Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Драконите на изчезналата луна (46)

30
От любов към Мина

Мина си пробиваше път през претъпканите улици на Санкшън. Придвижването й бе силно затруднено от хората, които, щом я забележеха, се втурваха към нея, за да я докоснат. Мнозина крещяха високо колко се страхуват от приближаването на драконите. Умоляваха я да ги спаси.

— Мина! Мина! — викаха в един глас, ала виковете им й бяха омразни.

Опитваше се да не им обръща внимание, просто ги подминаваше, стараеше се да избягва протегнатите докосващи пръсти, ала всяка нейна стъпка привличаше още и още от тях, събираха се наоколо й, крещяха името й отново и отново като трескава литания срещу страха.

Друг също викаше името й. Гласът принадлежеше на Такхизис, беше висок и настоятелен, подканяше я да не спира, да побърза. Веднъж щом церемонията приключеше и Такхизис навлезеше в света, за да обедини измеренията на отвъдното и материалното, Мрачната царица щеше да получи възможност да приеме която и да е форма. А посредством нея щеше да се възправи и срещу враговете си.

Нека тогава противните златни и страхливите сребърни се осмеляха да се изправят срещу петглавия дракон, в който щеше да се превърне. Нека жалката им армия от рицари и елфи се сблъскаше с ордите от мъртъвци, които щеше да призове.

Такхизис бе доволна, че онзи жалък магьосник и неговото протеже, слепият сребърен дракон, бяха освободили металическите дракони. В началото това я бе разгневило силно, ала сега, след като бе имала достатъчно време да се успокои, Царицата си даваше сметка, че все пак е единственият бог на Крин. Всичко работеше в нейна полза, включително и заговорите на враговете й.

Каквото и да стореха, нямаше как да й навредят. Всяка изстреляна от тях стрела щеше да се върне и да порази собствените им сърца. Нищо не ги спираше да я нападат. Само че този път се канеше да ги унищожи до един — рицари, елфи, дракони, — да ги унищожи напълно, да ги изличи, да ги премаже така, че никога повече да не се изправят и поведат борба срещу нея. После щеше да заграби душите им и да ги пороби. Онези, които през целия си живот се бяха сражавали срещу нея, щяха да й служат, но в смъртта си, завинаги.

За да постигне всичко това, Такхизис трябваше да пристъпи в този свят. Контролираше вратата откъм отвъдното, но не можеше да отвори вратата в материалния свят. Затова й трябваше Мина. Беше избрала тъкмо нея и дълго я бе подготвяла за тази задача. Постепенно бе проправяла пътя й, беше се постарала да отстрани всичките й врагове. В този момент Такхизис се намираше на прага на изпълнението на най-съкровената си мечта. И не се страхуваше, че някой може в последния момент да измъкне света изпод пръстите й. Сега тя беше владетелката му. Никой не можеше да се сравнява с нея. Все пак проявяваше известно нетърпение. Нетърпението да започне битката, която да доведе до крайния й триумф.

Така че подканяше Мина да побърза. Убий тези жалки създания, казваше й тя, ако не се махнат от пътя ти, просто ги унищожи.

Водачката грабна един меч и го вдигна високо във въздуха. Вече не виждаше хора, отворени усти, не чувстваше докосващите я пръсти. Живите я обграждаха, дърпаха я, пищяха и се лигавеха, притискаха устни към кожата й.

— Мина! Мина! — крещяха те, а крясъците им се превърнаха в писъци, след което ръцете изчезнаха.

Улицата беше пуста. Чак тогава успя да си даде сметка, че чува ужасения рев на Галдар, че вижда кръвта по меча и ръцете си. Че в краката й лежат окървавените тела, посечени от самата нея.

— Тя ми заповядва да побързам — каза момичето. — А те не искаха да се махнат от пътя ми.

— Вече се махнаха от пътя ти — изрече минотавърът.

