Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Драконите на изчезналата луна (48)

32
Епохата на смъртните

Битката за Санкшън не продължи дълго. До настъпването на нощта градът бе свалил оръжие и вероятно капитулацията му би настъпила още по-отрано, ако въобще се бе появил някой, склонен да вземе това решение.

Напразно Мрачните рицари и техните войници викаха името на Мина. Тя нито отговаряше, нито идваше. Накрая на всички стана ясно, че водачката им я няма. Някои бяха горчиво разочаровани, други — гневни. Всички се чувстваха предадени. Знаейки, че ако преживеят битката, така или иначе ще бъдат екзекутирани или хвърлени в затвора, неколцина решиха да се сражават. Повечето се биеха главно защото напредващата армия ги притискаше тук или там.

Други бяха решили да послушат съвета на Галдар и да потърсят убежище из пещерите в планината. Тъкмо те се бяха натъкнали на войската на драконидите. Мислейки, че отново са намерили силен съюзник, Мрачните рицари се бяха подготвили да преустановят отстъплението и да завземат града наново. Изумлението им, когато драконидите ги бяха връхлетели, избивайки всеки по пътя си, бе неимоверно, ала и не особено продължително.

Кои бяха тези странни дракониди и защо се бяха притекли на помощ на елфите и рицарите, никой никога нямаше да узнае. Армията им така и не навлезе в града. Вместо това драконидите изчакаха пред стените, додето не се увериха, че флагът на Мрачните рицари на Нерака е свален и на негово място се издигат знамената на Квалинести, Силванести и Соламния.

Чак тогава напред излезе огромен бозак, облечен в златна броня и златна верига около врата си, и един сивак, носещ парадната униформа на главнокомандващ от армията на драконидите. Сивакът даде команда „мирно“. После двамата с бозака отдадоха чест на знамената, а драконидите удариха мечовете в щитовете си. Сивакът заповяда „ходом марш“, армията се изви и се упъти обратно към планините.

По-късно някой си беше спомнил, че голяма група дракониди е превзела град на име Теър. Говорело се също, че специално тези дракониди не обичали особено Мрачните рицари. Дори и в това да имаше нещо вярно обаче, Теър бе доста далеч от Санкшън и оставаше загадка как са успели да пристигнат точно в решителния момент. И тъй като никой повече не видя драконидите, мистерията си остана неразрешена.

Когато стана ясно, че битката за Санкшън е спечелена, повечето от златните и сребърните дракони си заминаха, отправяйки се към Драконовите острови или там, където бяха живели за последно. Преди да отлети, всеки от тях взимаше по малко от пепелта на тотема и я отнасяше със себе си. Заедно сребърните и златни дракони отнесоха всичко, останало от него, въпреки че в пепелта имаше остатъци и от червени, сини, бели, зелени и черни дракони. В края на краищата всички те бяха дракони на Крин.

— Ами ти? — попита Джерард Огледало. — Ще се завърнеш ли обратно при Цитаделата на Светлината?

Джерард, Одила и Огледало стояха пред Западната порта и наблюдаваха изгрева в деня веднага след битката. Слънцето се надигаше величествено. По небето още се виждаха ярки червени, оранжеви и тъмновиолетови нишки, които изсветляваха все повече, додето денят полека прогонваше нощта. Сребърният дракон погледна слънцето, сякаш можеше да го види със слепите си очи. Сетне обърна глава към рицаря.

— Цитаделата повече не се нуждае от защитата ми. Мишакал ще се погрижи за храма. Колкото до мен, аз и моята водачка решихме да обединим сили.

Джерард се обърна объркано към Одила, която кимна.

— Напускам Ордена — каза тя. — Лорд Тасгол прие оставката ми. Така е най-добре, Джерард. Рицарите едва ли ще се чувстват особено комфортно, ако остана сред редиците им.

— Какво ще правите? — попита младият войн.

Бяха преживели толкова много и никак не бе очаквал, че ще се разделят така внезапно.

— Царица Такхизис може да е мъртва — рече сериозно Одила, — ала мракът остава. Минотаврите са превзели Силванести. Със сигурност няма да се задоволят само с тези земи и ще пожелаят още. Двамата с Огледало решихме да обединим сили. — Тя потупа дракона по шията. — Сляп дракон и човек, който съвсем наскоро е прогледнал, страхотен отбор, какво ще кажеш?

