Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Драконите на изчезналата луна (44)

28
Долината на огъня и леда

Великаните не ги нападнаха незабавно. Бяха скроили засадата си добре. Елфите бяха уловени в капан в долината и нито можеха да напредват, нито да преминат в отстъпление. Нямаше къде да ходят. Великаните можеха да започнат атаката по всяко време, когато им се стореше подходящо, и очевидно не бързаха.

В този момент елфите бяха готови за сражението, разсъждаваха великаните. Куражът пулсираше във вените им. Врагът се бе появил тъй внезапно и неочаквано, че все още нямаха време да се побоят. Само че нека денят отминеше, нека се спуснеше нощта. Нека елфите полежеха, без да могат да мигнат върху одеялата си, вгледани в огърлицата на заобикалящите ги огньове. Нека преброяха врага си, за да умножат броя им, а на следващия ден заедно със зората стомасите им щяха да се бунтуват, а ръцете им да треперят. Тогава просто щяха да повърнат куража си на земята.

Елфите се групираха незабавно, решени да отблъснат нападението. Движеха се дисциплинирано, без паника, прикривайки се сред израсналите тук-там борови дръвчета и надвисналите канари. Стрелците им търсеха по-високи места, прицелваха се внимателно и чакаха заповед да открият огън. Всеки от тях разполагаше с разумно количество стрели, ала скоро щяха да ги свършат, а нямаше откъде да вземат други. Налагаше се да полагат особени грижи при прицелването, макар че и сами виждаха, че колкото и добре да стреляха, едва ли щяха да разредят съществено броя на враговете си.

Елфите бяха готови. Великаните не атакуваха. Схванал тактиката им, Самар издаде заповед всички да останат по местата си и да не предприемат каквото и да било. Постараха се да хапнат нещо и да поспят, ала без особен успех. Вонята на великаните, подобна на развалено месо, отравяше всяка хапка в устата им. Светлината на огньовете им прозираше през спуснати клепачи. Алхана не спираше да броди сред тях, да им говори, да им разказва истории за миналото в опит да прогони страховете и да влее кураж в сърцата им. Гилтас правеше същото, опитваше се да повдигне духа на квалинестите и да ги обнадежди, без сам да вярва в думите си, съзнавайки, че всеки на негово място с достатъчно здрав разум би мислил по абсолютно същия начин. Все пак усилията им по някакъв странен начин като че успокояваха хората, включително и него самия. Продължаваше да не го разбира. Трябваше му само да вдигне очи и да съгледа огньовете, по-многобройни от звездите по небето. Цинично си даде сметка, че навярно надеждата наистина умира последна.

Но онази, която Гилтас искаше да успокои най-много, отказваше подкрепата му. Лъвицата бе изчезнала безследно малко след като бе довела бързоходеца, препускайки диво на коня си, без да обърне внимание на вика му. Претърсваше лагера отново и отново, ала без успех — никой, даже от собствените й хора, не я бе виждал. Когато най-после я откри, нощта отдавна се беше спуснала. Лъвицата седеше на една канара доста далеч от основния лагер. Взираше се в нощта и макар Гилтас да знаеше, че е доловила приближаването му — елфидата имаше толкова остър слух, че с лекота различаваше подскачането на врабче на поне двайсет стъпки разстояние, — все пак не се обърна към него.

Не беше нужно да й казва, че се излага на опасността да бъде отвлечена от някой съгледвач на великаните. Знаеше го не по-зле от него.

— Колко от съгледвачите ти са изчезнали? — попита той.

— По моя вина! — отвърна с горчивина тя. — Заради собствените ми грешки! Трябваше да усетя какво се задава, да бъда нащрек, да предпазя всички ни от заплахата! — Посочи към планинските върхове. — Погледни ги. Хиляди са! Великани, под чиито стъпки земята трепери, разцепват дърветата, вместо да ги заобикалят, и миришат на пресен кравешки тор. А аз нито ги видях, нито чух! Защо просто не призная, че съм сляпа, глуха и няма, а носът ми е отрязан. Това съм аз!

След известно мълчание тя добави одрезгавяло:

— Изчезнали са двайсетима. До един мои приятели, верни и скъпи приятели.

— Никой не те обвинява — рече Гилтас.

— Аз обвинявам себе си! — каза задавено Лъвицата.

— Самар твърди, че магията на великаните е нараснала. Каквато и да е силата, която омаломощава нашата магия, тя със сигурност работи в тяхна полза. Придвижвали са се под прикритието на чародейство. Никой не може да те вини, че си пропуснала нещо подобно.