Мина сведе очи към телата. Познаваше някои от тях. Ето там лежеше войник, който я бе следвал навсякъде още от обсадата на Санкшън. Войникът бе паднал в локва от собствената си кръв. Мечът й го бе пронизал. Имаше бегъл спомен как мъжът я умолява да го пощади.

Тя прекрачи мъртвите и продължи нататък. Все още стискаше меча, макар да не умееше да използва добре такова оръжие. Държеше го неумело с обляната си в кръв ръка.

— Върви пред мен, Галдар. Разчиствай пътя ми.

— Не зная къде отиваме, Мина. Руините на храма се намират от другата страна на стената и отвъд огнения ров. Как изобщо стигаш дотам?

Тя посочи с меча си.

— Следвай тази улица. Не изпускай външната стена от очи. Точно срещу Храма на Дюъргаст има една кула. От кулата започва тунел, който минава под огнения ров и води право към храма.

Затичаха се с всички сили напред.

— Побързай — настояваше Такхизис.

Мина се подчиняваше.

 

 

Първите вражески дракони се появиха високо над планините, а заедно с тях върху защитниците на Санкшън се стовариха и първите вълни драконов страх. Слънчевите лъчи искряха по люспите на сребърните и златните създания и отскачаха от броните на ездачите им. Само великите войни на миналото пазеха в спомените си толкова голям брой дракони, притекли се на помощ на човеците и елфите в сражение срещу враговете им. Драконите летяха в дълги редици. Бързите сребърни водеха, а масивните златни охраняваха тила им.

Отнякъде се появи странна мъгла, която плисна в стените, преля и се устреми из улиците и уличките на Санкшън. Минотавърът си помисли колко странно е всъщност, че посред слънчев ден се е спуснала мъгла, след което стреснато осъзна, че мъглата всъщност имаше очи, устни и ръце. Душите на мъртвите бяха призовани на бой. Галдар вдигна глава и се опита да проникне с поглед през вледеняващата мъгла до синьото небе. Слънчевата светлина играеше по корема на сребърен дракон, ярка и силна — толкова пронизваща, че успяваше да проникне през мъглата и да превърне внезапния сумрак в горещ летен ден.

Душите бягаха от светлината, търсеха сенките, хвърляха се към страничните улички или търсеха закрилата на надвисналите кули.

Драконите не се бояха от душите на умрелите човеци, мъртвите гоблини и елфи.

Галдар вече си представяше как огненият дъх на нападателите кара телата на защитниците по стените да избухват в неудържими пламъци, разтапяйки броните им, карайки металът да потича по телата им и да прогаря кожата, докато мъжете пищят, подлудени от невероятната агония. Образът беше така жив, изпълваше съзнанието му до такава степен, че дори успяваше да долови мириса на подпалена плът и да чуе писъците на умиращите. Устата му пресъхна, ръцете му започнаха да треперят.

— Драконов страх — започна да си повтаря. — Драконов страх. Ще отмине. Остави го да отмине.

Погледна назад към Мина, за да види дали успява да се справи. Момичето бе пребледняло, но се държеше. Празните кехлибарени очи се взираха право напред и не поглеждаха нито към небето, нито към стените, откъдето войниците вече скачаха, застигнати от всепроникващ ужас.

Сребърните дракони кръжаха над тях. Едновременно всяваха страх, предизвикваха паника и разузнаваха. Сенките на сребърните им криле разсичаха улиците, пръскайки жителите на Санкшън във всички посоки. Тук и там някои вече идваха на себе си. Един от катапултите отправи самотен изстрел. Двама-трима стрелци опънаха лъковете си и запратиха стрели нагоре с напразната надежда за случайно попадение, но като цяло повечето се криеха из сенките на стените, дишаха учестено и се молеха всичко да отмине, просто да отмине.

