо по-различно от вътрешността на връх Нямазначение, Гатанко си беше попътувал и имаше известна представа що е то приключение. Естествено нито едно от тях не му се беше понравило. Разните му там досадни създания. Винаги изникващи, за да ти прекъснат работата. Със сигурност обаче беше научил един много ценен урок най-добрият начин да преживееш поредното приключение е като се спотаиш на някое тъмно, неудобно място и си затваряш устата. Поне в това го биваше.

Всъщност Гатанко беше толкова добър в умението да се крие, че когато Тасълхоф, който въобще нямаше такива умения, понечи да се изправи с радостен вик при вида на двамата човеци, които току-що бяха излетели от гората, гномчето го сграбчи със сила, породена от чистия, неподправен ужас, и го издърпа назад:

— Какво, в името на всичко запалимо на този свят, си мислиш, че правиш? — едва успя да изрече той.

— Ами не ми приличат на опърлени гоблини — възрази Тас и посочи към хората. — Онзи там е соламнийски рицар. Веднага си личи заради бронята. А другият е магьосник. Него пък познах по мантията. Просто смятах да отида да им кажа здрасти и да се представя.

— Ако има нещо, което успях да науча по време на всичките си пътувания — прошепна приглушено Гатанко, — то е, че никога не се представяш на някой, който носи меч или магьоснически жезъл. Остави ги да си ходят по пътя и те ще те оставят да продължиш по твоя.

— Каза ли нещо? — попита странният магьосник и се обърна към своя спътник.

— Не — отвърна рицарят, като вдигна меча си и се огледа с остър взор.

— Е, все някой каза нещо — продължи магьосникът с мрачно изражение. — Съвсем ясно чух нечии гласове.

— Не чувам нищо освен звука от ударите на сърцето си. — Рицарят остана вслушан за миг, след което поклати глава. — Не, нищо. Как точно ти звучаха гласовете? Като на гоблини?

— Не — отговори магьосникът, взирайки се в сенките.

По всичко изглеждаше, че мъжът бе соламниец, заради дългата руса коса, която носеше сплетена, за да не му пречи. Очите му бяха сини, проницателни и напрегнати. Носеше мантия, чийто първоначален цвят навярно бе имал доста общо с червеното, ала понастоящем бе покрита с кал, очернена от пушек и оцапана с кръв, така че изглеждаше по-скоро сива и го сливаше напълно със светлината на дъждовния ден. Все пак по краищата на ръкавите и подгъва безпогрешно можеше да бъде забелязана златиста бродерия.

— Я гледай ти! — възкликна Тасълхоф, поразен от внезапното си откритие. — Ами че той носи жезъла на Рейстлин!

— Колкото и да е странно — казваше магьосникът в същия момент, — но наистина ми прозвуча като кендер.

Тасълхоф бързо си запуши устата. Гатанко безрадостно поклати глава.

— Какво би правил един кендер тук, по средата на бойното поле? — попита рицарят с усмивка.

— Какво изобщо би правил където и да е? — повдигнаха се веждите на магьосника. — Освен да причинява неприятности на онези, които са имали нещастието да го срещнат?

— Колко вярно — въздъхна мрачно Гатанко.

— Колко грубо — промърмори Тасълхоф. — Може би все пак няма да отида да им се представя.

— Е, поне гласовете, които си чул, не са били на гоблините — сви рамене рицарят. Той хвърли поглед през рамо. — Мислиш ли, че сме ги спрели?

Рицарят носеше броня, декорирана с емблемата на Ордена на Короната. Отначало Тас го бе взел за старец, понеже косата му бе съвсем посивяла, ала след като го огледа по-добре, кендерът си даде сметка, че беше далеч по-млад, отколкото му се бе сторило. Всъщност очите на мъжа бяха онова, което го караше да изглежда толкова стар — в тях имаше тъга и умора, които никак не подхождаха на един младеж.