Лъвицата обърна лицето си към него. Косата й бе разчорлена и висеше отпуснато покрай лицето й. Сълзите бяха оставили дълги бразди сред мръсотията по бузите й. Очите й горяха.

— Благодаря ти, че се опитваш да ме успокоиш, съпруже, ала единственото ми успокоение сега е, че грешката, която допуснах, ще умре заедно с мен.

Сърцето му се сви. Откри, че не намира повече думи. Протегна ръце към нея, а тя се хвърли в прегръдките му и го целуна бурно.

— Обичам те! — прошепна покрусено. — Обичам те тъй силно!

— А аз обичам теб — рече той. — Ти си животът ми и ако животът реши да свърши още сега, ще се чувствам благословен, задето съм те имал в него.

Остана заедно с нея далеч от лагера и през остатъка от нощта в очакване на онези, които никога нямаше да се завърнат.

 

 

Великаните атакуваха преди изгрев, по времето, когато небето тъкмо побледняваше с настъпването на утринта. Елфите ги очакваха. Никой не бе успял да подремне дори за миг. Всеки знаеше някъде там, дълбоко в сърцето си, че няма да доживее до пладне.

Огромните великани подхванаха нападението, като започнаха да търкалят цели канари надолу по склоновете. Канарите бяха с размерите на къщи и това бе още едно от нещата, които навеждаха на мисълта, че в успеха им се таи нечиста магия. Великаните са големи и силни създания, високи по над девет стъпки и добре сложени, ала даже най-силният сред тях не можеше да бъде достатъчно силен, че да изтръгне гигантските скали от земята и да ги затъркаля надолу по планината. Чуваха се гласовете на чародеите им, подхванали напевите на заклинания, чиято магия бяха получили в дар от царица Такхизис.

Неколцина разгневени или паникьосани стрелци от страна на елфите пропиляха стрелите си още преди враговете им да са се приближили достатъчно. Самар вбесено порица провинилите се и повтори заповедта си да действат само по негово нареждане. Гилтас не беше стрелец. Вместо това стискаше меча си и мрачно очакваше първия щурм. Не го биваше много с това оръжие, но напоследък започваше да се справя някак — поне така твърдеше Планшет — и се надяваше, че е научил достатъчно, за да свали поне един или двама от противниците си, за да накара духовете на своите родители да се гордеят с него.

Мислите за майка му не го оставяха през тази сутрин. Имаше усещането, че тя е застанала до него, а веднъж дори му се бе сторило, че чува гласа и чувства докосването й. Чувството бе така силно, че се беше обърнал, за да провери дали не сънува. Вместо това бе съзрял Лъвицата, която му бе отвърнала с усмивка. Щяха да се сражават рамо до рамо и щяха да умрат заедно, да паднат един до друг и да останат така, както бяха стояли един до друг и в съвместния си живот.

Хребетите на околните възвишения бяха почернели от великани. Издигаха копията си и ги разтърсваха, за да накарат елфите да съзрат собствената си съдба. Сетне виковете им се надигнаха и прераснаха в тътен, който разтърси планината.

Елфите уловиха по-здраво оръжията си и зачакаха яростната атака. Гилтас и Лъвицата се намираха сред групата около Алхана и знамената на Квалинести и Силванести.

„най-после обединени, ала чак след като ни изправиха пред пълно и окончателно унищожение.“ Гилтас бързо отхвърли тази мисъл. Стореното оставаше в миналото.

След като си разчистиха пътя, великаните започнаха да се спускат стремглаво надолу. Изглеждаха безчет. Младият крал с почуда се запита дали пък всички великани не се бяха събрали тук днес.

Той се протегна и здраво улови ръката на Лъвицата. Искаше душата му да се препълни от любов и тази любов да го пренесе дотам, докъде отиваха душите след смъртта.

Самар даде заповед да се подготвят за откриване на огън. Стрелците запънаха лъковете си и се прицелиха. Самар издигна ръка, ала не я спусна.

— Чакайте! — извика. Присви очи в усилието да види нещо по-ясно. — Какво е това, кралице? Нима започнаха да ми се привиждат разни неща?

Алхана се възправяше на една могила, за да може, както подобава, да наблюдава полесражението по-добре и да направлява действията им. Изглеждаше спокойна и спиращо дъха красива, както обикновено. Дори по-красива, ако въобще беше възможно, безпощадна и смъртоносна. Тя засени очи с ръце и се вгледа на изток към изгряващото слънце, което тъкмо се подаваше иззад билото на планината.