Джерард се усмихна.

— Ако сте се отправили към Силванести, нищо чудно отново да се натъкнем един на друг. Ще се опитам да спомогна за създаването на съюз между Ордена и елфите.

— Наистина ли вярваш, че Съветът на рицарите ще се съгласи да помогне на елфите да възвърнат земите си? — попита скептично Одила.

— Не зная — сви рамене той, — но съм дяволски сигурен, че ще ги накарам да го обмислят. Първо обаче имам някои задължения. В гробницата в Утеха има една счупена ключалка. Обещах да я поправя.

Помежду им се настани неловка тишина. Имаше твърде много за казване, а нямаше как да го изкажат. Огледало повя с крилата си, показвайки съвсем ясно, че няма търпение да потеглят. Одила схвана намека.

— Сбогом, Царевичко — рече с широка усмивка.

— Прав ти път — ухили се в отговор Джерард.

Одила се наведе и го целуна по бузата.

— Ако някога отново решиш да се изкъпеш гол в някой поток, първо се увери, че съм наблизо.

Тя възседна сребърния дракон. Той склони сляпата си глава в поздрав, разпери криле и грациозно полетя във въздуха. Одила помаха.

Джерард й махна в отговор. Остана загледан след тях, докато ставаха все по-малки, и остана още дълго, даже когато вече бяха изчезнали от погледа.

 

 

И други се сбогуваха през същия ден. Сбогуване, което щеше да продължи през по-голямата част от вечността.

Паладин беше коленичил на арената и наблюдаваше Силваношей. Той затвори взрените в нищото очи на елфа. Почисти кръвта от лицето му и се постара да прибере доколкото можа ръцете и краката му. Паладин бе уморен. Не беше навикнал на болките, неудобствата и нуждите на това смъртно тяло, на променливите му настроения: съжаление и тъга, гняв и страх. Загледан в лицето на мъртвия крал на елфите, Паладин виждаше обещанието на младостта. Сега всичко това беше изгубено, пропиляно. Реши да почине за миг. Избърса потта от челото си и се зачуди как ли с толкова тъга и така натежало сърце би могъл да продължи напред. Как щеше да се справя сам оттук нататък?

Усетил нечие внимателно докосване по рамото си, той се обърна и видя до себе си красива лъчиста богиня. Тя му се усмихна, ала в усмивката й имаше тъга, а в очите й искряха сълзи.

— Аз ще отнеса тялото на младия крал обратно на майка му — каза Мишакал.

— Тя не видя как той умира, нали? — попита Паладин.

— Поне това й бе спестено. Освободихме всички, които Такхизис бе довела насила тук, за да наблюдават триумфа й. Алхана не видя как синът й умира.

— Кажи й — рече тихо Паладин, — че е умрял като герой.

— Ще го сторя, любими.

Целувка, едва доловима като докосването на бяло перце, се докосна до устните на елфа.

— Не си сам — каза му Мишакал. — Съпруже мой, винаги ще бъда с теб, никога няма да те оставя.

Искаше му се да е така, копнееше думите й да бяха верни. Ала сега помежду им зееше огромен океан и сам виждаше как се разраства с всеки изтекъл миг. Богинята стоеше на брега, а той се бореше сред вълните, които го отнасяха все по-надалеч.

— Какво стана с душите на мъртвите? — попита той.

— Свободни са — отвърна със странно далечен глас тя. Едва успяваше да я чуе. — Свободни да продължат пътуването.

— Някой ден и аз ще се присъединя към тях, любов моя.

— Тогава ще се срещнем — обеща му тя.

Тялото на Силваношей изчезна, отнесено от облак сребриста светлина.

Паладин остана съвсем сам в мрака. Чака дълго. Сетне пое през тъмната арена и се упъти навън, към света.

 

 

Децата на боговете — Нуитари, Лунитари и Солинари — влязоха в бившия Храм на Сърцето. Тялото на чародея Даламар все още стоеше на една от пейките и се взираше в безкрайността.

