Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Драконите на изчезналата луна (6)

6
Каменната крепост на ума

Елфидата, позната под името Лъвицата, наблюдаваше своя съпруг с нарастваща загриженост. Бяха изминали две седмици, откакто до тях бяха достигнали ужасните новини за смъртта на кралицата майка и унищожението на елфическата столица Квалиност. Оттогава насам Гилтас, младият крал на квалинестите, не бе обелил повече от две или три думи както пред нея, така и пред Планшет или който и да е от ескорта им. Обикновено заспиваше сам, завиваше се с одеялото и я избягваше всеки път когато Лъвицата направеше опит да му донесе поне малка утеха с присъствието си. Беше отслабнал, хранеше се оскъдно, яздеше сам. Мълчалив и умислен.

Лицето му бе застинало в бледа маска. Не скърбеше, нито пък бе заплакал от нощта, откакто за пръв път бяха чули чудовищните новини. А когато проговореше, то бе само за да зададе един-единствен въпрос: колко още остава, докато достигнат мястото на срещата.

Лъвицата се боеше, че е възможно Гилтас отново да попада под въздействието на старото заболяване, което го бе измъчвало по време на ранните години от принудителното му управление над народа на Квалинести. Крал на думи и затворник по силата на обстоятелствата, младежът лесно се бе поддал на потиснатостта, летаргията и безгрижието. Често се бе случвало да прекарва по цели дни в леглото, предпочел ужасите на кошмарите си пред тези на реалността. В крайна сметка успя да изплува от мрачните води, които едва не бяха успели да го погълнат напълно, и бе показал на всички, че може да бъде добър владетел, повеждайки бунта на опълчилите се срещу тиранията на Мрачните рицари. Сега обаче всичко постигнато сякаш бе на път да бъде изгубено завинаги. Изгубено в новините за смъртта на възлюблената му майка и разрухата на столицата на елфите.

Планшет също имаше подобни опасения. Личен телохранител и прислужник на Негово величество, той заедно с Лъвицата бе един от онези, които пряко бяха поели отговорността за възвръщането на краля обратно в света на отговорностите му като владетел.

— Вини единствено себе си — каза елфидата, докато двамата с Планшет яздеха редом, вгледани в самотната, обградена от телохранители фигура на краля. Младежът просто се взираше невиждащо в пътя пред себе си, без да забелязва нищо и никого. — Вини себе си, задето остави майка си да умре, задето той даде идеята за отбраната на града, която завърши с пълното му унищожение и загубата на стотици животи. Не разбира, че именно заради неговия план сега Берил е сред мъртвите.

— Но на каква ужасна цена — произнесе Планшет. — Явно разбира, че сега народът му никога повече няма да се завърне по родните земи. Берил може и да е мъртва, но армията й не е унищожена. Наистина мнозина бяха погубени, но според докладите, които получаваме, не са малко онези, които продължават да горят и плячкосват красивата ни родина.

— Изгореното може да бъде построено отново. Силванестите се върнаха по домовете си, за да се борят срещу съня — отвърна Лъвицата. — И успяха да възвърнат земите си. Нищо не ни спира да направим същото.

— Не зная — произнесе Планшет, без да откъсва очи от краля. — Силванестите се изправиха срещу съня, но вижте докъде ги доведе това… до още по-голям страх от външния свят и опит да се изолират напълно от опасностите му. Това едва не ги погуби напълно.

— Квалинестите имат повече здрав разум — настоя елфидата.

Прислужникът поклати глава. Не искаше да спори, така че не каза повече нищо по темата. Яздиха още няколко мили, потънали в мълчание, след което той попита:

— Знаете какво не е наред с Гилтас, нали?

Лъвицата не отговори в продължение на дълги секунди. После отговори съвсем тихо:

— Мисля, че да.

— Обвинява се, задето не е сред мъртвите — изрече Планшет.

Елфидата кимна, а очите й бяха изпълнени със сълзи.

 

 

Колкото и да ненавиждаше съществуването си в този момент, Гилтас бе принуден да живее. Не заради самия себе си, а заради своя народ. Напоследък започваше да си задава въпроса, дали това е достатъчно сериозна причина да продължава да понася болката. Вече не виждаше никаква надежда — за нищо и никого на този свят. Сега с живота го обвързваше една съвсем тънка нишка и тя бе обещанието, дадено на майка му. Беше дал дума на Лорана да поведе бежанците — онези, които бяха успели да избегнат разрушенията в Квалинести и които в този момент го очакваха в покрайнините на Прашните равнини. Обещанието, дадено на мъртвия, е нещо, което трябва да бъде изпълнено.

