Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Драконите на изчезналата луна (43)

27
Тасълхоф Кракундел

Животът на Тасълхоф се състоеше почти изцяло от славни мигове. Естествено не можеше да отрече, че се намираха и лоши, ала славните блестяха тъй ярко, че лъчезарността им засенчваше не толкова щастливите и успяваше да ги изтласка в тъмните ъгълчета на паметта му. Никога нямаше да забрави лошите моменти, но пък те отдавна вече не можеха да му навредят. Просто мъничко го натъжаваха.

Този миг бе един от най-славните, по-славен от всеки досегашен и ставаше все по-хубав. С всяка следваща секунда настоящият славен момент затъмняваше все повече и повече всичките му славни моменти, взети накуп.

Тас вече бе започнал да навиква към пътуването през времето и пространството и макар още да изпитваше световъртеж и понякога да губеше ориентация, когато устройството решеше да го стовари на някое незнайно място, кендерът единодушно взимаше под внимание, че подобно усещане, колкото и да не беше подходящо за всекидневна употреба, без съмнение си струваше изживяването. Така и този път, щом се приземи и претърколи, съвсем лекичко зачуден — в рамките на една кратка, но вълнуваща секунда — дали няма да се наложи да повърне, замайването за пореден път започна да се оттегля, а той получи възможност да се озърне и да си отбележи какво го заобикаля.

Първото, което видя, беше един огромен сребърен дракон, застанал точно до него. Очите на дракона бяха ужасно наранени от накъсан белег, проточващ се право през тях. Не му отне дълго, за да разпознае в него слепия старец, с когото бе разговарял пред Съвета на рицарите. Подобно на него и драконът като че ли бе приел пътуването доста спокойно, понеже размахваше едва-едва крилата си, въртеше глава насам и натам, душеше въздуха и се вслушваше. Или пътешествията през времето не тревожеха особено драконите, или фактът, че беше сляп, спомагаше липсата на главозамайване. На Тас много му се искаше да узнае отговора на този въпрос, така че си отбеляза наум да го попита малко по-късно, когато нещата малко се поуспокоят.

Другите им двама спътници обаче не се чувстваха никак добре. Джерард не беше харесал пътуването и предния път, така че него не можеха да извинят, защото наистина не му харесваше и сега, щом беше пътувал за втори път. В този момент младият войн се олюляваше и дишаше тежко.

За сметка на това Одила стоеше с отворени очи и се опитваше да си поеме дъх, напомняйки на Тас за една бедна рибка, която веднъж му се бе случило да открие в джоба си. Нямаше представа как се беше озовала там рибката, въпреки че, ако не го лъжеха откъслечните спомени, някой май я беше изгубил. Все пак бе успял да я върне във водата, където след кратко объркване рибката беше отплувала. Одила много му напомняше за нея.

— Къде сме? — възкликна тя, уловена за Джерард с побелели кокалчета на пръстите.

Той погледна сурово кендера. Всъщност май всички го гледаха сурово.

— Точно там, където се предполагаше, че трябва да стигнем — отвърна уверено Тас. — На мястото, на което царица Такхизис държи затворени златните и сребърните дракони.

Улови се по-здраво за устройството и тихичко добави: — Надявам се! — което обаче не прозвуча чак толкова тихичко и малко развали работата.

Никога не беше попадал на подобно място. Навсякъде край тях имаше сиви скали и нищо друго освен сиви скали, докъдето стигаше погледът. Остри сиви скали, гладки сиви скали, огромни сиви скали и малки сиви скали. Планини от сиви скали и долини от съвсем същите сиви скали. Небето над главата му беше по-черно от най-черното нещо, което бе виждал досега, без ни една звезда, и все пак не му бе убягнало, че е обляно в студена бяла светлина. Отвъд сивите скали искреше стена от лед.

— Под себе си усещам камък — каза Огледало — и не подушвам растения, така че предполагам, че земята, на която сме се озовали, е пуста и оголена. Не чувам никакви звуци: нито вълни, разбиващи се в брега, нито вятър, духащ през листата, ни звук на животно или птичка. Чувствам, че това място е изоставено и неприветливо.