— Засега ги отблъснахме — каза магьосникът. Той се отпусна в основата на един дървесен ствол и притисна жезъла към себе си.

Жезълът със сигурност беше на Рейстлин. Тасълхоф нямаше как да го обърка — с кристалната му топка, стисната в златна драконова лапа. Колко ли пъти се беше протягал, за да го докосне, само за да го плеснат през пръстите?

— И, да, Рейстлин също го притискаше по този начин към себе си — каза сам на себе си кендерът. — Но по всичко изглежда, че този магьосник определено не е Рейстлин. Може да го е откраднал от Рейстлин. Ако е така, съм уверен, че Рейстлин със сигурност ще иска да узнае името на крадеца.

След което отново се превърна целия в слух, както обичат да казват кендерите.

— Сега враговете ни знаят що е страх от меча и магията ни — казваше магът. — За нещастие гоблините изпитват още по-голям страх от собствените си командири. Съвсем скоро камшикът ще ги убеди да ни последват.

— Ще им отнеме известно време, докато се прегрупират. — Рицарят също приклекна до дървото. Сетне загреба шепа борови иглички и започна да изтрива кръвта от острието на меча си. — Време, достатъчно, за да си починем и да намерим начин отново да се съберем с отряда. Или пък достатъчно те да ни открият. Без съмнение дори и в този момент вече са започнали да ни търсят.

— Да търсят теб, Хума — отвърна със суховата усмивка магьосникът. Той се отпусна назад и уморено затвори очи. — Мен едва ли ме издирват чак дотам усърдно.

Очевидно думите му разтревожиха рицаря. Изражението му стана още по-мрачно, докато безуспешно се опитваше да изтрие едно особено упорито петънце.

— Сигурен съм, че ги разбираш, Магиус…

— Хума… — повтори Тас. — Магиус… — Той огледа още по-внимателно двамината и премигна учудено. После отново се втренчи в Устройството за пътуване във времето. — Мислиш ли, че…

— Разбирам ги, и то добре, Хума — отвърна Магиус. — Обикновеният соламнийски рицар по правило е суеверен дръвник, който вярва на всички страшни приказки, които дойката му е разправяла, за да го изплаши и накара да заспи вечер. В резултат обикновеният соламнийски рицар очаква от мен да подскачам наоколо, лишен от дрехите си, и да се опитвам да го превърна в тритон с всяко замахване на жезъла. Не че не бих могъл, държа да ти го напомня — прибави с потрепване на едната вежда и заразителна усмивка той. — И не че не ми е хрумвало като възможност. Без съмнение за повечето рицари да прекарат пет минути във формата на тритон ще бъде поучително преживяване. Ако не друго, поне ще разширят кръгозора си.

— Не мисля, че животът като тритон ме привлича особено — каза Хума.

— Така е, защото ти си различен, приятелю — увери го с омекнал тон Магиус. Той протегна ръка и я сложи върху китката на рицаря. — Ти не се боиш от новите идеи. И не се страхуваш от онова, което не можеш да проумееш. Даже и като дете ти не се боеше да бъдеш мой приятел.

— Ти си човекът, който ще ги научи на уважение към чародеите, Магиус — отвърна Хума, като на свой ред потупа приятеля си по рамото. — Ще ги научиш, че магията и онези, които умеят да я използват, заслужават по-добро отношение.

— Аз лично едва ли — каза хладно Магиус, — понеже не давам и пет пари за онова, което мислят за мен. Ако изобщо на някого му е писано да промени остарелите им и отживели времето си схващания, това си ти. И колкото по-бързо, толкова по-добре, Хума — допълни, като подигравателния му тон вече бе станал напълно сериозен. — Могъществото на Мрачната царица нараства с всеки изминал ден. Сега тя има на разположение огромна армия. Под знамената й се стичат безброй зли създания. Никога до този момент не се беше случвало гоблини да се осмелят да нападнат рицарски отряд, но и сам видя с каква ожесточеност се нахвърлиха върху ни тази сутрин. Започвам да мисля, че не от камшика се страхуват сега, а от гнева на Мрачната царица в случай на неуспех.

