Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Драконите на изчезналата луна (45)

29
Храмът на Дюъргаст

Галдар не беше виждал Мина от триумфалното й завръщане в Санкшън. Тялото подобно на душата му беше силно наранено и използваше раните си като извинение, за да остане в палатката си, отказвайки да се среща или говори с когото и да било. Беше малко да се каже, че е изненадан от факта, че все още е жив, тъй като сега Такхизис имаше доста добра причина да го ненавижда, а и бе знайно, че богинята не проявява милост към онези, които са се обърнали срещу нея. Най-доброто му предположение беше, че Мина има много общо с всичко това и че само благодарение на нея в този момент тялото му не прилича на обгорял труп, недалеч от разлагащата се плът на Малис.

Минотавърът не бе присъствал на разговора между Такхизис и Мина. Яростта му бе така силна, че можеше да разкъса планината парче по парче, камък по камък с голи ръце и само страхът, че гневът му би могъл да навреди на момичето, го бе накарал да излезе навън, за да остане сам. Върна се в пещерата едва когато чу, че Мина го вика.

Беше я открил напълно здрава и цяла. Последното не го изненада. Не очакваше друго. Като потриваше насинената си ръка — яростта го бе накарала да удря с всички сили по околните канари, — той я погледна мълчаливо и търпеливо.

Кехлибарените й очи бяха студени и твърди. Виждаше себе си някъде дълбоко в тях, мъничка фигурка, уловена в капана им.

— Щеше да ме оставиш да умра — произнесе обвинително тя.

— Да — отговори, без да трепне той. — По-добре да умреш, окъпана в слава, отколкото да продължиш да живееш като робиня.

— Тя е нашият бог, Галдар. Ако служиш на мен, служиш и на нея.

— Служа единствено на теб, Мина — отвърна той и това бе краят на разговора помежду им.

Нищо не й пречеше да го отпрати… или да го погуби. Вместо това Мина пое по дългата пътека, водеща надолу от Господарите на Смъртта. Минотавърът тръгна след нея. Водачката му проговори само още веднъж, и то само за да му предложи да излекува раните му, на което той бе отказал. Слязоха в Санкшън, спазвайки пълно мълчание, и оттогава не си бяха разменили нито дума.

Радостта от завръщането на момичето в Санкшън бе невероятна. Междувременно хората се бяха разделели на такива, които вярваха, че тя е мъртва, и онези, убедени, че е все още жива, и това разделение на места дори бе успяло да прерасне в юмручни схватки. Рицарите на Мина спореха помежду си, командирите й се препираха и отдаваха на дрязги. Слуховете се носеха из улиците на града, превръщайки лъжата в истина и истината в абсолютна лъжа. При завръщането си Мина бе открила град, погребан под вихрещия се хаос. Ала само звукът от името й бе достатъчен, за да възстанови предишния железен ред.

— Мина! — ликуваха всички при появата й пред портите. — Мина!

Името й се разнесе из целия град подобно на радостен отглас от биещи сватбени камбани, а малко по-късно момичето едва не бе стъпкано от тълпата, устремила се към нея с викове на уста и благословии, че отново я виждат жива. И ако Галдар, отново без да каже дума, не я бе взел на раменете си, за да я виждат всички, имаше сериозна опасност водачката да изгуби живота си благодарение на любовта на околните.

Минотавърът лесно можеше да изтъкне, че викат нейното име, че следват и се подчиняват на нея. Само че не каза нищо, а и тя замълча. В този момент вече му разказваха историите как тотемът е бил унищожен от сребърен дракон, когото храбрите войни на Мина впоследствие успели да догонят и ослепят. Говореше се също, че измамната предателка, соламнийската свещенослужителка, се съюзила с дракона, а по-късно двамата отлетели заедно.

Докато лежеше в койката си, Галдар отново си припомни първия път, когато бе забелязал куция просяк, който по-късно се бе оказал син дракон. Този човек, или дракон, му се беше мярнал в компанията на слепец със сребриста коса. Минотавърът мислеше върху всичко това и започваше да си задава някои въпроси.

Беше ходил да види разрушенията със собствените си очи. Купчината пепел, някогашният тотем от стотици драконови черепи, все още стоеше недокосната, необезпокоявана. Мина не желаеше да се доближава до нея. Така и не се беше връщала в олтарната зала. Дори не бе пожелала да се върне в стаята си в храма и вместо това бе наредила да вземат вещите й и да ги отнесат в неизвестна посока.