И все пак жадуваше единствено отново да се потопи в тъмните води, а вълните им да го погълнат напълно…

Гилтас много добре разбираше, че жена му се тревожи и скърби заедно с него. И знаеше, или подозираше, че оттегляйки се от света в каменната крепост на ума си, без да я допусне до себе си, я е наранил дълбоко. Искаше му се да отвори портите на тази крепост и да й позволи да влезе, но това изискваше прекалено големи усилия. Трябваше първо да напусне безопасния ъгъл, в който бе открил покой, да излезе на светло, да прекоси обширния двор на спомените и да отключи вратите, за да позволи на съчувствието й да достигне до него. Съчувствие, което не заслужаваше. Не можеше да го понесе. Още не. Може би никога.

Гилтас винеше единствено себе си. Планът му се бе оказал истинска катастрофа и бе донесъл на Квалиност и неговите защитници единствено нещастие и разруха. Освен това беше причинил смъртта на собствената си майка. Само при мисълта, че трябва да се изправи очи в очи с бежанците, душата му се свиваше от ужас. Щяха да мислят за него като за убиец — и с пълно право. Щяха да го сметнат за страхливец — с не по-малко право. Беше избягал, оставяйки хората си на произвола на съдбата. Навярно щяха да го обвинят и че още от самото начало е замислял унищожението на Квалиност. В крайна сметка беше наполовина човек. В дълбоката потиснатост, в която бе изпаднал, нищо не бе дотам налудничаво, че да не повярва в него.

Известно време обмисля идеята да изпрати посланик, който да се срещне с бежанците вместо него.

— Наистина си страхливец — каза си подигравателно. — Избягваш отговорността. Както обикновено.

Щеше да се изправи срещу тях. Щеше да изстрада гнева и болката им, понеже това бе неговата дан. След това щеше да отстъпи престола, предавайки правомощията си на Сената. Тогава щяха да бъдат свободни да си изберат друг владетел. А той щеше да се завърне обратно при Езерото на смъртта, където лежаха костите на неговата майка и неговия народ, и болката щеше да изчезне.

Такива бяха мислите на младия крал на елфите, докато ден след ден яздеше съвсем сам и отделен от всички. Сега очакваше само едно, нямаше търпение да достигнат една-едничка цел — мястото на срещата, където бежанците от Квалиност се бяха събрали благодарение на благородните усилия на джуджетата от Торбардин, помогнали им да се измъкнат от столицата посредством система от прокопани дълбоко в недрата на елфическите земи тунели. Там щеше да стори онова, което трябваше да стори. Щеше да изпълни дадената дума, след което щеше да бъде свободен да си тръгне… завинаги.

Потънал в размислите си, Гилтас едва успя да чуе как жена му произнася името му.

Лъвицата умееше да говори с два различни гласа. Единият бе гласът на съпруга, както обичаше да го нарича Гилтас. Другият бе гласът на предводителката и умееше да ги променя несъзнателно — нещо, което кралят й бе посочил преди доста време. Гласът на съпругата бе внимателен и изпълнен с любов. Другият обаче можеше да натроши всяка скала на парчета, или поне така обичаше да се шегува младежът.

Напоследък избягваше да се вслушва в гласа на съпругата си, понеже не смяташе, че заслужава нито нейната, нито чиято и да е друга любов. Ала освен всичко друго Гилтас бе крал и нямаше как да пренебрегне гласа на командира. А от тона й се разбираше, че този път новините не са добри.

— Да, какво има? — попита той, като се обърна към нея и се приготви за най-лошото.

— Получих доклад… всъщност няколко доклада. — Лъвицата замълча, после дълбоко си пое дъх. Страхуваше се да му го каже, но нямаше избор. Кралят беше той. — Смятахме, че армията на Берил е била разпръсната, но има сведения, че са успели да се прегрупират. Никой не вярваше, че това може да стане възможно, но очевидно са се сдобили с нов водач на име Самювал. Той е Мрачен рицар и е пряко подчинен на новия Господар на Нощта, момиче, наречено Мина.