— И все пак ще претърпят неуспех. Трябва да претърпят неуспех, Магиус — каза Хума. — Царицата и злите й дракони трябва да бъдат прогонени от света и запратени обратно в Бездната. Понеже, ако това не стане, и ние като тези жалки създания ще бъдем принудени да живеем живота си в страх и подчинение. — Той въздъхна и поклати глава. — Въпреки че, признавам го с болка в сърцето, приятелю, не виждам как бихме могли да се преборим с нея. Броят на слугите й е огромен, силата й е прекомерна…

— Но ти я побеждаваш! — извика Тасълхоф, неспособен да се сдържи повече. Кендерът се отскубна от търсещите пръсти на Гатанко, изправи се на крака и изхвърча изпод клоните на дървото.

Хума скочи, изтегляйки меча в смъртоносна дъга. В същото време Магиус насочи кристалната топка на жезъла право към гърдите на Тас и започна да произнася думи, в чиято паяжина кендерът мигом разпозна зараждаща се магия.

Напълно наясно, че едва ли му остава твърде дълго, преди самия той да се превърне в тритон, Тасълхоф взе единодушното решение да заговори колкото се може по-бързо:

— Повеждаш армия от герои и се сражаваш срещу самата Царица на Мрака и въпреки че умираш, Хума, както и ти, Магиус… впрочем ужасно съжалявам за това… все пак успявате да прокудите и нея, и драконите й обратно в… ъгх…

Заедно с последния излетял от устата му нечленоразделен звук се случиха няколко неща едновременно. Две огромни, космати и ужасно миришещи гоблинови ръце се протегнаха и сграбчиха Гатанко, докато в същия момент друг гоблин, но с жълта кожа и разлигавена уста успя да улови Тасълхоф.

Преди кендерът да успее да изтегли оръжието си и дори преди Гатанко да успее да си поеме дъх, за да изкрещи, от върха на жезъла се стрелна огнена дъга и порази гоблина, заловил гномчето, докато в същия миг мечът на Хума прониза създанието, опитващо да завлече със себе си Тасълхоф.

— Задават се и други гоблини — оповести мрачно рицарят. — Най-добре си плюй на петите, кендере.

Между дърветата вече се чуваха шумните стъпки на гоблините, придружени от грозните им, гърлени викове и вой, обещаващ единствено смърт. Хума и Магиус побързаха да заемат позиции, опрели гръб в гръб — рицарят с меч в ръка, а магьосникът издигнал жезъла пред себе си.

— Не се тревожете! — извика Тасълхоф. — Имам нож. Наричам го Заешкият касапин. — Той отвори една от неизброимите си кесии и започна да рови в съдържанието й. — Карамон го наричаше така. Вярно, че не го познавате…

— Да не си си изгубил ума? — изпищя Гатанко и гласът му прозвуча досущ като обедната сирена на връх Нямазначение, макар да е знайно, че тъкмо тази сирена никога, ама никога не сигнализира точно по обяд.

Нечия ръка докосна Тасълхоф по рамото. Сетне един глас прошепна в ухото му:

— Не сега. Още не е настъпило времето.

— Извинете? — кендерът се обърна, за да види кой е проговорил.

После се преобърна още веднъж и още веднъж.

А след това просто стоеше на едно място, додето светът се преобръщаше и размазваше в петно от цветове, и вече не знаеше нито дали стои на крака или върху главата си, а Гатанко беше съвсем близо до него и пищеше, а след това всичко потъна в бездънна тъмнина.

И в центъра на тази тъмнина и всичкото преобръщане и пищене на Тасълхоф му хрумна една мисъл, една-едничка много важна мисъл, която имаше толкова голямо значение, че кендерът се постара да я задържи с всички сили:

— Открих миналото…