В олтарната зала свещите отдавна се бяха превърнали в езеро от восък, почерняло от полепнала пепел. Повечето пейки бяха преобърнати, а някои дори бяха овъглени от пожара. Миризмата на пушек и магия бе проникнала навсякъде. Подът беше покрит с парчета кехлибар, достатъчно остри, че да проникнат през подметката на ботушите. Всъщност никой не смееше да влезе в храма, тъй като се твърдеше, че сградата му е напоена с присъствието на жената от саркофага, чиято пепел сега бе размесена с пепелта от черепите.

— Поне един от нас сполучи да избяга — каза Галдар на останките и отдаде чест по войнишки.

Тялото на един от чародеите също липсваше. Никой не можеше да каже на Галдар какво се е случило с Палин Маджере. Някои твърдяха, че са забелязали фигура, облечена в черно да го изнася, докато други се кълняха, че самият Даламар го е разкъсал на парченца с голите си ръце. По заповед на Мина бе проведено пълно претърсване, ала тялото така и не беше открито, така че водачката в крайна сметка заповяда да го прекратят.

Тялото на чародея Даламар си оставаше в опустелия храм, втренчен в тъмнината, очевидно забравен от всички и с окървавени ръце.

Имаше и друга новина. Главният надзирател беше принуден да признае, че по време на объркването около нападението на Малис елфът лорд Силваношей беше успял да избяга от килията си и все още не е заловен. Смятаха, че младежът е в града, понеже бяха разположили наблюдатели на портите, но все още никой не бе долагал за преминаването му.

— Той е в Санкшън — казваше Мина. — Можеш да бъдеш сигурен.

— Ще го открия — отвърна надзирателят и изруга. — А когато го открия, ще го доведа право при теб, Мина.

— Сега съм прекалено заета, за да се занимавам с него — изрече остро тя. — Ако го намериш, убий го. Вече изпълни предназначението си.

Дните минаваха. Редът отново бе възстановен. Елфът така и не беше открит, макар че никой и не си даваше прекалено много труд да го търси. Бяха плъзнали слухове, че Мина се е преместила в древния Храм на Дюъргаст, отдавна потънал в руини, но понастоящем построен наново и почистен из основи. След месец Мина щяла да проведе голяма церемония в храма, чието естество обаче оставаше в тайна, но се твърдеше, че церемонията щяла да бъде един от най-великите моменти в историята на Крин и че този ден щял да се помни и слави дълго. Скоро всички в Санкшън обсъждаха възможността Мина да бъде наградена с обожествяване.

В деня, когато Галдар пръв научи новината, той въздъхна дълбоко. Някъде по същото време Мина дойде да го види.

— Галдар — повика тя пред палатката му. — Може ли да вляза?

Той изръмжа утвърдително и тя влезе.

Беше отслабнала — след като минотавърът вече не бе край нея, никой не можеше да я убеди да се храни както трябва. Нито пък някой я подканяше да се наспива, понеже изглеждаше изпита и изтощена. Очите й премигваха начесто, а пръстите й си играеха безцелно с катарамите на кожената й ризница. Кожата й беше бледа, като се изключеха трескавите петна на бузите й. Косата й бе станала по-дълга от обичайното и около ушите и по челото започваше да се къдри игриво. Галдар не се изправи да я посрещне. Вместо това остана седнал на леглото.

— Разправят, че не излизаш от тук, защото не си бил добре — каза Мина, като го оглеждаше внимателно.

— Подобрявам се — отвърна той, отказвайки да срещне кехлибарения й взор.

— Ще можеш ли да се завърнеш към задълженията си?

— Ако ти желаеш — наблегна той.

— Такова е желанието ми. — Мина започна да крачи из палатката и той стреснато си даде сметка, че водачката е нервна и смутена. — Чух и приказките, които се носят от уста на уста. Това, че съм щяла да ставам бог.

— Аз също ги чух. Нека позная. Нейно мрачно величество не е доволна.

— Когато тя пристъпи в този свят, Галдар, въпросът изобщо няма да опира до това, кого ще боготворят хората. Просто… — Тя замълча, неспособна да даде обяснение или може би нежелаеща да го направи.

— Не бива да се самообвиняваш Мина — каза внимателно той, смилен от объркването й. — Ти си в този свят. И си нещо, което хората могат да видят, чуят и докоснат. Ти твориш чудеса.

— Винаги в нейно име — поправи го тя.