Гилтас мълчаливо се взираше в жена си. Част от него бе чула, разбрала и отчела получените сведения. Другата част обаче предпочете да се свие и да пропълзи още по-навътре в мрачното си затворническо убежище.

— Този Самювал твърди, че служи в името на бог, известен като Единия бог. Твърди се, че посланието му е следното: Единият бог изтръгна Квалинести от ръцете на елфите и ще даде страната на човеците, на които тя по право принадлежи. В момента всеки, който иска да получи парче от нея, само трябва да се запише в редиците на армията им. Силите, с които капитан Самювал разполага в момента, са огромни, както вероятно се досещаш. Всеки скитник и нехранимайко от расата на човеците бърза да вземе своя дял от прекрасните ни земи. Вече са потеглили, Гилтас — каза най-сетне Лъвицата. — Въоръжени са добре, имат провизии в изобилие и се придвижват възможно най-бързо, за да завземат и задържат Квалинести. Нямаме много време. Трябва да предупредим хората си.

— А после какво? — попита той.

Лъвицата не можеше да познае гласа му. Звучеше приглушено, сякаш й говореше иззад затворена врата.

— Ще следваме първоначалния си план — каза тя. — Ще се придвижим през Прашните равнини по посока на Силванести. Просто трябва да го направим малко по-бързо, отколкото очаквахме. Ще изпратя бързоходци, за да предупредим бежанците…

— Не — каза Гилтас. — Аз трябва да ги известя лично. Ако се наложи, ще яздя ден и нощ, но ще го направя.

— Съпруже… — Гласът на Лъвицата отново бе станал гласът на съпругата… нежен, изпълнен с обич. — Твоето здраве…

Той й хвърли поглед, който накара думите да замръзнат на устните й, след което смушка коня си. Внезапното му откъсване успя да изненада телохранителите, които също побързаха да смушкат конете си, за да го догонят.

Мястото, което Гилтас беше избрал за срещата с бежанците, се намираше на бреговете на Новото море. Достатъчно близо до Торбардин, за да могат джуджетата да им се притекат на помощ в случай на нужда, но и не достатъчно близо, за да бъдат джуджетата относително спокойни за земите си. Разбира се, в ума си жителите на Торбардин много добре знаеха, че елфите за нищо на света не биха заменили обичта си към горите заради живот под земята, и все пак в сърцата си подозираха всички раси по лицето на Крин в желание да заграбят любимия им Торбардин още при първата удала им се възможност.

Освен това елфите трябваше особено да внимават да не привлекат гнева на зелената драконеса Онисаблет, владееща онова, което някога бяха наричали Нови бряг. Понастоящем тези земи бяха известни като Новото блато, понеже създанието бе използвало злите си магически сили, за да превърне всичко околовръст в труднопроходимо тресавище. Именно понеже искаше да избегне пътуването през нейна територия, Гилтас беше взел решение да прекосят Прашните равнини, представляващи обширна ничия територия, обитавана единствено от варварски племена, които не проявяваха какъвто и да е интерес към външния свят, много подобно на външния свят, който в отплата не проявяваше какъвто и да било интерес към тях.

В продължение на дълги седмици бежанците бяха успели да се доберат до мястото на срещата. Някои пътуваха на групи, придвижвайки се през тунелите, прокарани от джуджетата и техните хранещи се с пръст червеи. Други пристигаха поединично или по двама, като използваха тайни горски пътеки, нерядко съпътствани от бунтовническите сили на Лъвицата. Бяха изоставили зад себе си своите домове, всичко, което някога бяха притежавали, своите земи, реколтата, зелените гори, уханните цветя, красивата столица Квалиност с нейната искряща Кула на Слънцето.

Елфите не изпитваха съмнения, че ще успеят да се завърнат в обичаните от тях родни земи. Квалинестите винаги бяха притежавали тази страна, или поне така се струваше на повечето от тях, понеже, като погледнеха назад към историята, никой не можеше да си спомни кога елфите не са я притежавали. Даже и след като елфическите кралства се бяха разцепили веднага след горчивите Братоубийствени войни, довели до създаването на двете големи елфически нации, Квалинести и Силванести, квалинестите бяха продължили да властват над земите, които им бяха принадлежали дотогава.

