Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Драконите на изчезналата луна (5)

5
Сребърният и синият дракон

Огледало остана спотаен, докато не се увери без всякакво съмнение, че Малис си е отишла и повече няма да се върне. Бе чул цялата битка и бе почувствал известна гордост от храбростта на Ские, както и мъничко съжаление заради смъртта му. Чу как Малис изрева от болка, чу и как след това разкъса на парчета тялото на синия. А когато почувства как покрай едната му ръка се плъзга струйка топла течност, си даде сметка, че това със сигурност е кръвта на Ские.

Сега обаче, когато Малис вече я нямаше, Огледало трябваше да реши как да постъпи. Той сложи ръка върху осакатените си очи и тихо прокле недъга си. Разполагаше с важна информация за истинската самоличност на Единия бог. Знаеше и какво се е случило със сребърните дракони, но не можеше да стори абсолютно нищо.

Осъзна, че щеше да му се наложи да се погрижи за храната и водата си. Мирисът на драконова кръв беше силен, ала дори през него можеше да усети далечния дъх на прясна вода. Използва магията си, за да се превъплъти отново в драконовия си облик, понеже по този начин щеше да има далеч по-голям успех. И без друго не обичаше да остава прекалено дълго в жалката си човешка форма. Чувстваше се твърде крехък, безкрил и изложен на опасности, затворен в черупката на меката кожа и чупливите кости.

С удоволствие се преобрази в драконовата си форма, наслаждавайки се на усещането така, както някой човек би се насладил на дълго, мързеливо изтягане. Чувстваше се далеч по-сигурен, защитен под бронираните си люспи, и определено пазеше по-добре равновесие на четири, отколкото на два крака. Освен това виждаше далеч по-ясно и с лекота би могъл да забележи дори елен, тичащ на мили разстояние от него.

„Или по-скоро някога можех да виждам по-ясно“ — поправи се с горчивина.

Обонянието му обаче си оставаше незасегнато и съвсем скоро успя да открие поток, протичащ през пещерата на леговището.

Пи, додето не утоли жаждата си, след което обмисли възможността да потуши и острите пристъпи на глад в стомаха си. Подушваше коза. Очевидно Ские беше уловил планинска коза и я бе оставил в бърлогата за по-късно, но така и не бе имал време да й се наслади. Само ако успееше да намери къде я оставил, щеше да се нахрани, след което вероятно би могъл да сложи мислите си в ред.

Надяваше се по някакъв начин да избегне необходимостта да се връща в главната зала на леговището, но обонянието му безпогрешно твърдеше, че козето месо се намира именно в нея. Гладът взе надмощие и го накара да тръгне обратно натам.

Подът бе мокър и хлъзгав от кръв. Във въздуха се носеше тежкият мирис на смърт. Заради това или заради глада, но съвсем скоро Огледало стана съвсем безгрижен за дебнещите опасности. Каквато и да беше причината, внезапно проговорилият глас — злокобен, студен и отекващ в залата — го накара да се стресне:

— В началото си помислих, че може би ти си отговорен за всичко това — произнесе драконът на драконовия език. — Но сега осъзнавам, че съм сгрешил. Точно ти едва ли би успял да победиш могъщия Ские. Виждам, че дори придвижването из тази пещера ти струва куп неприятности.

Като извика в ума си няколко защитни заклинания, Огледало обърна невиждащия си поглед по посока на непознатия — син дракон, ако се съдеше по гласа и едва доловимия мирис на сяра, който надвисваше наоколо. Навярно беше влетял през главния вход на леговището и само големият глад, който изпитваше, му бе попречил да усети идването му.

— Не аз погубих Ские — каза сребърният.

— Кой тогава? Такхизис?

Огледало бе леко стреснат да чуе името на Царицата, след което си даде сметка, че не бива да се поддава на изненадата. Очевидно не само той бе разпознал гласа в Нощта на бурята.