— И все пак никога не си ги спирала да крещят твоето име — отбеляза Галдар. — Никога не си ги карала да викат името на Единия бог. Винаги е било „Мина, Мина“.

Тя помълча за миг, след което тихо каза:

— Не ги спирах, понеже ми харесваше, Галдар. Така и не успях да го преодолея. Чувам обожанието в гласовете им и виждам любовта в очите им. Това ми дава вярата, че мога да постигна всичко, че аз мога да творя чудеса…

Гласът й затихна. Изглежда, внезапно беше осъзнала какво бе казала току-що.

Че аз мога да творя чудеса.

— Разбирам — каза едва чуто тя. — Сега виждам защо бях наказана. Удивена съм, че Единият бог изобщо ме е пощадил. И все пак смятам да й се отплатя.

„Тя те изостави, Мина! — искаше да изкрещи Галдар. — Ако беше умряла, щеше да си намери някой друг, който да изпълнява желанията й. Само че ти не умря, а тя побърза да дотича с измислените си истории за «изпитание» и «наказание».“

Думите горяха на върха на езика му, ала си наложи да си затвори устата, защото, ако ги изговореше, само щеше да я разгневи. Щеше да му обърне гръб, може би завинаги, а той бе единственият й истински приятел в този момент, само той успяваше да прозре пътеката, която я очакваше. С огромно усилие на волята успя да преглътне напиращите думи, макар да му се струваше, че е на път да се задави.

— Каква е тази работа, която чувам? Възстановила си Храма на Дюъргаст? — промени темата той.

Лицето на Мина мигом се проясни. Кехлибарените й очи заискриха с блясъка на водачката, която познаваше и на която се възхищаваше.

— Там ще се проведе церемонията, Галдар. Там Единият бог ще даде воля на своето могъщество. Подготвили сме арената, ще бъде просто великолепно, Галдар! И всички ще бъдат там, за да я боготворят… включително и враговете й.

Преглътнатите думи вече започваха да горят в него. Усети, че отново му призлява, така че остана седнал на леглото, без да каже нищо. Не можеше да я погледне, не можеше да отвърне на погледа й. Не би могъл да понесе да види себе си, онова мъничко същество, уловено в капана на кехлибара. Мина се приближи и докосна ръката му. Той не извърна лице.

— Галдар, зная, че те наскърбих. Известно ми е, че гневът ти всъщност беше страх… страх за мен. — Пръстите й стиснаха здраво ръката му. — Ти си единственият, който винаги се е грижил за мен, Галдар. За мен, за Мина. Останалите ги интересува само онова, което мога да им дам. Зависими са от мен като деца и тъй като за мен те са точно това, съм длъжна да ги водя и наставлявам… Не мога да разчитам на тях, но бих могла да се опра на теб. Ти полетя към собствената си смърт заедно с мен и дори за миг не помисли да отстъпиш. Имам нужда от теб. Имам нужда от твоите сили и смелост. Недей да ми се сърдиш повече. — Тя направи пауза. После каза: — Не се сърди и на нея.

Мислите му се бяха върнали обратно към нощта, когато бе видял как Мина изплува от бурята като дете на мълниите. Помнеше усещането, когато бе докоснала ръката му, тази ръка, ръката, която бе нейният дар за него. Имаше толкова други спомени с нея, до един свързани един с друг със златна верига, която завинаги щеше да ги сближава. Минотавърът вдигна глава и този път наистина я погледна, видя човека, с цялата му деликатност и внезапно почувства ужасен страх за нея.

Беше толкова изплашен, че в този момент нямаше нищо против дори да излъже.

— Съжалявам, Мина — каза навъсено. — Бях ядосан на… — Замълча. Канеше се да каже „Такхизис“, но просто не желаеше да произнася името й. Помисли още малко. — Бях ядосан на Единия бог. Сега го разбирам. Приеми извиненията ми.

Тя се усмихна и пусна ръката му.

— Благодаря ти, Галдар. Трябва да дойдеш с мен и да видиш храма. Преди церемонията ни остава още много работа, но вече наредих да осветят олтара и…

Чу се тръбен зов, а думите й се изгубиха в удара на барабаните.

— Какво е това? — попита тя, като отиде до платнището на входа и надникна раздразнено навън. — Какво си мислят, че правят?

— Призовават всички на оръжие, Мина — каза разтревожено минотавърът. Той грабна забързано меча си. — Сигурно ни атакуват.

— Това е невъзможно — отговори тя. — Единият бог вижда, чува и знае всичко. Щеше да ме предупреди…

— И все пак — отбеляза отчаяно той — призовават всички на оръжие.