Загубата беше временна. Мнозина все още си спомняха как са били принудени да напуснат домовете си по време на Войната на Копието. И тогава бяха оцелели, и тогава се бяха завърнали, за да издигнат домовете си още по-силни и здрави отпреди. Човешките армии можеха да идват и да си отиват колкото искат. Дори драконовите армии бяха добре дошли, но накрая всички си отиваха, а нацията на квалинестите щеше да продължи да съществува. Задавящият дим на разрушенията щеше да се разпръсне. Зелените стръкчета трева щяха да се покажат от почернялата, обгорена земя. Всички те щяха да строят и да засадят наново фиданките на бъдещите дървета. Бяха го правили преди, щяха да го правят и в бъдеще.

Тъй уверени бяха елфите в това, че първоначалното мрачно настроение, обхванало бежанския лагер, постепенно бе заместено с нещо подобно на радостно очакване.

Вярно, че немалко бяха намерили смъртта си и мнозина трябваше да бъдат оплакани, понеже Берил в садистичното си удоволствие бе избила не един и двама елфи, заловени на открито. Други бяха побягнали само за да се натъкнат на Мрачните рицари на Нерака, които ги бяха измъчвали и били до смърт. Ала при все това броят на мъртвите бе изненадващо малък, като се вземеха предвид ужасните разрушения и систематичните убийства. Благодарение на внимателното планиране на техния млад крал и помощта на джуджетата квалинестите бяха успели да се спасят. Сега всички те гледаха към бъдещето с нови очи и това бъдеще сочеше към Квалинести. Никой не можеше да си представи друго за дните, които ги очакваха.

Разбира се, най-мъдрите измежду тях бяха разтревожени, защото виждаха съвсем ясно, че не всичко е така, както би трябвало да бъде. Защо например все още нямаше новини от защитниците на Квалиност? Бързоходците бяха разположени недалеч от столицата и бяха готови да донесат новините до лагера на бежанците веднага щом се появеше нещо ново. Досега все някой трябваше да е дошъл, за лошо или за добро. Този факт обаче дълбоко тревожен за едни, бе отминаван от други с просто вдигане на раменете.

— Липсата на новини е добра новина — казваха човеците. А както обичаха да повтарят гномите: — Липсата на експлозия е стъпка в правилната посока.

Елфите бяха разположили палатките си на пясъчните брегове на Новото море. Децата играеха в леко плискащите се вълни или строяха пясъчни дворци. Нощно време всички се събираха край буйните огньове и започваха да си разказват истории за дните, когато отново им се беше налагало да напускат домовете си и да търсят закрилата на морето — разкази, които неизменно имаха своя щастлив край.

Времето беше прекрасно, с необичайно топли за тази част от годината дни. Морската вода бе дълбока и със синьо-черния цвят, характерен за есента, когато са налице всички признаци за настъпващите зимни бури. Дърветата бяха натежали от плод и храната бе в изобилие. Елфите бързо бяха открили прохладни и чисти потоци, откъдето да черпят вода за пиене и можеха да се къпят на воля. Войниците пазеха хората всекидневно, а нощно време войните на джуджетата откъм близките гори застъпваха на стража, хвърляйки едно око както за опасността от нашественици, така и за опасността от самите елфи.

Бежанците очакваха Гилтас. Очакваха техният крал да дойде и да им каже, че всичко е наред, че драконесата е била надвита, а те могат да се приберат по домовете си.

 

 

— Сир — каза един от елфите телохранители, като изравни коня си с този на Гилтас, — поискахте да ви предупредя, когато наближим на няколко часа лагера на бежанците. Право пред нас е. — Войнът посочи напред. — Точно зад онези хълмове.

— Тогава ще спрем тук — каза младежът и дръпна юздите. Хвърли поглед към небето, където бледото слънце грееше почти директно над главите им. — Ще потеглим отново по здрач.

— Защо спираме, съпруже? — попита Лъвицата, препуснала в лек галоп до тях, точно навреме, за да чуе последните нареждания на Гилтас. — Едва не си счупихме вратовете от бързане за насам, а сега, когато сме толкова близо, трябва да спрем?

— Новините, които имам за тях, могат да бъдат изречени само през нощта — произнесе той, докато слизаше от коня, без да я поглежда. — Нито лъчите на слънцето, нито тези на луната не бива да огряват нашата скръб. Страхувам се дори от студената светлина на звездите. Само да имах начин, бих премахнал и тях от небесата.