— Би могло да се каже. Момичето на име Мина запрати мълнията, която причини смъртта му. Наложи се да го направи, за да се защити. Ские я нападна пръв, твърдейки, че го е предала.

— Разбира се, че го е предала — каза Синият. — Кога изобщо е постъпвала по друг начин?

— Малко съм объркан — каза Огледало. — За Мина ли говорим или за Такхизис?

— Според мен между тях двете няма голяма разлика. Между другото какво правиш тук, сребърни, и защо вонята на Малис е полепнала по всичко наоколо?

— Малис отнесе тотема на Ские. Ские беше смъртно ранен, но все пак успя да й се опълчи. Дори мисля, че я нарани, макар че едва ли пораженията са били сериозни. Беше твърде слаб. Малис постъпи така с него, за да му отмъсти.

— Толкова по-добре за него — изръмжа синият. — Надявам се гангрената да я застигне колкото може по-скоро. Но ти не отговори на първия ми въпрос, сребърни. Защо си тук?

— Исках да узная някои неща — отвърна Огледало.

— И узна ли ги?

— Да — отговори той.

— Изненадаха ли те отговорите на въпросите ти?

— Не, съвсем не — призна слепият дракон. — Как е името ти? Моето е Огледало.

— А, Пазителят на Цитаделата на светлината. Аз пък съм Бръснач. Аз съм… — Синият замълча и когато отново заговори, гласът му бе натежал от печал: — Аз бях партньорът на наместник Медан от Квалинести. Сега той е мъртъв, а аз съм оставен на произвола на собствените си решения. Предполагам, че щом си сребърен, ще ти бъде интересно да чуеш за унищожението на Квалинести — прибави Бръснач. — Езерото на смъртта, така го наричат сега елфите. Само това остана от някога красивия им град.

Огледало все още изпитваше подозрения за някаква измама.

— Не мога да повярвам!

— Ще ти се наложи — отвърна мрачно Бръснач. — Видях разрушенията със собствените си очи. Закъснях и не успях да спася наместника, но видях как великата зелена драконеса Берил намери смъртта си. — В тона му се долавяше свирепо задоволство.

— Разказът ти ме заинтригува — произнесе Огледало.

Синият се изкиска:

— Сигурен съм, че е така. Елфите от Квалинести бяха предупредени за идването й, така че не губиха време и се подготвиха добре. Бяха застанали на покривите на къщите си и стреляха по нея с хиляди стрели. Към всяка стрела бе прикрепено въже, заздравено с нечия магия. Елфите смятаха, че магията е тяхна естествено. Но не беше. Беше нейната.

— На Такхизис?

— Тя просто се отърваваше едновременно и от Берил, и от елфите. Хилядите въжета образуваха магическа мрежа над Берил, която успя да я свали от небето. Елфите смятаха да я погубят, докато лежи безпомощно на земята, ала в плановете им се наложи лека промяна. Нали разбираш, явно преди това са работили заедно с джуджетата, за да прокопаят плетеница от тунели под Квалиност. Мнозина от елфите са успели да избягат през тези тунели, ала в крайна сметка именно това се оказа смъртоносният капан, който погуби столицата им. Когато Берил се стовари на земята, огромната й тежест срути тунелите. Тялото й потъна дълбоко в земята, оформяйки чудовищна бездна. Сетне водите на бялата разпенена река нахлуха в бездната и наводниха Квалиност, превръщайки го в гигантско езеро. Езерото на смъртта.

— Берил мъртва — измърмори Огледало. — Ские също. Земите на Квалинести унищожени. Такхизис се отървава от враговете си бавно, но сигурно…

— Нейните врагове са и твои, сребърни — каза Бръснач. — А също и мои. Тези повелителки, както сами наричат себе си, избиха мнозина от нашите. Трябва да се радваш за победата на нашата Царица над тях. Каквото и да мислиш за нея, тя е богинята на този свят и сега се бие на наша страна.