Боговете на магията заеха местата си пред притъмнелия, изоставен олтар.

— Нека чародеят Рейстлин Маджере се приближи.

— Рейстлин изникна от мрака на руините. Подгъвът на мантията му от черна коприна опираше в пръснатите парчета кехлибар по пода. Все още не се бе намерил никой, достатъчно безстрашен, че да се осмели да навлезе в прокълнатия храм и да се докосне до останките от саркофага на Златна Луна. Магьосникът дори не им обърна внимание. Краката му стъпваха върху кехлибара и го разтрошаваха.

В ръцете си Рейстлин държеше тяло, увито в бяло.

— Духът ти е свободен — каза сурово Солинари. — Твоят брат близнак те очаква. Обеща да напуснеш този свят и трябва да спазиш обещанието си.

— Нямам намерение да оставам тук — отвърна магьосникът. — Зная, че както брат ми, така и някогашните ми спътници ме очакват.

— Значи са ти простили?

— Или аз съм им простил? — отговори спокойно Рейстлин. — Въпросът е между приятели и не ви засяга. — Той се загледа към тялото в ръцете си. — Но това ви засяга.

Той положи тялото на своя племенник в краката на боговете. Сетне отметна качулката си и се взря в тримата пред себе си.

— Имам една последна молба към вас — каза. — Върнете Палин към живот. Върнете го на семейството му.

— И защо ни е да го правим? — попита надменно Лунитари.

— Поел е по пътеката, която някога следвах и аз — рече Рейстлин. — Накрая сам видя грешката си, но не доживя да я поправи. Ако му дадете шанс, ще съумее да се върне обратно и да открие пътя за дома.

— Нещо, в което ти не успя — каза внимателно Лунитари.

— Нещо, в което не успях — съгласи се магьосникът.

— Братя? — обърна се Лунитари към Солинари и Нуитари. — Какво казвате вие?

— Аз казвам, че имаме да решаваме и друг въпрос — отговори Нуитари. — Нека чародеят Даламар се приближи.

Тялото на елфа си оставаше седнало на пейката, ала точно зад него стоеше духът му. Даламар пристъпи предпазливо и напрегнато напред.

— Ти ни предаде — изрече обвинително Нуитари.

— Ти се съюзи с Такхизис — каза Лунитари, — а ние едва не изгубихме единствения шанс, който имахме, за да се върнем в този свят.

— Ти предаде нашия последовател Палин — добави строго Солинари. — И го уби по нейна заповед.

Даламар огледа бляскавите богове един по един и когато заговори, гласът му бе тих и изпълнен с горчивина.

— Как изобщо бихте могли да ме разберете? Как бихте разбрали какво е да чувстваш, че си изгубил всичко?

— Може би — рече Лунитари — разбираме по-добре, отколкото си мислиш.

— Какво да бъде сторено с него? — попита Лунитари. — Ще му бъде ли върнат животът?

— Не си правете труда, освен ако заедно с него не ми върнете и магията — намеси се Даламар.

— Аз казвам да не го правим — каза Солинари. — Той използваше душите на умрелите, за да практикува черното си изкуство. Не заслужава милостта ни.

— Аз казвам да го направим — отвърна студено Нуитари. — Ако съживите Палин и му върнете магията, трябва да постъпите по същия начин и с Даламар. Балансът не бива да бъде нарушаван.

— Какво ще отсъдиш ти — попита Солинари Лунитари.

— Ще приемете ли решението ми? — произнесе тя.

Солинари и Нуитари се спогледаха, след което кимнаха едновременно.

— Такова е моето решение. На Даламар ще бъдат върнати животът и магията, но трябва да напусне Кулата на Върховното чародейство, която някога обитаваше. От този момент нататък достъпът до нея ще му бъде отказан. Даламар трябва да се върне към света на живите и да заживее сред тях. Палин Маджере също ще получи живота си обратно. Ако пожелае, магията също ще му бъде върната. Условията ми задоволителни ли са за вас?

— За мен са — каза Нуитари.

— И за мен са — каза Солинари.

— А задоволителни ли са за теб, Даламар? — поинтересува се Лунитари.