— Частите в близост до хребета забавиха настъплението си — доложи студено, без каквато и да било емоция или намек за трепет, или отчаяние в гласа си. — Някои дори вече се обръщат назад.

— Нещо ги е подплашило — извика Лъвицата. Тя вдигна поглед нагоре и посочи. — Там! Благословен да бъде Е’ли! Там!

Над тях грееше светлина, толкова ярка, че сякаш улавяше лъчите на слънцето, изпълваше с тях долината и прогонваше сенките. Отначало Гилтас си помисли, че по силата на някакво необяснимо чудо слънцето се е спуснало над елфите, ала сетне си даде сметка, че нещо отразяваше светлината. Слънчевите лъчи блестяха по люспите на корема на един златен дракон.

Драконът се гмурна рязко и се насочи право към единия от склоновете, където великаните бяха най-нагъсто. При вида на сияйното създание редовете на противниците им се простиха с всякаква дисциплина и се превърнаха в неуправляемо множество. В паническото си желание да избягат подлуделите от ужас великани затичаха нагоре, надолу, наляво и надясно.

Драконът порази склона с огнения си дъх. Струпани на групи, изгубили ума и дума от страх, великаните умираха със стотици. Агонизиращите им писъци отекваха сред скалите тъй страховито, че някои от елфите предпочетоха да закрият ушите си, за да не ги чуват.

Златният грациозно отплува нагоре над билото. Плътно зад него следваха по-малки сребърни дракони, които издишаха вълни от скреж, замразяваха бягащите великани, смразяваха кръвта, сърцата и плътта им. Твърди и студени като скали, телата им се прекатурваха и търкаляха към долината. Към тях се присъединиха и още златни дракони. Небето пламтеше от блясъка на люспите им. Армията на великаните, само допреди миг връхлитаща с дива радост над своя противник, беше обърната в отстъпление. Драконите ги преследваха и избиваха безжалостно, където и да опитваха да се скрият.

 

 

В това сражение, за което се предполагаше, че трябва да обезглави армията на елфите и да изтръгне сърцето й, великаните бяха изпратили хиляди от своите. Обединени под водачеството на великаните титани, обучена и организирана бойна сила, те бяха проследили елфите и търпеливо бяха изчакали, докато им се удаде да ги завардят в долината.

Вярно, че мнозина от тях изгубиха живота си през този ден, ала народът им не беше унищожен, както по-късно щяха да твърдят някои човеци и елфи. Великаните познаваха тези земи и съумяха да използват за укритие пещерите, докато нещата утихнат и драконите си заминат, след което полека и под покрова на нощта повечето от тях успяха да се измъкнат, проклинайки елфите и давайки дума да получат своето отмъщение. В този момент великаните бяха в траен съюз с минотаврите. Самите минотаври бяха успели да избуят като нация из северните острови и понастоящем се разливаха из океана, замислящи отдавна настъпление срещу континента Ансалон. Така че, макар през този ден великаните да претърпяха поражение, съюзът им с минотаврите щеше да продължи. Часът на разплатата тепърва предстоеше.

Онези от великаните, които се бяха насочили към долината, бяха принудени да застанат лице в лице с елфите, ала въпреки че бяха подивели от ярост, всяка мисъл за ред и дисциплина напълно се бе изпарила от главите им и в този момент за тях съществуваше единствено желанието да убиват. Елфите ги поваляха с лекота. Съвсем скоро битката беше приключила. Оттогава насетне великаните щяха да наричат тази долина Долината на огъня и леда, да твърдят, че е прокълната, и да избягват с нежелание дори да пристъпят в нея.

 

 

Битката се бе обърнала така бързо, че Гилтас все още не успяваше да осъзнае напълно, че вече са в безопасност, че смъртта не го връхлита с копие и боздуган в ръка. Елфите крещяха радостно и пееха хвалебствени песни в чест на драконите, които се рееха над главите им, окъпани в лъчите на слънцето.

Два от сребърните се откъснаха от ятото и започнаха да се вият все по-ниско в търсене на някое равно и чисто място, където да кацнат. Алхана и Самар заедно с Гилтас се приближиха, за да ги посрещнат. Гилтас не можеше да се начуди на реакцията на кралицата. Самият той трепереше след резкия преход от страх към щастливо избавление и възобновени надежди, докато тя посрещаше новата им съдба по съвсем същия безстрастен начин, както и допреди миг бе гледала в очите на смъртта.