— Не се сражава на ничия друга страна освен на своята собствена — отговори сериозно Огледало. — Както е правила винаги. Всичко това е по нейна вина. Ако Такхизис не беше откраднала света, драконовите повелителки никога нямаше да ни открият. И всички мъртъвци днес щяха да бъдат живи: дракони, елфи, човеци, кендери. Вярно, че великите дракони убиваха, но Такхизис е отговорна за тяхната смърт, просто защото именно тя ни доведе тук.

— Откраднала е света… — повтори Бръснач. Ноктите му се впиха дращещо в скалата. Опашката му се залюля напред-назад, а крилата му повяха замислено. — Значи ето какво е направила.

— Според Ские, да. Така ми каза той.

— Но защо той би ти казвал каквото и да било, Сребърни? — попита презрително Бръснач.

— Защото се опитах да спася живота му.

— Неговият живот, на един син дракон, твоя най-омразен враг! Ти си опитал да спасиш живота му! — произнесе подигравателно Бръснач. — Не съм някое новоизлюпено драконче, че да повярвам на кендерската ти приказка за лека нощ.

Огледало нямаше как да види синия, но лесно можеше да предположи как изглежда: ветеран с блестящи, искрящо сини люспи, навярно с не един и два белега, които да докажат храбростта му.

— Причината, която имах, беше достатъчно коравосърдечна, за да задоволи даже теб — отвърна Огледало. — Дойдох при Ские в търсене на отговори за въпросите си. Не можех да му позволя да умре и да отнесе тези отговори в гроба. Използвах го, признавам. Не се гордея със стореното, но най-малкото заради помощта ми Ские живя достатъчно дълго, за да нанесе на Малис поне един удар. Ето затова получих благодарността му.

Синият дракон мълчеше. Огледало нямаше как да разбере за какво мисли Бръснач. Ноктите му продължаваха да дращят по каменния под, крилата му раздвижваха наситения с мирис на кръв въздух, опашката му се движеше назад-напред. Сребърният дракон беше приготвил няколко заклинания, в случай че синият все пак решеше да го нападне. Двубоят едва ли щеше да бъде особено честен — каленият ветеран Бръснач срещу слепия сребърен. Но поне подобно на Ские Огледало щеше да получи своя шанс да нанесе един последен удар.

— Такхизис е откраднала света — произнесе Бръснач замислено. — Довела ни е тук. И както сам твърдиш, е отговорна за всичко това. Освен това е една от най-старите ни богини и се бие срещу враговете ни, за да отмъсти за нас.

— Нейните врагове — поправи го студено Огледало. — Иначе едва ли щеше да си направи труда.

— Кажи ми, сребърни — каза предизвикателно синият дракон, — какво почувства, когато за пръв път чу гласа й? Усети ли как нещо се раздвижва в сърцето, в самата ти душа? Нима не почувства поне нещо?

— Почувствах — призна Огледало. — Когато за първи път чух онзи глас в бурята, веднага разбрах, че принадлежи на бог, и бях развълнуван от откритието си. Ала дори детето, чийто баща го налага с колана си, се радва да го види не защото баща му е бил добър или мъдър родител, а понеже е единственият родител, който някога е познавало. След това обаче започнах да задавам въпроси и въпросите ми ме доведоха тук.

— Въпроси — каза отсъстващо Бръснач. — Добрият войн никога не задава въпроси, а се подчинява.

— Защо тогава не си се присъединил към армията й? — попита настоятелно Огледало. — Защо си дошъл тук, в леговището на Ские, ако не за да му задаваш въпроси?

Синият дракон не отговори. Дали в този момент обмисляше нещо, или просто набираше достатъчно ярост, за да го нападне? Огледало нямаше как да знае и внезапно почувства, че целият този разговор го е уморил, почувства раздразнение и глад. Само при мисълта за храна стомахът му започна да се бунтува.