— Гилтас — започна тя, ала той й обърна гръб и се отдалечи, за да се скрие сред дърветата.

По даден знак на Лъвицата единият от телохранителите на краля го последва на дискретно разстояние — достатъчно далеч, за да не го тревожи, но и достатъчно близо, за да се намеси в случай на необходимост.

— Усещам как го губя, Планшет — каза кралицата, а гласът й бе натежал от болка и скръб, — но не зная какво да направя, за да го задържа, за да си го върна.

— Продължавайте да го обичате — посъветва я прислужникът. — Само това можете да сторите. Останалото е в негови ръце.

Гилтас и неговата свита влязоха в покрайнините на лагера заедно с първите часове от настъпването на мрака. По протежението на плажа горяха огньове. Децата на елфите приличаха на весели сенки, танцуващи сред пламъците. За тях поне всичко изглеждаше като ваканция, като едно голямо приключение. Нощите, прекарани в мрачните тунели заедно с гръмогласните, страшновати джуджета, отдавна бяха останали в миналото. Нямаше училище, всекидневните им задължения бяха временно отменени. Гилтас гледаше към танцуващите деца и мислеше за онова, което трябваше да им съобщи. През тази нощ ваканцията най-после щеше да свърши. А на сутринта щяха да започнат горчива борба — борба за всеки ден от остатъка на своя живот.

Колко от тези деца, които днес танцуваха така безгрижно край огньовете, щяха да се изгубят в пустинята, щяха да погинат от глад и жажда или щяха да станат жертва на ужасните създания, за които се говореше, че бродят из Прашните равнини? На колко още елфи им бе писано да умрат? Дали щяха да оцелеят като нация, или походът им щеше да остане в историята като последния поход на квалинестите?

Влезе в лагера пеша без предварително предизвестие. Елфите, които го видяха, почувстваха безмерна почуда — поне онези от тях, които разпознаха в него своя крал. Гилтас се бе променил дотам, че малцина успяха да го познаят.

Слаб, измършавял, блед, изнурен, Гилтас сякаш се бе разделил напълно и с последните остатъци от човешкото си наследство. Сега деликатната му костна структура на елф се забелязваше по-ясно от всякога. Не един и двама прошепнаха, че прилича досущ на великите древни елфически крале — Силванос и КитКанан.

Младежът прекоси лагера и се насочи към центъра, където гореше огромен огън. Кортежът му остана назад след рязка команда от страна на Лъвицата. Онова, което Гилтас имаше да каже, трябваше да го каже сам.

При вида на изражението, изписано по лицето му, елфите престанаха да се смеят, спряха да разказват истории, прекъснаха танците и сгълчаха децата да замълчат. Скоро мълвата, че кралят им е дошъл сред тях съвсем сам, се разпространи и от всички страни започнаха да се стичат любопитни. Водачите на Сената също побързаха да дойдат и да го приветстват, като се проклинаха наум, че не им е било позволено да го посрещнат с необходимите церемонии. Ала веднага щом забелязаха мъртвешки бледото му на светлината на огъня лице, сенаторите престанаха да говорят един през друг, забравиха за приветствените си речи и зачакаха със свити сърца и зловещи предчувствия.

Ето как под звука от морските вълни, преследващи се една друга отново и отново само за да се оттеглят обратно, Гилтас им разказа за падането на Квалинести. Думите му звучаха ясно, чисто и безстрастно. Младежът им разправи за смъртта на майка си. Разправи им за героизма на градските защитници. В историята му не липсваше и възхвала за безстрашието на джуджетата и хората, загинали, защитавайки чужди земи. Говори и за смъртта на дракона.

Елфите плачеха за своята кралица майка и за гибелта на обичаните от тях. Сълзите безшумно се стичаха по бузите им. Никой не плачеше на глас, за да не пропуснат и думичка от разказа на краля.

Но онова, което чуха след това, бе дори още по-страшно.

Гилтас започна да говори за вражеската армия и нейния нов предводител. За новия бог, който бе отговорен за прокуждането на елфите и заграбването на земите им от човеците, стичащи се на пълчища от север. Разбрала за бежанците, същата тази армия сега бързаше да ги настигне и унищожи.