Страхът, легнал над жителите на града, работеше в полза на Мина. Онези, които дотогава бяха изпълвали улиците, тичаха ужасени към домовете или магазините си в търсене на спасение там, където нямаше да го открият, понеже огънят на златните дракони спокойно можеше да разтопи дори камък. Поне освобождаваха пътя им, а Мина и Галдар напредваха още по-бързо.

Когато най-сетне се добраха до първата от стражевите кули, момичето разтвори широко вратата в основата й и влетя вътре. Не откриха почти никого. Обичайните й обитатели бяха побегнали. Онези, които бяха останали, надничаха надолу по спираловидното стълбище, за да разберат кой е нахлул през вратата. Един извика с разтреперан глас:

— Кой е там?

Мина дори не благоволи да погледне към тях, още повече да им отговори, а войниците така и не посмяха да слязат по-надолу, за да открият отговора на въпроса си. Галдар чу как стъпките им бързо се отдалечават надолу по бойниците.

Минотавърът грабна първата изпречила се пред очите му факла и я запали от един бавно горящ фитил в някакво ведро. Мина взе факлата от него, изчака го да запали друга и го поведе надолу през поредица от влажни стъпала, свършващи пред на пръв поглед празна стена, през която тя премина без каквото и да е колебание. Или стената беше просто илюзия, или Мрачната царица я беше накарала да се изпари. Галдар не бе сигурен в нито едно от двете, а и нямаше намерение да задава въпроси. Стисна зъби и влетя през стената по петите на Мина, очаквайки всеки момент да размаже мозъка си по камъните.

Озова се в тъмен тунел, в който се носеше силен мирис на сяра. Стените бяха топли на пипане. Мина вече бе успяла да се отдалечи доста пред него, така че се налагаше да побърза. Принуди се да присвие рамене и да наведе рогатата си глава и да започне да се провира през тесния проход. Топлината прерасна в горещина. Подозираше, че вече преминаваха под самия огнен ров. Тунелът изглеждаше наистина древен. Зачуди се кой ли го е построил и защо. Още въпроси, чиито отговори никога нямаше да научи.

Проходът ги изведе до поредната празна стена. Минотавърът с облекчение отбеляза, че Мина не премина през нея. Вместо това момичето пристъпи през една малка врата. Галдар също се напъха през вратата, а когато вдигна глава от другата страна, установи, че е попаднал в затворническа килия.

При появата на светлината се разбягаха и разпискаха плъхове. Животните побързаха да се изпокрият из ъглите. Подът изглеждаше като оживял от някакви странни насекоми, които на свой ред започнаха да изчезват из дупките и цепнатините в каменните стени. Вратата на килията висеше на единствената си ръждива панта.

Мина излезе от килията и продължи по коридора навън. Крачейки след нея, минотавърът мяркаше набързо различни странични помещения и най-после си даде сметка къде се намираха. Храмът на Дюъргаст.

Ако онова, което беше чувал за този храм, бе вярно, можеше да се предположи, че това бяха залите, където бяха „разпитвали“ пленниците от драконовата армия. Светлината на факлата не успяваше да проникне достатъчно навътре в отделенията, за което минотавърът изпитваше силна благодарност.

Мразеше това място, искаше му се да бъде далеч от него, където и да е, но не тук, даже и в града горе, дори и в този момент Санкшън да гъмжеше от златни дракони. Писъците на умиращите все още отекваха из тези мрачни коридори, а стените бяха напоени с кръв и сълзи.

Мина не поглеждаше нито наляво, нито надясно. Светлината на нейната факла освети поредица от водещи нагоре стъпала. Докато се катереха по тях, Галдар имаше усещането, че се изплъзва от лапите на самата смърт. Не след дълго излязоха на равнището на земята — основната част на храма.

Стените бяха силно напукани и той веднага долови лъх на свеж въздух. И въпреки че благодарение на огнения ров се носеше и силен мирис на сяра, той поне бе за предпочитане пред миризмата, носеща се долу. Минотавърът си пое дълбоко дъх.

През пукнатините се процеждаха прашни слънчеви лъчи. Галдар се накани да загаси факлата, ала Мина го възпря.