— Ако ще се сражаваме — произнесе той, — бих помолил преди това да ми позволиш да се нахраня. Умирам от глад и освен ако не греша, някъде наоколо има прясно козе месо.

— Няма да се бия срещу теб — отвърна безстрастно Бръснач. — Какво благородно има в това да се биеш срещу слепец? Козата, за която говориш, е вляво от теб, на не повече от две крачки. Черепът на моята спътница е в един от онези тотеми. Може би, ако не ни бяха довели в тази част на Вселената, сега тя щеше да е жива. И все пак — прибави потиснато синият — Такхизис е моя богиня.

Огледало не можеше да помогне с нищо на Бръснач. Сребърният дракон отдавна бе успял да се справи със собствената си вяра. Вярно, че собствената му дилема не беше чак толкова трудна за разрешаване, понеже никой от неговия вид не се бе прекланял пред Такхизис. Любовта и лоялността им бяха отредени за Паладин, бога на Светлината.

Дали сега Паладин бе някъде там, дали търсеше своите изгубени деца? След бурята металическите дракони бяха тръгнали, за да открият боговете, или поне така твърдеше Ские. Навярно се бяха провалили, понеже Такхизис все така запазваше властта си непокътната. „И все пак — Огледало вярваше в това, — Паладин още съществува там някъде и ни търси. Такхизис ни е обвила в тъмнина и ни скрива от неговия поглед. Точно както корабокрушенците в морето и ние трябва да намерим начин да сигнализираме на онези, които ни търсят в необятния океан на Вселената.“

Сребърният дракон се настани по-удобно, за да изяде козата на спокойствие. Нямаше никакво намерение да я споделя с Бръснач. Синият дракон със сигурност не страдаше от недохранване, понеже можеше да вижда плячката си. По време на странстванията си във формата на човек Огледало носеше със себе си паница, с която да изпросва храна. Това беше първото му добро хапване от доста дълго време насам и смяташе да му се наслади без чужда помощ. Вече имаше някаква идея как трябва да постъпи, стига само да намереше правилния начин. Първо обаче трябваше да се отърве някак си от синия, който очевидно смяташе, че си е намерил нещо като приятел.

Сините дракони по принцип бяха контактни същества и наистина Бръснач не бързаше за никъде, така че просто се настани наблизо, за да побъбри. В началото му се бе сторил мълчалив по природа, ала сега изведнъж думите започнаха да се леят от него, сякаш просто не бе имал с кого да сподели онова, което го измъчваше. Съвсем скоро беше описал в тъжни подробности смъртта на своя партньор, наместник Медан, и освен това бе споменал за Мрачен рицар и драконов ездач на име Джерард. Огледало слушаше всичко това с половин ухо, докато мислите му бяха насочени към една съвсем нова идея.

За щастие фактът, че се хранеше, му спести необходимостта да отговаря с нещо повече от няколко случайни изсумтявания. Когато най-сетне приключи с яденето, Бръснач отново бе изпаднал в мрачно мълчание. Сребърният дракон долови как събеседникът му се раздвижва и това го изпълни с надеждата, че синият най-после е решил да си тръгва.

Само че грешеше. Бръснач просто се наместваше по-удобно.

„Е, щом не мога да се отърва от него — помисли си намусено Огледало, — поне мога да го използвам за нещо.“

— Какво знаеш за тотемите от драконови черепи? — попита предпазливо той.

— Толкова, колкото е необходимо — изръмжа Бръснач. — Както казах, черепът на моята спътница украсява един от тях. Защо питаш?

— Ские спомена нещо по този въпрос. Каза… — Огледало помълча, колкото да прехвърли наум нещата, които можеше и не можеше да сподели относно разкритията на Ские за тотемите и изчезналите металически дракони, — нещо в смисъл, че Такхизис ги е превзела и покварила, за да служат единствено на нея.

— И какво трябва да значи това? Звучи ми доста неясно — заяви Бръснач.