— Нямам време — каза раздразнено тя. — В храма ме чака толкова работа.

Ударът на барабаните стана по-висок, по-настоятелен.

— Е, явно ще трябва да се заема и с това.

Мина излезе от палатката, като крачеше бързо и без съмнение бе на ръба да избухне пред първия изпречил се на пътя й.

Галдар препаса меча си, грабна подплатената кожена жилетка, която му служеше за ризница, и също изтича след нея, като пътьом закопчаваше снаряжението си.

По улиците царяха пълен хаос и объркване. Някои хора просто стояха и глупаво зяпаха към стените, сякаш по този начин можеха да проумеят какво се случва, а други шумно настояваха за отговори от хора, които на свой ред бяха също толкова объркани, колкото и те самите. Благоразумните вече тичаха към квартирите си и се въоръжаваха, решили, че ще бъде далеч по-умно първо да се снабдят с меч и чак тогава да се поинтересуват кой ги напада.

Галдар си проправяше път през претъпканите улици. Гръмкият му глас разпръскваше хората като пилци, а ръцете му сграбчваха и запращаха встрани всеки, който не успяваше да го чуе или разбере навреме. Мина го следваше отблизо, а веднага щом я забележеха, хората започваха да викат радостно и да скандират името й.

— Мина! Мина!

Поглеждайки за секунда след себе си, минотавърът установи, че по лицето й е изписано все същото раздразнение, все същата увереност, че става дума за някоя дреболия. Някъде по това време двамата достигнаха Западната порта. В същия момент вратите вече се затваряха, ала Галдар успя да мерне през процепа един от техните сини дракони — съгледвач, — който току-що се беше приземил пред стените. Драконовият ездач разговаряше с рицаря на смяна.

— Какво става? Какво има? — проправи си път Мина, за да достигне до офицера. — Защо сте дали заповед за тревога? Кой издаде нареждането?

И рицарят, и ездачът се хвърлиха към нея. И двамата заговориха едновременно. Наобиколилите ги войници и рицари се включиха в какофонията, като всеки се опитваше да надвика другия.

— Към Санкшън се е устремила армия, водена от соламнийските рицари — успя да каже най-сетне драконовият ездач. Все още беше задъхан. — Заедно с тях има и елфи, яздещи под знамената на народите на Квалинести и Силванести.

Мина хвърли още по-раздразнен поглед на рицаря на смяна пред портата.

— И поради това реши, че е най-добре да дадеш тревога и да предизвикаш всеобща паника? Смятай се за освободен от длъжност. Галдар, погрижи се този човек да получи бой с пръчки. — Мина се обърна към драконовия ездач. Горната й устна се надигна презрително. — Колко далеч е тази армия? На колко седмици разстояние са оттук?

— Мина — преглътна ездачът. — Не се придвижват по земя, имат дракони. Златни и сребърни дракони, стотици…

— Златни дракони! — извика един от присъстващите и преди минотавърът да е успял да го докопа, глупецът бе успял да избяга към вътрешността на града, като по пътя си не спираше да крещи последните новини. Слухът щеше да плъзне из града в рамките на няколко минути.

Мина се взираше в драконовия ездач. Кръвта напълно се бе оттеглила от лицето й. Галдар си помисли, че му се бе струвала по-жива, докато умираше. Изплашен, че момичето може да припадне, той протегна ръка, за да я подкрепи. Тя го отблъсна.

— Невъзможно — произнесе през побледнелите си устни. — Златните и сребърните дракони са напуснали този свят и никога повече няма да се върнат.

— Съжалявам, че трябва да възразя, Мина — рече колебливо ездачът, — но ги видях с очите си. Ние… — той посочи навън, където синият му дракон дишаше тежко с повдигащи се и спадащи хълбоци, провесил носа си почти до земята от изтощение — бяхме изненадани, едва не ни убиха. Едва успяхме да се доберем дотук здрави и читави.

Рицарите на Мина се бяха скупчили плътно около нея.

— Мина, какви са заповедите ти?

— Какво ще наредиш, Мина?

Бледните й устни помръднаха, ала водачката проговори на себе си:

— Трябва да действам веднага. Церемонията не може да чака.

— Колко далеч са драконите? — попита ездача Галдар.

Мъжът надзърна изплашено към небето.

— Бяха точно зад мен. Изненадан съм, че все още не ги виждаме…

— Мина — намеси се Галдар, — разпрати нареждания. Призови червените и сините дракони. Много от старите любимци на Малис все още са наблизо. Заповядай им да се бият!