Мрачният елф бе получил онова, което искаше, и това бе единственото, което в този момент имаше значение за него. Колкото до останалото, щеше да се завърне към света, какво пък. Може би някой ден дори щеше да властва над него.

— Напълно, господарке — отговори той.

— А ти, Рейстлин Маджере, съгласен ли си?

Рейстлин кимна мълчаливо с глава.

— В такъв случай и двете искания ще бъдат уважени. Връщаме ви живота и магията.

— Благодаря ви — поклони се Даламар. Погледът му за момент се задържа върху Нуитари. Богът го беше разбрал напълно.

Рейстлин коленичи до тялото на своя племенник и отметна белия покров от него. Очите на Палин се отвориха. Магьосникът се огледа шокирано и удивено, ала щом очите му се фокусираха върху Рейстлин, шокът му прерасна в ужас.

— Чичо! — възкликна той. Изправи се и посегна към ръката на Рейстлин. Пръстите, плътта, костите и кръвта му преминаха през ръката на надвесения магьосник, който беше просто невеществен образ на собствената си душа.

Палин се втренчи в дланта си и постепенно по лицето му се изписа разбирането, че е жив. Гледаше към ръцете си — толкова подобни на тези на чичо му, с дълги, деликатни пръсти — и виждаше как се свиват и разпускат, как се подчиняват на волята му.

— Благодаря ви — вдигна очи към заобиколилите го лъчисти богове. — Благодаря и на теб, чичо. — Той замълча. После каза: — Някога ти предрече, че ще бъда най-великият магьосник, живял някога по лицето на Крин. Не мисля, че предсказанието ти беше много точно.

— Винаги ни остава по нещо ненаучено, племеннико — отговори Рейстлин. — Винаги остава по нещо важно, което пропускаме. Сбогом. Брат ми и приятелите ни ме очакват. — Той се усмихна. — Танис, както винаги, е най-нетърпелив.

Палин видя пред себе си река от души, която протичаше спокойно и бавно покрай бреговете на живите. Слънчевите лъчи огряваха реката, а звездната светлина искреше в неизмеримите й дълбини. Душите на мъртвите гледаха пред себе си, към море, чиито вълни се носеха към вечността, море, което щеше да отведе всяка от тях към ново и непознато пътуване. Карамон Маджере също стоеше на брега на реката и очакваше своя близнак.

Рейстлин се приближи до него. Братята се обърнаха за последно и помахаха за сбогом, след което пристъпиха в реката и се понесоха по сребърните й вълни към безкрайното море.

Духът на Даламар пристъпи в собственото му тяло. Магията отново се вля в духа му. Кръвта загоря във вените, магията загоря в кръвта, а радостта от усещането го изпълни всецяло и дълбоко. Той вдигна глава и погледна към небето.

Единствената бледа луна бе изчезнала. Сега там имаше две луни, едната сребърна, другата — червена, и огънят им озаряваше небесата. Докато гледаше към тях със страхопочитание и благодарност, двете луни се сляха и оформиха лъчисто око, от чийто център се взираше черната луна.

— Значи и на теб върнаха живота — каза Палин, като изникна от сенките.

— И магията — отвърна Даламар.

Палин се усмихна.

— Къде ще отидеш?

— Не зная — отговори безгрижно елфът. — Светът е широко отворен за мен. Смятам да напусна Кулата на Върховното чародейство. Достатъчно дълго стоях затворен там. А ти къде ще отидеш? — Горната му устна едва доловимо се изви презрително нагоре. — Обратно при любящата си съпруга?

— Ако Ъша ме приеме — каза Палин, по-сериозен от всякога. — Дължа й много, а дори не съм започнал да й се отплащам.

— Гледай да не се бавиш много — рече оживено Даламар. — Трябва да свикаме Ордените възможно най-скоро. Чака ни много работа.

— И съм сигурен, че ще се появят достатъчно хора, които да се заемат с нея — сви рамене Палин.

Внезапно прозрял истината, мрачният елф се вторачи в него.

— Солинари ти е предложил магията и ти си я отказал?

— Отхвърлих твърде много други неща заради нея — обясни магьосникът. — Брака си. Моя живот. Напоследък си мислех, че не си струваше.