— Съжалявам, не спомена нищо повече. И без друго, докато ми го казваше, вече звучеше малко налудничаво. Нищо чудно да е бълнувал.

— От онова, което зная със сигурност, само един човек е наясно какво става в ума на Царицата и това е момичето Мина, водачката на армията на Единия бог. Говорих с много дракони, които са се присъединили към тази армия. Всички до един твърдяха, че тази Мина е любимка на Такхизис и че носи в себе си благословията на богинята. Ако някой е наясно със загадката на тотемите, това определено е Мина. Не че това има значение за теб, сребърни.

— Тъкмо обратното — отговори замислено Огледало, — вероятно има доста по-голямо значение, отколкото можеш да си представиш. Познавам Мина от дете.

Бръснач изсумтя скептично.

— Аз съм пазител на Цитаделата, забрави ли? — каза сребърният дракон. — Мина беше едно от сирачетата там.

— Вероятно е така, но в този момент тя те смята за враг.

— Да, лесно е да се предположи — съгласи се Огледало. — Но преди няколко месеца тя се натъкна на мен. Бях приел човешката си форма, бях слаб, сляп и останал съвсем сам. Позна ме веднага и пощади живота ми. Може би спомените от детството й изиграха голяма роля. Винаги задаваше въпроси…

— Пощадила те е от сантиментална слабост — изсумтя още веднъж синият дракон. — Хората, даже най-добрите измежду тях, са известни с тази своя неприятна черта.

Огледало не отговори, но внимателно прикри усмивката си. Пред него стоеше син дракон, който можеше едновременно да скърби за загубата на своя мъртъв ездач и да гълчи хората заради малките сантименталности по отношение на някого от своето минало.

— Независимо от всичко в случая бихме могли да се възползваме от тази тяхна черта — продължи Бръснач. Той разтърси тялото си от главата до върха на опашката и раздвижи криле. — Много добре. Ще се изправим срещу тази Мина и ще разберем какво става всъщност.

— Да не би да те чух да казваш „ние“? — попита изумено Огледало. Наистина му се струваше, че не е чул правилно, макар в езика на драконите думите „ние“ и „аз“ да се различаваха достатъчно ясно.

— Казах… — повиши глас синият дракон, сякаш, освен че беше сляп, Огледало бе и глух, — че двамата ще отидем и ще се изправим срещу тази Мина, за да разберем какво е намислила нашата Царица…

— Невъзможно — отвърна бързо сребърният дракон. В плановете му не влизаше каквото и да било сътрудничество с Бръснач. — И сам виждаш в какво се състои недъгът ми.

— Виждам — каза синият. — Ужасно нараняване, не ще и дума, и все пак то не ти е попречило да направиш онова, което си сметнал за правилно. Дошъл си чак дотук, нали?

Огледало нямаше как да отрече последното.

— Пътувам пеша, съвсем бавно и съм принуден да прося за храната и подслона си…

— Нямаме време за такива глупости. Просия! От човеците! — Бръснач разтърси глава толкова силно, че чак люспите му изтракаха. — Като те гледам, бих си помислил, че по-скоро ще умреш от глад. Налага се да дойдеш заедно с мен. Не разполагаме с много време. Светът е назрял от случващи се събития. Не можем да си позволим да се размотаваме наоколо със скоростта на жалките човеци.

Огледало не знаеше как да отговори. Само представата как един сляп сребърен дракон може да язди на гърба на един син му се струваше така безгранично абсурдна, че на часа му се прииска да се изсмее на глас.

— Ако не дойдеш с мен — прибави Бръснач, забелязал, че събеседникът му изпитва затруднения във взимането на решение, — ще бъда принуден да те погубя. Говориш доста свободно за някои от нещата, които ти е казал Ские, но когато дойде ред да си отвориш устата за други, ставаш прикрит и уклончив. Убеден съм, че Ские ти е казал доста повече, отколкото си готов да споделиш с мен. Така че или ще ме последваш, за да мога да те наглеждам, или ще се погрижа информацията, която имаш, да умре заедно с теб.