— Няма да дойдат — каза драконовият ездач.

Момичето отмести погледа си към него.

— Защо не?

Мъжът подхвърли палец през рамо и по посока на собствения си син дракон.

— Няма да се бият срещу собствения си вид. Може би по-късно старите дрязги отново ще се възродят, но не и в този момент. Трябва да се оправим някак сами.

— Какво да правим, Мина? — Настояваха рицарите с прегракнали и изпълнени със страх гласове. — Какви са заповедите ти?

Водачката не отговаряше. Стоеше смълчана със зареян в нищото поглед. Не чуваше никой от тях. Слушаше гласа на друг.

Галдар много добре знаеше кому принадлежи този глас, но този път смяташе да я накара да чуе неговия. Той я улови за ръката и я разтърси.

— Зная какво си мислиш, но не можем да го направим, Мина — каза й той. — Не можем да издържим срещу такова нападение! Само драконовият страх ще бъде достатъчен, за да обезлюди стените, какво остава някой да си помисли да влиза в сражение. А и нито стените, нито огненият ров ще спрат драконите.

— Имаме армията на мъртвите…

— Ха! — изсумтя минотавърът. — Златните дракони не се боят от някакви си души на човеци, гоблини или каквито там жалки създания е поробил Единият бог. Колкото до соламнийците, те и преди са се сблъсквали с мъртвите и този път ще се изправят срещу ужаса далеч по-подготвени.

— Какво ще ме посъветваш тогава, Галдар? — попита студено тя. — След като си толкова сигурен, че не можем да победим?

— Ще те посъветвам да се измъкваме възможно най-скоро от тук — заяви недвусмислено той, а рицарите повториха думите му в дружно ехо. — Ако потеглим още сега, ще имаме време да евакуираме града и да се измъкнем през планините. Там е пълно с тунели. Господарите на Смъртта са ни защитавали преди, ще ни защитят и сега. Все някак ще отстъпим до Джелек или Нерака.

— Да отстъпим? — вторачи се изумено в него Мина и опита да изтръгне ръката си от неговата. — Само за половината от онова, което каза, мога да те обявя за предател!

Той не я пускаше, изпълнен с мрачна решимост.

— Остави Санкшън на соламнийците, Мина. Веднъж вече им го отнехме. И друг пък ще имаме този късмет. Все още владеем Соламния. Солантас е в ръцете ни, също и Палантас.

— Не, не са — изрече тя, без да спира да се бори, за да се освободи. — Заповядах на повечето от частите ни да се придвижат насам, за да станат свидетели на триумфа на Единия бог.

Галдар отвори уста и шумно я затвори.

— Нямах представа, че разполагат с дракони! — извика тя.

Виждаше как образът му в очите й става все по-малък и по-малък. Най-сетне я пусна.

— Няма да отстъпваме — заяви водачката.

— Мина…

— Слушайте, всички ме чуйте. — Само един неин поглед бе достатъчен, за да ги събере: мънички фигурки, уловени в лепкавия кехлибар. — На всяка цена трябва да задържим този град. Когато церемонията приключи и Единият бог пристъпи в този свят, никоя сила по лицето на Крин не ще успее да й се противопостави. Тя ще унищожи всички.

Офицерите се взираха в нея, без да помръднат. Някои потрепнаха и погледнаха нагоре. Галдар също усещаше първите пристъпи на паника и ужас някъде дълбоко в стомаха си — драконов страх… все още далечен, но приближаващ.

— Е, какво чакате? — попита Мина. — Връщайте се по местата си.

Никой не помръдна. Никой не нададе радостен вик, нито произнесе името й.

— Чухте заповедта ми! — извика одрезгавяло Мина. — Галдар, ела с мен.

Тя понечи да се отдалечи. Рицарите й продължаваха да стоят на местата си, препречвайки пътя й с телата си. Водачката не носеше оръжие. Дори не си бе помислила да вземе такова със себе си.

— Галдар — произнесе тя. — Убий всеки, който се опита да ме спре.

Галдар положи ръка върху дръжката на меча си.

Рицарите започнаха да отстъпват един по един.

Мина премина покрай тях с изражение, студено като смъртта.

— Къде отиваш? — попита настоятелно минотавърът, тръгвайки след нея.

— В храма. Имаме много работа и ужасно малко време, за да я свършим.