Кралят им каза, че в този момент единствената им надежда е да се опитат да достигнат до Силванести. Братовчедите им със сигурност щяха да ги посрещнат добре в земите си. Само че, за да се доберат дотам, на елфите от Квалинести щеше да им се наложи да прекосят Прашните равнини.

— Засега — бе принуден да им каже той — не очаквайте завръщане у дома. Може би с помощта на братовчедите ни ще успеем да съберем армия, достатъчно силна, че да нахлуем в обичаните от нас земи и да прокудим врага, който ги заграби. Ала макар че това е единствената ни надежда, тя си остава далеч напред в бъдещето. В този момент трябва да мислим единствено за оцеляването си. Пътят пред нас ще бъде труден, но се налага да го извървим с една-едничка цел в сърцата. Помнете, че ако дори един от нас падне, същото грози и останалите… Направиха ме ваш крал с измама и предателство. Вече знаете по-голямата част от истината. Историята така или иначе се разказва помежду ви от години. Марионетния крал, така ме наричахте… — Докато казваше последното, Гилтас хвърли един поглед към префект Палтейнон. Лицето на префекта бе замръзнало в тъжна маска, ала очите му пронизваха тълпата, за да преценят как елфите възприемат думите на краля. — Може би щеше да бъде по-добре, ако бях запазил тази своя роля — продължи младежът, като извърна поглед от сенатора и се обърна към събралите се. — Опитах да бъда ваш водач и се провалих. Именно моят план унищожи Квалинести, заради мен земите ни останаха широко отворени за нахлуващите врагове.

Той издигна ръка, за да накара започналите да мърморят елфи да замълчат.

— Нуждаете се от силен крал. — Гласът започваше да му изневерява от необходимостта да вика. — Лидер, който да има куража и мъдростта да ви поведе през опасности към избавление. От този момент предавам трона и се отказвам от всичко свързано с него. Оставям по-нататъшните решения в ръцете на Сената. Благодаря ви за добротата и любовта, които ми отредихте през годините. Иска ми се да се бях справил по-добре. Иска ми се да ги бях заслужил поне с нещо.

След тези свои думи младежът понечи да се отдалечи, ала тълпата го бе притиснала отвсякъде и макар в този момент единственото му желание бе да се махне от тях, не искаше да си проправя път силом през събралите се елфи. Беше принуден да остане и да чуе решението на Сената. Остана, ала с наведена глава, за да не гледа присъстващите в лицата, за да не вижда изписалите се по тях враждебност, гняв и разочарование. Просто зачака всичко да свърши и някой да му позволи да си тръгне.

Елфите мълчаха слисани. Бяха се случили прекалено много неща наведнъж, за да могат да ги възприемат. Езеро от смърт на мястото, където някога се бе издигала столицата им. Вражеска армия зад тях и опасно пътешествие към неизвестността, очакващо ги в близкото бъдеще. Кралят абдикирал. Сенаторите — натоварени с безумна отговорност. Поразени и ужасени, елфите стояха и се взираха един в друг в очакване някой пръв да вземе думата.

И това право се падаше на префект Палтейнон. Най-после той виждаше отговора на всичките си молитви. Сега беше моментът коварството и жаждата му за власт да намерят своята реализация. Сенаторът нареди на неколцина елфи да донесат един пън, след което се покачи на него, плесна няколко пъти с ръце и призова всички да запазят мълчание — заповед, която бе напълно излишна, понеже дори бебетата не смееха да заплачат във възцарилата се тишина.

— Зная как се чувствате, братя и сестри — започна тържествено той. — Аз също с мъка разбирам за трагедията, сполетяла нашия народ. Но не се бойте. Вие сте в добри ръце. Аз ще поема управлението, докато не настъпи времето да провъзгласим своя нов крал.

Палтейнон посочи Гилтас с костеливия си пръст:

— Този младеж отстъпва властта си с пълно право, защото именно той и онези до него привлякоха това зло над главите ни. Марионетен крал. Колко точно е това определение. Някога Гилтас позволяваше на мъдростта и опита ми да го водят. Идваше при мен за съветите ми и аз с радост и гордост му ги давах. Но имаше и такива в семейството му, които работеха срещу ми. Няма да изрека имената им, понеже е грешно да се говори по този начин за мъртвите, но само ще кажа, че неведнъж те опитваха да намалят влиянието ми върху него.