— Остави я запалена — каза му тя. — Там, където отиваме, ще ни е нужна.

— А къде отиваме всъщност? — попита той. Боеше се, че момичето ще отговори, че отиват в олтарната зала.

— На арената.

Мина го поведе бързо и без колебание направо през руините. Галдар забеляза, че част от отломките бяха разчиствани, за да бъдат отворени отдавна затрупани проходи.

— Сама ли свърши всичко това, Мина? — запита зачудено той.

— Помогнаха ми — отвърна водачката.

Можеше да си представи произхода на тази помощ. Вече съжаляваше, че е попитал.

За разлика от човеците Галдар не се отвращаваше от идеята за арена на открито, където хората да идват и да наблюдават кървави забавления. Подобни състезания бяха част от минотавърското му наследство. Народът му нерядко ги използваше за разрешаване на всичко — от семейни вражди и военни спорове до избиране на нови императори. С изненада бе установил, че човеците наистина смятат подобни практики за признак на варварство. Лично според него варварски бяха измамните, вероломни политически игри, в които самите човеци се включваха на драго сърце.

Самата арена се виждаше само от някои от най-високите стени на Санкшън. Галдар и преди я беше зървал, изпитвайки любопитство от факта, че за пръв вижда подобно съоръжение, построено от човешки ръце. Беше вкопана в склона на планината. Дъното й се намираше малко под земното равнище и бе покрито с пясък, а в полукръг пред него, издялани в планинската гръд, бяха оформени редици от пейки. По стандартите на минотаврите арената не бе особено голяма и беше започнала да се разпада. По дъното й зееха дупки, а сред редиците от пейки бяха плъзнали дълбоки пукнатини.

Мина зави и пое през прашните коридори, които ги отведоха до голямо преддверие, отварящо се към арената. Мина тръгна през него. Галдар я последва… и установи, че е пристъпил от прашна светлина в пълен мрак.

Спря на място и замига с очи, изплашен, че внезапно е изгубил зрението си. Все още подушваше познатите миризми, включително и тази на сяра. Усещаше вятъра и топлите слънчеви лъчи по лицето си по същия начин, по който само допреди секунда беше виждал слънцето и синьото небе през пукнатините по тавана на коридора. Сега минотавърът вдигна глава, ала над себе си видя единствено черно небе, беззвездно и безоблачно.

Мина улови ръката му.

— Не се бой — каза му тихо. — Намираш се в присъствието на Единия бог.

Като се вземеше предвид последната им среща, Галдар в никакъв случай нямаше как да изпита облекчение, че се намира в присъствието на Такхизис. Вече повече от всичко изпитваше непреодолимото желание да се махне оттук. Беше допуснал грешка, идвайки на това място. Беше дошъл от любов към Мина, а не към Царицата. Мястото му не беше тук, усещаше се нежелан.

Към арената водеха стълби.

Мина пусна ръката му и забързано започна да слиза по тях, сигурна, че той ще я последва. Не можеше да се насили да й каже, че иска да я изостави. Не че замрелите в гърлото му думи щяха да бъдат от голямо значение. Вероятно щеше да го намрази още повече заради тях, да го презре дълбоко и искрено. Нищо, което можеше да каже, нямаше да промени това. Минотавърът се обърна, накани се да пристъпи обратно към светлината, драконите и навярно собствената си смърт, когато чу как Мина надава изплашен вик.

Следвайки единствено инстинктите си, изплашен за живота й, Галдар измъкна оръжие и се втурна надолу.

— Какво правиш тук, Силваношей? Промъкваш се в сенките като някой убиец? — попита заповедно Мина.

Интонацията й беше вледеняваща, ала гласът й изневеряваше. Светлината от факлата се олюляваше в потрепващата й ръка. Бяха я изненадали напълно.