— Мина — заговори още по-настоятелно в ухото й той, — не можеш да ги оставиш сами срещу това. Заради теб биха открили кураж да се изправят даже и срещу златни дракони, но ако те няма…

Тя спря рязко.

— Те не се сражават заради мен! — Гласът й трепереше. — А заради Единия бог! — Обърна се към рицарите. — Чуйте думите ми. Водите тази битка в името на Единия бог. Трябва да задържите този град в името на Единия бог. Всеки, който побегне пред лицето на врага, ще срещне гнева на Единия бог.

Рицарите наведоха глави и се извърнаха. Започнаха да се разотиват по местата си, но вече я нямаше онази гордост, с която бяха изпълнявали задълженията си досега. Измъкваха се тихомълком и без да се гледат.

— Какво им става на всички? — попита смаяно и объркано Мина.

— Досега тези мъже те обичаха и следваха. Оттук нататък ще ти се подчиняват, както се подчинява кучето, наложено с камшик. Най-вече от страх — каза Галдар. — Това ли искаш?

Мина прехапа устни и сякаш се поколеба. За момент минотавърът изпита надеждата, че може и да не послуша гласа, който й говореше, че ще постъпи така, както смята за достойно и правилно. И че ще остане вярна на хората си по начина, по който те й бяха верни.

Момичето стисна зъби. Кехлибарените очи се втвърдиха.

— Нека псетата бягат. Не се нуждая от тях. Имам Единия бог. Отивам в храма, за да се подготвя за церемонията. Идваш ли? — попита властно към него. — Или и на теб ти се иска да побегнеш?

Галдар се загледа в кехлибарените очи. Вече не виждаше отражението си в тях. Вече не виждаше никого. Очите й бяха празни.

Тя не изчака отговора му. Вместо това просто тръгна нататък, без да погледне дали я следва, без да се интересува от решението му.

Минотавърът се поколеба. Обърна взор към Западната порта и видя, че рицарите се събират на групи и тихо обсъждат нещо помежду си. Силно се съмняваше, че обмислят стратегия за предстоящата битка. Откъм вътрешните градски улици вече започваха да се надигат викове и писъци, докато новината, че градът ще бъде атакуван от златни и сребърни дракони, се разпространяваше навсякъде. Никой не се опитваше да обуздае паниката. В този момент всеки имаше една-единствена мисъл в главата си и тя бе да оцелее. Съвсем скоро, щом мъжете и жените се превърнеха в обикновени животни — хапещи, драскащи, за да спасят кожите си, — щяха да настанат брожения. В жалките си страхове нищо чудно да се избиеха един друг още преди да е дошла армията на враговете им.

„Ако остана на стените, може и да успея да поведа неколцина — помисли си Галдар. — Може да открия поне няколко души, достатъчно храбри, че да се изправят срещу ужаса и да се сражават заедно с мен. Ще посрещна смъртта си достойно. Ще умра с чест.“

Наблюдаваше Мина, додето тя се отдалечаваше съвсем сама, като се изключеше петглавата фигура, надвиснала над нея, която я обгръщаше и отблъскваше всеки, който някога бе направил опит да я обикне или да се застъпи за нея.

— Вероломна кучко! — измърмори той. — Няма да се отървеш от мен така лесно.

После стисна меча си по-здраво и забърза след момичето.

 

 

Мина бе сгрешила, казвайки на Галдар, че той е бил единственият, който винаги се е грижил за нея. Имаше и друг и неговата грижа бе дълбока и искрена. Силваношей трескаво тичаше след момичето, като разблъскваше тълпата по пътя си и се опитваше да не изостава.

Беше решил да остане в Санкшън само за да научи нещо повече за нея. И радостта му бе неизмерима, когато разбра, че Мина е добре. Радост, която не помръкна даже когато със завръщането й животът за младия елф стана още по-труден и изпълнен с опасности. Хората внезапно започнаха да си припомнят, че са го виждали тук-там из града.

Беше принуден да се скрие. Един кендер услужливо го запозна със системата от проходи, кръстосващи под повърхността на града. Елфите се отвращават от живота под земята, тъй че Силваношей успяваше да се задържи из тунелите само за кратки периоди от време, преди отчаяната нужда от глътка свеж въздух да го принудеше отново да се изкачи нагоре. За да се поддържа жив, крадеше храна и дори си присвои качулата наметка и някакъв шал, с които да прикрива чертите и телосложението си.