Глупако! Думите бяха на върха на езика на Даламар, ала елфът не ги изрече, запази ги за себе си. Нямаше представа къде да отиде, но знаеше, че където и да бе това, едва ли някой щеше да го посрещне с добре дошъл.

Той отново погледна към трите луни.

— Може би някой ден ще ви посетя — рече с ясното съзнание, че това едва ли щеше да се случи някога.

— За нас ще бъде чест — отговори Палин с ясното съзнание, че никога повече няма да види мрачния елф.

— Най-добре да тръгвам — каза Даламар.

— Аз също — съгласи се Палин. — Пътят до Утеха е дълъг.

— Мога да те придружа по магическите коридори — предложи елфът.

— Не, благодаря — отвърна с кисела усмивка Палин. — Няма да е зле да започна да свиквам с ходенето. Сбогом, Даламар Мрачния.

— Сбогом, Палин Маджере.

Елфът произнесе няколко магически думи, усети как закипяха и заискриха от върховете на устните му като чудесно вино и отпи от тях. В следващия миг беше изчезнал.

Палин остана сам и дълбоко замислен. Сетне погледна към луните, които за него сега бяха само това — обикновени луни. Една сребърна и една червена.

После се усмихна и изгубен в мисли по дома, накара краката си да потеглят към него.

 

 

Соламнийските рицари разполагаха частите си по укрепленията на Санкшън и започваха забързана работа по поправката на Западната порта и пробойните в стените, отворени по време на изминалата битка. И от лагера на елфите, и от този на рицарите бяха разпратили съгледвачи, които да издирят и заловят Мина. Сребърните дракони непрестанно патрулираха из небето, ала до този момент никой не я бе забелязвал. Драконите обаче бяха донесли новината, че към Санкшън са се устремили вражески сили от Джелек и Палантас. Рано или късно щяха да научат, че градът е паднал, но как ли щяха да реагират? Дали щяха да се обърнат и да побегнат към дома, или щяха да продължат и да се опитат да си го върнат? И дали Мина, лишена от своето богопомазано могъщество, щеше отново да застана начело на войските на Мрачните рицари, или щеше да предпочете да остане незабелязана и да се погрижи за нараненото си достойнство?

Никой нямаше да узнае къде е било погребано тялото на Царицата Такхизис — ако въобще беше погребано. През следващите години не един и двама, тръгнали по пътеката на мрака, неуморно щяха да търсят погребалната й могила, тъй като малко по-късно тръгнаха слухове, че неспокойният й дух е обещал богата награда на онзи, който пръв открие гроба й.

Ала най-дълго се говори за мистерията около случилото чудо се в Храма на Дюъргаст. Хора от всички части на Санкшън, от всички части на Ансалон и света бяха грабнати и докарани насила в храма, за да станат свидетели на триумфалната й поява в света. Вместо това всички бяха видели настъпването на нова епоха.

Онези, които бяха видели с очите си смъртта на Царицата, щяха да запазят образа й завинаги отпечатан в душата си, както нажеженият ръжен жигосва плътта. В началото шокът и болката бяха непоносими, ала с времето отминаваха и се скриваха надълбоко, додето душата и тялото бавно се лекуваха от преживяното.

В началото болката липсваше на някои от тях. Понеже какво доказателство щяха да имат, че всичко това се бе случило в действителност? И за да го направят реално, за да си внушат, че не са се побъркали, тези хора говореха за случилото се, говореха високо и на всеослушание. Други пък предпочетоха да запазят тези мисли за себе си и никога повече да не ги изрекат.

Подобно на живелите преди тях — свидетелите на хаотичните пътувания на Сивия Камък, падането на Истар и Катастрофата — и тези свидетели щяха да предават разказите за чудото от поколение на поколение. За бъдещите поколения на Крин Петата епоха започваше с кражбата на света по време на поражението на Хаос. Ала тази епоха щеше да стане широко известна като Епохата на смъртните в деня, когато Решението на Книгата бе отнело божествения пламък на един и бе приело саможертвата на друг.