Никога дотогава Огледало не бе съжалявал толкова горчиво за слепотата си, колкото в този момент. Предполагаше, че от него се очаква да постъпи благородно, да предизвика Бръснач и да умре на място след кратка, но брутална схватка. Разбира се, подобна смърт би му заслужила уважение, но в нея нямаше много здрав разум. Доколкото знаеше, само той и още един човек на този свят имаха информация за отлитането на неговите другари, златните и сребърните дракони, в търсене на боговете само за да открият, че са се превърнали в затворници на Единия бог. Човекът беше Мина и макар Огледало да смяташе, че тя едва ли щеше да го сподели с него, нямаше как да бъде сигурен, докато не се срещнеха, за да я попита лично.

— Не ми оставяш голям избор — каза той.

— Такова беше намерението ми — отвърна Бръснач. В тона му не се долавяше самодоволство, просто му разясняваше фактите.

Огледало отново се превъплъти в човек, изоставяйки силното си, могъщо тяло на дракон. Сега отново приличаше на младеж със сребриста коса, облечен в бялата мантия на мистик от Цитаделата на светлината. Около ужасно обезобразените си очи носеше черна превръзка.

Започна да търси пътя си опипом, като се придвижваше неумело с човешките си крака. Препъваше се във всеки камък на пода. Подхлъзна се в кръвта на Ские и падна на колене, порязвайки крехката си човешка кожа. Изпитваше благодарност единствено заради едно — не му се налагаше да гледа жалостивия израз, който навярно се бе изписал в момента върху лицето на Бръснач.

Синият беше войн и не си позволи каквито и да било подигравки по негов адрес. Бръснач дори подкрепи стъпките му с лапа, като му помогна да се изкатери върху широкия му гръб.

Вонята на смърт в убежището на Ские беше непоносима. И синият, и сребърният дракон бяха радостни, че го напускат. Извисен на ръба на скалата, Бръснач си пое дълбоко дъх, след което разпери криле и полетя към облаците. Огледало се залови още по-здраво за гривата на дракона и притисна крака към хълбоците на Бръснач.

— Дръж се здраво — предупреди го синият. Той се издигна още по-високо във въздуха и описа широка дъга. Огледало веднага прозря какво се готви да направи и наистина се вкопчи още по-здраво, както му бяха казали.

Долови как дробовете на Бръснач се разширяват, след което почувства и изригването на горещия въздух. Подуши мириса на сяра и чу пращенето на мълнията, последвани от грохот и звук от сриваща се скала насред заглъхващия трясък на гръмотевицата. Бръснач запрати още една мълния и този път на Огледало му се стори, че цялата планина потрепери и се превърна в купчина чакъл.

— Така си отиде Келендрос, известен още като Ские — каза синият дракон. — Беше храбър дракон и верен на ездача си така, както неговият ездач бе верен нему. И нека същите думи бъдат изречени, когато и ние трябва да напуснем този свят.

След като изпълни дълга си, Бръснач склони криле за последен поздрав, зави и пое в обратната посока. По топлите лъчи на слънцето по гърба си, Огледало лесно можеше да предположи, че са поели на изток. Не изпускаше от пръсти гривата на синия дракон, чувствайки как силните пориви на вятъра брулят лицето му. Представи си как под тях короните на дърветата — червени и жълти заради настъпващата есен — се плъзгат заедно с копринената покривка на зелената земя. Във въображението си виждаше пурпурносивите планини и покритите им с първия сняг върхове. Далеч под тях навярно се простираха сини езера и извиващи се реки заедно със златните петна на селата, заобиколени от пшеничени ниви или точиците на господарските къщи и околните поля.

— Защо плачеш, сребърни? — попита Бръснач.

И след като Огледало не отговори, синият дракон помисли малко и повече не повтори въпроса си.