Сребърните дракони се приземиха — единият със сигурни махове на крилата си, а другият по-скоро неумело, като новоизлюпено от черупката драконче. Последното се стори странно на Гилтас, докато не си даде сметка, че очите на дракона са осакатени жестоко.

Създанието летеше на сляпо, водено единствено от своята ездачка — соламнийски рицар. Изпод блестящия й шлем се спускаха дълги черни плитки. Жената рицар отдаде чест на кралицата, ала не слезе от седлото. Все още не прибираше и меча в ножницата си, вгледана внимателно в действията на останалите дракони, които се занимаваха с догонването и изтребването на остатъците от великанската армия. Ездачът на втория дракон помаха с ръка.

— Самар! — извика той.

— Това е онзи рицар, Джерард! — възкликна елфът, който като че за пръв път бе напълно изтръгнат от обичайната си сдържаност. — Бих го познал навсякъде — прибави, докато Джерард тичаше към тях. — Това е най-грозният човек, който някога ще ви се удаде да видите, Ваше Величество.

— На мен ми изглежда наистина красив — каза Алхана.

Гилтас чу сълзите в гласа й, макар и да не ги виждаше в очите на кралицата. Започваше да разбира Алхана. Ледът бе само обвивка на бушуващия огън в душата й.

Когато забеляза младия крал, лицето на Джерард тутакси грейна и той побърза да се приближи и да поднесе поздравите си на владетеля на Квалинести. Гилтас му кимна косо. Рицарят схвана намека и погледна към Алхана. Нещо го накара да замръзне на място и да се вгледа прехласнато в нея. Силно поразен от хубостта й, войнът напълно забрави за маниерите си и буквално зяпна.

— Сър Джерард — произнесе тя. — Не мога да ви опиша колко се радвам да ви видя.

Изтръгнат от звука на гласа й, Джерард най-после си даде сметка, че се намира в присъствието на кралска особа. Той коленичи и склони глава.

— Ваш покорен слуга, мадам.

Алхана му протегна ръката си.

— Моля ви, изправете се, сър Джерард. Аз съм тази, която би трябвало да коленичи пред вас, защото благодарение на намесата ви народът ми бе спасен от сигурно унищожение.

— Не, госпожо, не благодарение на мен — възрази рицарят и лицето му се обля в червенина, подчертавайки грозотата му още повече. — Заслугата е изцяло на драконите. Аз просто се присъединих към тях и… — Изглежда, се канеше да прибави още нещо, ала предпочете да замълчи.

Обърна се към Гилтас и се поклони ниско.

— За мен е огромна радост да видя, че сте жив и здрав, Ваше Величество. — Гласът му поомекна: — Дълбоко се натъжих, когато научих за смъртта на вашата майка.

— Благодаря ви, сър Джерард — отвърна Гилтас, като улови ръката му. — Струва ми се така странно, че съдбата отново пресича пътищата ни… странно и непредвидено.

Джерард стоеше, обзет от неловкост. Острите му сини очи се взираха ту в единия, ту в другия, търсейки нещо.

— Сър Джерард — каза Алхана, — имате да споделите още нещо. Моля, говорете без страх. В този момент едва ли можем да ви се издължим, каквото и да сторим за вас.

— Нищо подобно, Ваше Величество — отговори той. Начинът му на изразяване и говорене беше несръчен, както е всякога при човеците, или поне в очите на елфите, ала в тона му се долавяха искреност и прямота. — Не бих искал да мислите по този начин. Тъкмо поради тази причина се колебая да заговоря… — Той погледна бързо към слънцето. — Времето лети, а ние все още стоим на едно място. Имам тревожни новини за вас, но не смея да ви ги предам.

— Ако намеквате за инвазията на минотаврите в земите ни, този факт вече ни е известен — отвърна Алхана.

Джерард се вторачи в нея. Устата му се отвори за пореден път, ала този път побърза да я затвори.

— Може би ще ви бъда от помощ — каза тя. — Искате да изпълним даденото от Самар обещание и да се притечем на помощ на рицарите в похода срещу Санкшън. Боите се, че след като вие ни се притекохте на помощ, ще изглежда така, сякаш ни притискате да ви върнем услугата.