Навърташе се главно около останките на тотема с надеждата да я зърне, но така и не бе успял да го стори. Започваше сериозно да се тревожи дали Мина не е напуснала града, или пък не се е разболяла тежко. Сетне по силата на една щастлива случайност сполучи да подслуша разговор, от който му стана ясно, че водачката е напуснала Храма на Сърцето и е преместила резиденцията си в друг полуразрушен храм, този на Дюъргаст, издигащ се в покрайнините на Санкшън.

Построен в чест на някакъв лъжебог, измислен от извратен култ, храмът беше печално известен с това, че във вътрешността му имаше изградена арена, където пред очите на крещящата тълпа се бяха извършвали човешки жертвоприношения. След време, в разгара на Войната на Копието, лорд Ариакас бе присвоил храма за свои нужди и бе използвал подземието му, за да измъчва пленниците си.

Храмът се славеше с репутацията на свърталище на злото и по времето на Хоган Примката дори се говореше, че смятат да го сринат със земята. Честите земетръси бяха разтворили огромни пукнатини в стените, отслабвайки постройката до такава степен, че никой дори не си помисляше да се приближи до него. В крайна сметка гражданството на Санкшън бе взело решение да го остави на милостта на Господарите на Смъртта.

Тогава бе дошла новината, че Мина планира да превърне стария храм в място за поклонение пред Единия бог.

Храмът на Дюъргаст се намираше от външната страна на огнения ров, който заобикаляше Санкшън и не можеше да бъде достигнат по друг начин, освен като се прекосеше същият този ров. Следователно, разсъждаваше Силваношей, Мина щеше да бъде принудена да използва някой от тунелите. Уморителните му търсения из проходите под града, макар и неведнъж завършващи с пълен неуспех, все пак доведоха до резултат — откри тунел, който преминаваше под една от свързващите стени в южната част на града.

Елфът тъкмо се бе канел да изучи по-подробно прохода, когато бяха дали сигнал за тревога, а малко по-късно беше видял как драконовият ездач долита и каца заедно с дракона си пред Западната порта. Предполагайки, че Мина неминуемо ще се появи, за да поеме нещата в свои ръце, Силваношей се бе смесил с тълпата от нетърпеливи да зърнат момичето и не се беше отказал, промъквайки се все по-напред, дори и с риск да бъде заловен, с едничката надежда поне да я види.

Сетне я бе съзрял — обкръжена от рицарите си, заета в разговор с драконовия ездач. Внезапно един от групата им се беше откъснал и хукнал към тълпата с викове на уста, че към града са се упътили златни и сребърни дракони, яздени от соламнийски рицари. Хората тутакси започнаха да ругаят и псуват и да се опитват да се измъкнат възможно най-бързо. В настъпилото объркване Силваношей усети как някой го блъсва и едва не го събаря. Елфът се забори отчаяно и някак остана на крака, като през цялото време не откъсваше поглед от Мина.

Новините за някакви си дракони и рицари не го тревожеше изобщо. За него те не означаваха абсолютно нищо. Може би само доколкото имаше възможност да се отразят директно върху Мина. Беше сигурен, че тя ще поведе силите на рицарите в битка, и се боеше, че това ще му попречи да разговаря с нея. Ето защо изумлението му бе неизмеримо, когато видя как водачката се обръща и изоставя собствените си войни.

Тяхната загуба за него бе като благословия.

Беше чул съвсем ясно думите й:

— Отивам в храма, за да се подготвя за церемонията.

Може би най-после му се удаваше шанс двамата да поговорят.

Силваношей навлезе в тунела, който бе открил, надявайки се, че сметките му са правилни и проходът ще го изведе директно при Храма на Дюъргаст. Надеждата му почти угасна, когато откри, че на едно място таванът е частично срутен. Успя да се промъкне покрай отломките и изпопадалата пръст, да продължи, след което най-сетне откри стълба, водеща до повърхността.

Изкачи се бързо, но прояви известен здрав разум, за да забави ход към края. Стълбата завършваше с дървен капак, който скриваше прохода от очите на хората горе. Щом направи опит да повдигне капака, ръката му просто премина през изгнилата дървесина, а наоколо му се посипа дъжд от прах и стърготини. Младежът предпазливо подаде глава през дупката. Ярката слънчева светлина едва не го заслепи. Премигна няколко пъти и почака, докато очите му се нагодят.

Храмът на Дюъргаст се намираше съвсем близо.

За да достигне до него, трябваше само да прекоси откритото пространство. Без съмнение веднага щяха да го забележат от стените. Силваношей обаче силно се съмняваше, че някой изобщо ще му обърне внимание. В този момент очите на всички бяха обърнати към небето.