Силваношей щеше да бъде положен в Гробницата на героите в Утеха. Това нямаше да остане последният му гроб. Неговата скърбяща майка, Алхана Звезден Бриз, се надяваше един ден да успее да отнесе тялото му обратно в Силванести, ала този ден навярно нямаше да настъпи скоро. В някога красивите земи на елфите се вливаха още минотавърски части и неспирни доставки, които укрепваха позициите им още по-силно.

Капитан Самювал и неговите наемници продължаваха да вилнеят из Квалинести. Мрачните рицари бяха изтласкали или избили останалите малцина елфи и бяха обявили Квалинести за своя земя. Сега елфите бяха изгнаници в пълния смисъл на думата. А останките на двете нации спореха помежду си къде да отидат и как да постъпят оттук нататък.

Засега те лагеруваха в долината пред Санкшън, ала дори те знаеха, че това не е домът им, а соламнийските рицари, новите властници в града, ги подканяха, макар и изключително учтиво, да отидат някъде другаде. Съветът на рицарите бе влязъл в дебат дали да се съюзят с елфите в опита им да си възвърнат Силванести. В процеса на обсъждането бяха възникнали някои спорове по отношение на Кодекса, които пък на свой ред бяха предадени на сведущите по тълкуванието на подобни заплетени казуси. Решението на последните се очакваше до десет или двайсет години.

На Алхана Звезден Бриз бе предложено водачеството над силванестите. Сърцето на кралицата бе така разбито, че тя отказа с предложението Гилтас да управлява от нейно име. Квалинестите нямаха нищо против, поне повечето от тях. Силванестите бяха против, но пък нямаха друг кандидат. Двете нации още веднъж се обединиха и изпратиха свои представители на погребението на Силваношей.

Тялото на младия крал щеше да бъде отнесено до гробницата с помощта на златен дракон. Процесията щеше да се охранява от соламнийски рицари, яздещи златни дракони, предвождани от Джерард ут Мондар. Също така с тялото на краля щяха да пътуват неговата майка и неговият братовчед Гилтас.

Последният никак не съжаляваше, че оставя след себе си всички дрязги и проблеми. Чудеше се дали ще има силата да се върне към тях, когато всичко свършеше. На първо място Гилтас дори и не си бе помислял да пожелае водачеството над двете елфически нации, а и чувстваше, че длъжността не е за него. Нямаше желание да се нагърбва с отговорността да взима решения от името на два народа, попаднали в изгнание, народи без дом.

Сега, изправен пред гробницата, Гилтас наблюдаваше как елфите носят покритото със златен саван тяло на Силваношей към последния му дом. Кралят бе положен в мраморен ковчег, обсипан с цветя. В ръцете на младежа бяха поставени парчетата от драконовото копие.

Същата гробница щеше да бъде последен дом и за Златна Луна, чиято пепел бяха размесили с тази на Речен Вятър. Най-после двамата бяха заедно.

Към Гилтас се приближи елф, облечен в кафяво-зеленикави пътнически дрехи. Не каза нищо. Вместо това мълчаливо и сериозно проследи как внасят пепелта на Речен Вятър и Златна Луна.

— Сбогом, скъпи мои верни приятели — рече тихо той.

Гилтас се обърна към него.

— Радвам се, че ми се удава възможност да поговорим, Е’ли… — започна той.

Елфът го прекъсна.

— Това вече не е моето име.

— Как тогава да те наричаме? — попита младият крал.

— Тъй много имена съм имал — рече елфът. — Е’ли за елфите, Паладин за човеците. Дори Физбан. То, признавам си, ми беше любимо. Никое от тях обаче не би ми служило добре. Избрах си ново име.

— Което е… — направи пауза Гилтас.

— Валтонис — отговори елфът.

— Изгнаника? — преведе си объркано кралят. Внезапно го изпълни разбиране. Опита се да заговори, ала всичко, което успя да каже, бе: — Значи смяташ да споделиш съдбата ни?

Валтонис положи ръка на рамото му.

— Върни се обратно при народа си, Гилтас. Да, и силванестите, и квалинестите са твоят народ. Направи от тях такъв народ. И макар че ще бъдете народ в изгнание, макар че няма да имате земя, която да наричате своя, ще бъдете нация.

Гилтас поклати глава.