— Лорд Тасгол помоли да ви предам, че соламнийските рицари ще ви разберат напълно, ако изпитвате нужда да се върнете и да се сражавате за родните земи, госпожо — произнесе Джерард. — Мога да добавя само, че помощта ви ще бъде огромна подкрепа за нас. Санкшън се охранява от армиите и на живите, и на мъртвите. Страхуваме се, че в плановете на Царицата влиза желанието и да контролира и двата свята — този на мъртвите и този на живите. Ако това се случи, ако тя успее, мракът ще се спусне поравно за всички ни. Помощта ви ще бъде неоценима, Ваше Величество, вашата и тази на храбрите ви войни, ако изобщо можем да я възпрем. Драконите предложиха да ви пренесат до там, тъй като и без друго ще участват в сражението.

— Имате ли някакви новини за моя син? Жив ли е той? — попита Алхана с пребледняло лице.

— Не зная, госпожо — отвърна уклончиво Джерард. — Надявам се и го вярвам, но няма как да го знам със сигурност.

Алхана кимна, след което стори нещо напълно неочаквано. Обърна се към Гилтас:

— Знаеш какъв ще бъде отговорът ми, племеннико. Синът ми е затворник. Ще сторя всичко по силите си, за да го освободя. — По бузите й бяха разцъфнали едва забележими алени петна. — Но като крал на своя народ ти също имаш право да изразиш мнението си.

Гилтас трябваше да бъде доволен. Може би дори отмъстен. Само че бе прекарал нощта, без да склони глава. Беше уморен до смърт.

— Сър Джерард, ако се притечем на помощ на рицарите срещу Санкшън, можем ли да се надяваме, че в замяна те ще ни помогнат да си върнем обратно земите?

— Това зависи от Съвета, Ваше Величество — отговори с неудобство Джерард. Ала сякаш, за да подчертае, че осъзнава колко неуместен е отговорът му, прибави убедено: — Не съм сигурен в отговора им, но зная, че аз с готовност се вричам да сторя всичко по силите си във ваша полза.

— За което ви благодарим, сър — каза Гилтас и се обърна към Алхана. — Бях против този поход още от самото начало, не го крия. Злочестините, които предвидих, се спуснаха над нас. Вече сме изгнаници, без дом, без родина. Ала ако обърнем гръб на обещанието, дадено от Самар, Царицата ще ликува. Първата й задача ще бъде да ни унищожи напълно, да ни изличи от лицето на земята. Съгласен съм. Трябва да се насочим към Санкшън.

— Имате своя отговор, сър Джерард — обяви Алхана. — Квалинестите и силванестите са единни. Ще се присъединим към свободните народи на Ансалон и ще се борим до пълното унищожение на царица Такхизис и нейните армии.

Джерард поблагодари уважително. Очевидно изпитваше облекчение и нямаше търпение да потеглят. Драконите продължаваха да се реят над тях, а сенките на разперените им криле да се плъзгат през долината. Елфите ги поздравяваха с радостни викове, сълзи и благословии, а в отговор на приветствията им драконите на свой ред скланяха гордите си глави.

Малко по-късно крилатите създания започнаха да се спускат към вътрешността на долината по едно или две. Войните на елфите се качваха на гърбовете им на цели дузини. Така бяха потегляли те в битка във времената на Хума. Така бяха потегляли към сражението и по време на Войната на Копието. Въздухът бе натегнал от някаква съдбовност. Елфите отново запяха, а в песните им се говореше за слава и за победа.

Алхана възседна един от златните и пое водачеството. Издигна меч над себе си нададе бойния вик на елфите. Самар също издигна своя и се присъедини към нея. Златният дракон се издигна във въздуха и понесе кралицата на Силванести над планините на запад, право към Санкшън. Слепият сребърен дракон също отлетя, воден от своята ездачка.

Гилтас доброволно изяви желание да остане до последно, за да се увери, че на мъртвите са били отдадени заслужени последни почести. По всеобщо съгласие решиха да ги изгорят с драконов огън, тъй като нямаше време да ги погребват, нито можеха да ги върнат обратно в родината. Лъвицата също остана с него.

— Рицарите няма да ни се притекат на помощ, нали? — каза внезапно тя, докато стояха пред последния дракон, с който се канеха да отлетят.

— Не — отговори Гилтас. — Ние ще умираме за тях и те ще пеят песни в наша прослава, ала когато битката бъде спечелена, ще се завърнат по домовете си. Никой от тях няма да пожелае да даде живота си за нас.

След това двамата с Лъвицата заедно с още няколко войни на елфите полетяха към небето. Песните им се носеха надалеч и изпълваха долината с радостта си. Сетне не се чуваше нищо друго освен ехото. А накрая дори то затихна, оставяйки след себе си единствено тишина и дим.