Галдар веднага разпозна влюбения до полуда обожател на Мина, краля на елфите. Лицето на младежа бе мъртвешки пребледняло. Беше отслабнал и изпит, а фините му някога дрехи се бяха превърнали в увиснали дрипи. Само че момчето вече не изглеждаше покрусено и отчаяно. Беше спокоен и се владееше дори по-добре от самата Мина.

Думата „убиец“ и странният външен вид на елфа накараха Галдар да издигне меча си. Вече се канеше да замахне и да отсече главата на младежа, да го съсече на две, ала момичето го спря.

— Недей — произнесе презрително тя. — Той не представлява заплаха за мен. Не може да ми навреди с каквото и да било. Скверната му кръв само ще опетни тази свещена земя.

— Махай се тогава, измет — рече Галдар, като с нежелание сведе оръжието. — Мина току-що ти подари нов живот. Вземи го и се махай.

— Не и преди да съм казал каквото имам за казване — произнесе сдържано Силваношей. — Съжалявам, Мина. Съжалявам за онова, в което си се превърнала.

— Съжаляваш мен? — Тя го изгледа с насмешка. — Съжалявай себе си. Ти падна в капана на Единия бог, а елфите ще срещнат пълното си унищожение. Най-сетне и окончателно. Хиляди паднаха под моята мощ и хиляди още ще паднат, додето всеки, осмелил да ми се противопостави, не срещне края. Но заради теб, заради твоята слабост народът ти ще остане в миналото. Само че ти съжаляваш мен!

— Да — каза Силваношей. — Не само аз паднах в капана. Ако бях по-силен, навярно щях да успея да те спася, ала нещата не стоят по този начин. Ето за това съжалявам.

Мина се втренчи в елфа, а кехлибарът в очите й започна да се втвърдява около него, сякаш се опитваше да го изстиска.

Силваношей се възправяше непоклатимо. В неговите очи имаше единствено тъга.

Мина му обърна отвратено гръб.

— Вземи и него — подхвърли на Галдар. — Нека стане свидетел на края на всичко, на което държи.

— Позволи ми да го погубя… — започна минотавърът.

— Винаги ли трябва да ми се противопоставяш — попита властно тя, като се обърна разгневено. — Казах, че ще го вземем с нас. Не се бой. Той няма да бъде единственият свидетел. Всички врагове на Единия бог ще бъдат тук, за да станат свидетели на нейния триумф. Включително и ти, Галдар.

Сетне се обърна и премина през вратата, водеща към арената.

Минотавърът усети, че цял е настръхнал. Ръцете му бяха плувнали в пот.

— Бягай — каза рязко на елфа. — Няма да те спра. Хайде, измъквай се от тук.

Силваношей поклати глава.

— Ще остана, както и ти. И двамата сме тук поради една-единствена причина.

Галдар изсумтя. Ето го, стоеше на прага на вратата и водеше спорове, макар много добре да знаеше как ще постъпи. Елфът беше прав. И двамата оставаха поради една причина.

Стисна зъби, прекрачи през вратата и също излезе на арената. Хвърли поглед зад себе си, за да види дали Силваношей ще го последва, и изумено забеляза, че зад него стои друг елф.

„Рогати богове, това място направо гъмжи от остроухи!“ — помисли си минотавърът.

Непознатият елф наблюдаваше внимателно Галдар, който по някакъв странен начин получи неприятното усещане, че зад младото лице и очите на старец се крие създание, способно да прочете и най-съкровените мисли в сърцето и ума му.

Това не му се нравеше. Нямаше доверие на този нов елф и за миг се поколеба, чудейки се дали да се върне назад и да се разправи с него.

Елфът просто стоеше спокойно и чакаше.

Всички врагове на Единия бог ще бъдат тук, за да станат свидетели на нейния триумф.

Предположил, че това навярно е някой от тях, минотавърът сви рамене и продължи по пътя си. Тъй като момичето вече не се виждаше, се принуди да потърси с очи светлинката от факлата на Мина и да поеме в нейна посока.