— Задача ти няма да е лека — продължи Валтонис. — Ще се трудиш неуморно и неведнъж опитите ти ще срещат сурова съпротива. Неуспехите ще те преследват, но нека надеждата никога не те напуска. Защото, ако това се случи, ще познаеш поражението.

— Ще бъдеш ли с мен? — попита кралят.

Валтонис поклати глава:

— Както ти, както всички останали и аз имам свой път пред себе си. И все пак понякога пътищата ни ще се пресичат.

— Благодаря ти — стисна ръката му Гилтас. — Ще постъпя, както казваш. Ще се върна при народа си. При всички тях. — Той въздъхна и се усмихна печално. — Включително и при сенатор Палтейнон.

 

 

Джерард стоеше пред входа на гробницата в очакване и последните опечалени да си тръгнат. Церемонията беше приключила. Нощта отдавна се бе спуснала. Събралата се да наблюдава тълпа започваше да се разотива — някои упътени към странноприемницата „Последен дом“, където Палин и Ъша заедно с неговите сестри Лора и Дезра се опитваха да утешат тъжните, да им помогнат с усмивка, добра храна и най-хубавото пиво в Ансалон.

Докато стоеше пред гробницата, Джерард си припомняше всичко случило се през онзи далечен ден, когато за пръв път бе чул гласа на Тасълхоф от вътрешността й. Светът се бе променил и все пак си беше останал същият.

В небето имаше три луни вместо една, ала слънцето, изгряващо всяка сутрин, бе като онова, огрявало Крин през цялата Пета епоха. Хората отново можеха да погледнат към небето, да открият съзвездията на боговете и да ги посочат на децата си. Само дето съзвездията не бяха същите като някога. Бяха направени от други звезди и вече не бяха по старите си места. Две от тях не можеха да бъдат открити и никога повече нямаше да греят над света.

— Епохата на Смъртните — каза сам на себе си Джерард.

Названието придобиваше ново значение, нов смисъл.

Надникна във вътрешността на гробницата. Все още имаше някой вътре — странният елф, когото бе видял за пръв път на арената. Рицарят зачака търпеливо и уважително, напълно подготвен да стои колкото е нужно, но да позволи на опечаления всичкото време, което му трябваше, за да си вземе последно сбогом.

Елфът произнесе молитвата си мълчаливо, след което, поглеждайки още веднъж подире си, тръгна към Джерард.

— Поправи ли ключалката? — попита усмихнато.

— Да, сър — отговори младият войн.

Той затвори вратата и се вслуша в изщракването на ключалката. Не си тръгна веднага. На него също не му се искаше да се сбогува толкова бързо.

— Сър, чудех се… — Джерард замълча, но в крайна сметка се престраши: — Не зная как да го кажа, но Тасълхоф… Той… Стори ли онова, което трябваше да стори?

— Умря ли, когато и където трябваше да умре? — попита елфът. — Победи ли Хаос? Това ли питаш?

— Да, сър — отвърна Джерард. — Точно това.

В отговор елфът вдигна глава и се загледа към небето.

— Някога ей там имаше една червена звезда. Помниш ли я?

— Да, сър.

— Загледай се сега. Виждаш ли я?

— Не, сър — отговори рицарят, като зашари с очи по небето. — Какво се е случило с нея?

— Огънят в ковачницата е изгаснал. Флинт го е изгасил, понеже е знаел, че повече няма да има нужда от него.

— Значи Тасълхоф го е открил — рече Джерард.

— Да, Тасълхоф го откри. Той и Флинт, и всичките им спътници отново са заедно — потвърди елфът. — Флинт, Танис, Тасълхоф, Тика, Стурм, Златна Луна и Речен Вятър. Сигурно чакат само Рейстлин, а той съвсем скоро ще се присъедини към тях, понеже Карамон, неговият близнак, не би и помислил да тръгнат без него.

— А къде ще отидат, сър? — попита войнът.

— Към следващата стъпка от своето пътуване — отговори елфът.

— Дано всичко с тях бъде наред — каза Джерард.

След което обърна гръб на Гробницата на Последните герои, сбогува се с елфа и като сложи ключа в джоба си, се насочи към странноприемницата „Последен дом“. Топлият светлик, струящ през прозорците й, огряваше пътя му.