Очевидно префектът едва бе започнал своята реч:

— Сред онези, които дърпаха конците на марионетката, беше и омразният на всички наместник Медан… истинският зъл ум, стоящ зад разрухата на Квалинести, защото освен че успя да изкуши сина, той държеше в ръцете си на прелъстител и майката…

Ярост — нажежена до бяло — порази затвора, в който бе потънал Гилтас, ярост, приличаща на посичаща драконова мълния. Младежът скочи до Палтейнон и му нанесе съкрушителен удар в челюстта, който го накара да се олюлее и да падне. Префектът се приземи по задник върху пясъка, давайки си сметка, че незнайно как чудесната реч, която си беше наумил, изведнъж напълно се е изпарила от мислите му.

Гилтас не каза нищо. Нито се огледа. Вместо това слезе от пъна и започна да си проправя път през тълпата.

Палтейнон разтърси замаяната си глава, изплю един избит зъб, след което започна да говори, пръскайки слюнки и сочейки след младежа:

— Ето! Ето! Видяхте ли какво направи! Арестувайте го! Арестувайте…

— Гилтас — произнесе нечий глас в тълпата.

— Гилтас — изрече и друг, а сетне трети и четвърти.

Не скандираха. Не викаха името му гръмогласно. Всеки от тях произнасяше името му спокойно, тихо и сякаш даваше отговор на зададен въпрос. При все това името на краля се разля сред събралите се с могъщата сила на морски вълни, които неуморно се разбиват в брега. Името му повтаряха и стари, и млади. Двамина от сенаторите също го изрекоха, докато помагаха на Палтейнон да се изправи на крака.

Изумен и объркан, Гилтас вдигна очи и се огледа.

— Не разбирате… — започна той.

— Разбираме — каза един от елфите. Лицето му се бе издължило, белязано от скорошната скръб. — Вие също разбирате, Ваше Величество. Разбирате болката в сърцата ни. Ето защо сте наш крал.

— И винаги сте били — произнесе жена, понесла дете в ръцете си. — Нашият истински крал. Знаем за труда, който сте положили, и знаем, че не желаехте да знаем за това.

— Ако не бяхте вие, Берил щеше да се разпорежда в красивия Квалиност — произнесе трети. — И щяхме да загинем, дори онези, които сега стоят пред вас.

— Враговете ни тържествуват, вярно е — обади се още някой, — но докато пазим жив спомена за онова, което сме били, народът ни няма да погине. Все някой ден ще се върнем и ще поискаме своето. И през този ден вие, Ваше Величество, вие ще ни поведете.

Гилтас не успяваше да отрони и дума. Взираше се в елфите край себе си, знаеше, че и те споделят загубата му, и се чувстваше засрамен, но и опростен и смирен. Все пак знаеше, че не е заслужил уважението им… още не. Но поне щеше да опита. Щеше да прекара остатъка от живота си в отчаяни опити да поправи грешките си.

Префект Палтейнон не спираше да крещи несвързано, да сипе закани в старанието си да накара околните да се вслушат, ала вече никой не му обръщаше внимание. Останалите сенатори вече се бяха събрали около Гилтас.

Палтейнон се втренчи убийствено в тях, след което мрачно сграбчи ръката на един и прошепна едва чуто:

— Планът за унищожението на Берил беше изцяло мой. Разбира се, позволих на Негово величество да си припише всички заслуги. Колкото до малкото неразбирателство помежду ни, такива неща се случват. Все пак сме почти като баща и син. Да, бедничкият, чувствам го като свой син и сърцето ми се свива.

Лъвицата остана в покрайнините на лагера, неспособна да проговори. Знаеше, че съвсем скоро Гилтас ще я потърси сам. Легнала на сламеника, който бе разстлала за тях двамата в близост до водата, тя се взираше в нощното небе, когато чу стъпките му, а сетне усети как ръката му докосва бузата й.

Тя го обгърна и притисна до себе си.

— Ще ми простиш ли, любима? — попита той, като легна с въздишка до нея.

— Нима това не е задължението на всяка съпруга? — отвърна с усмивка елфидата.

Младежът не отговори. Очите му бяха затворени. Вече бе заспал дълбоко.

Лъвицата придърпа одеялото, за да го завие по-добре, отпусна глава на гърдите му и вслушана в ударите на сърцето му, също потъна в сън.

Слънцето щеше да се издигне рано и цветът му щеше да бъде червен като кръв.