Измъкна се някак през дупката и се затича към храма, след което се скри в сянката на една от външните му стени, изградени под формата на квадрат от големи черни гранитни блокове. Предният вход се охраняваше от две кули. Тръгна, плътно прилепен покрай стената, в търсене на някакъв начин да проникне във вътрешността. Когато достигна до първата от кулите, най-сетне се натъкна на две врати, по една от всеки край на стената.

Вратите представляваха тежки железни плочи, задвижвани от лебедки, и бяха покрити с дебел слой ръжда. Със сигурност обаче щяха да останат на мястото си, дори и храмът да рухнеше напълно. Нямаше как да премине през тях, но пък част от стената встрани се бе превърнала в купчина чакъл, откъдето можеше да се изкачи, може би с цената на известни усилия, но пък това не му пречеше. Беше уверен, че ще се справи.

Понечи да тръгне към пролуката, но нещо го накара да се закове на място и да замръзне в сенките. С крайчеца на окото си бе забелязал някакво раздвижване.

Някой друг също бе решил да дойде при Храма на Дюъргаст. Точно отпред стоеше мъж и се взираше в постройката. Беше съвсем на открито. Слънчевите лъчи го обливаха от главата до петите. Силваношей потресено се зачуди как ли не го беше забелязал. И все пак — беше готов да се закълне, че когато се бе задал откъм завоя, на мястото, където понастоящем се намираше мъжът, не бе имало никого.

Ако се съдеше по външния му вид, непознатият не беше войн. Бе доста висок, много над среден на ръст. На кръста му не се виждаше меч, нито бе въоръжен с лък и стрели. Носеше кафяви вълнени плътно прилепнали панталони, зеленикавокафява туника и високи кожени ботуши. Главата и раменете му бяха скрити под кафява на цвят качулка, така че Силваношей нямаше как да разгледа лицето му.

Младежът започваше да се ядосва. Какво правеше този глупец тук? Очевидно нищо особено, освен че зяпаше към храма като кендер, излязъл на пикник. Не беше въоръжен, следователно не представляваше опасност, ала въпреки всичко младият елф се колебаеше дали да излезе пред него. Искаше на всяка цена да говори с Мина и единственото, което му хрумваше в този момент, бе, че непознатият може би просто охранява вратите. Или и той като самия Силван искаше да разговаря с нея. Изглеждаше така, сякаш очаква нещо.

Той застина нетърпеливо. Времето минаваше. Трябваше да влезе вътре. Трябваше да говори с Мина. Мъжът обаче не помръдваше.

В крайна сметка Силваношей реши, че повече не може да чака. Умееше да тича бързо. Стига да се наложеше, можеше да надбяга непознатия с лекота и да се изгуби сред вътрешността на храма, преди мъжът да е разбрал напълно какво се случва. Младежът си пое дълбоко дъх, готов да побегне.

Непознатият обърна глава. Сетне отметна качулката си и погледна право в Силваношей.

Беше от расата на елфите.

Силваношей го изгледа втрещено, без да може да помръдне. В продължение на един безкраен смразяващ миг си бе помислил, че Самар все пак е успял да влезе в дирите му. Само че не беше той.

На пръв поглед елфът изглеждаше поне толкова млад, колкото и кралят на силванестите. Тялото му притежаваше пъргавината и изяществото на младостта. Секунда по-късно Силваношей бе принуден да преосмисли първото си впечатление. Лицето на непознатия не бе докоснато ни най-малко от времето и все пак нещо в изражението му съдържаше в себе си улегналост, неприсъща за младостта, нейните надежди, въодушевление и радостно очакване, а в очите му, макар и жизнени, имаше отсянка на несподелена скръб. Силваношей имаше далечното усещане, че мъжът го познава, ала по никакъв начин не можеше да си отговори как е възможно това.

Елфът го наблюдава известно време, след което отмести очи и отново ги насочи към храма.

Силваношей мигом се възползва от временната му проява на невнимание и спринтира към отвора. Закатери се нагоре, без да изпуска от очи непознатия, който така и не бе помръднал. Успя да се прехвърли от другата страна и се обърна, за да надникне зад себе си. Елфът продължаваше да стои на мястото си, потънал в очакване.

Решил, че е безсмислено повече да занимава мислите си със странния непознат, Силван просто го изхвърли от ума си и навлезе в руините на храма в търсене на Мина.