— Е, като цяло го описа правилно — рече Джерард и избърса потта от челото си. — Добави само, че небето над нас е чисто черно, че няма слънце, но пък има светлина; че въздухът е хладен като в тролски задник и че, изглежда, местността е оградена отвсякъде с ледени висулки, и картинката ще бъде пълна.

— Не спомена — почувства се задължен да прибави Тас, — че светлината кара висулките да искрят в най-различни цветове…

— Като люспите на многоцветен дракон ли? — попита Огледало.

— Ама съвсем вярно! — извика ентусиазирано Тас. — Сега, след като го спомена, наистина ми заприлича на нещо такова. Прекрасно е, но и някак си неприятно. Особено когато цветовете се променят, щом ги погледнеш. Танцуват по цялата ледена повърхност…

— О, я млъквай! — заповяда Джерард.

Тас отрони една вътрешна въздишка. Колкото и да харесваше човеците, пътуването с тях отнемаше доста от удоволствието.

Студът бе пронизителен. Одила потрепери и се зави по-плътно в мантията си. Джерард тръгна към ледената стена. Не я докосна. Огледа я отгоре до долу. Сетне измъкна камата си и заби върха й в стената.

Острието се пръсна на парчета. Джерард изруга, изпусна ножа, разтърси ръка и я скри под мишницата си.

— Толкова е студена, че счупи камата ми! Усетих как студът плъзна през острието и ме прониза до кости. Още не си чувствам ръката.

— Не можем да оцелеем дълго тук — каза Одила. — Тримата с кендера ще измръзнем до смърт. Все пак не зная за дракона.

Тас й се усмихна лъчезарно, за да й благодари, задето го бе включила в изказването си.

— Що се отнася до мен, ние сме студенокръвни. Кръвта ми ще се сгъсти и вече няма да протича така бързо. Съвсем скоро след това ще изгубя способността си да летя и дори да мисля правилно.

— Като заговорихме за теб… — рече заядливо Джерард, оглеждайки пустошта, сред която бяха попаднали. — Струва ми се, че ти май си единственият дракон наоколо.

Тасълхоф бе принуден да признае, че вече и той започваше да трака със зъби и че студът като цяло караше връхчетата на пръстите на ръцете и краката му да щипят. С копнеж си припомни за една поръбена с вълна жилетка, която някога бе притежавал и се зачуди къде ли е изчезнала. Зачуди се и какво ли се е случило с драконите, понеже беше абсолютно уверен — е, относително, — че тъкмо това е мястото, на което му бяха казали да ги търси. Кендерът безуспешно ги потърси под една купчина сиви камъни и въздъхна. Май нямаха късмет.

— Най-добре ни връщай обратно, Тас — рече Одила, или поне се постара да произнесе думите, тъй като и нейните зъби бяха започнали да тракат.

— Не може да ни върне — заяви Огледало и в тона му имаше странна безучастна нотка. — Това място е построено така, че да служи като затвор за дракони. Магията в кръвта ми едва помръдва. Съмнявам се и че магията на устройството ще подейства.

— Попаднали сме в капан! — каза мрачно Джерард. — Ще измръзнем до смърт!

Тасълхоф се поизправи. Мигът беше славен и макар да си даваше сметка, че и на него нито му изглеждаше, нито пък го чувстваше по този начин (вече беше изгубил всякаква чувствителност в пръстите на краката си), знаеше какво прави.

— Ами гледай сега — рече строго, поглеждайки с половин око към Джерард. — Двамата преживяхме доста, нали така? Ако не бях аз, едва ли щеше да си точно тук и сега. След като се изяснихме — прибави забързано, за да не позволи на Джерард да отговори, — последвайте ме!

Той се обърна, храбър и решителен, готов да продължи нататък, без да има и най-слабата идея накъде отива.

В ухото му прозвуча тих, но ясно отличим глас:

— Отвъд хребета.

— Отвъд хребета — каза Тас, посочвайки към първия хребет от сиви скали, който му се мярна и закрачи към него.

— Да го последваме ли? — попита Одила.

— На всяка цена трябва да го запазим близо до себе си — отвърна Джерард.

Кендерът се катереше шумно по сивите камъни, като по пътя си събаряше по-малките, докато се опитваше да остане на крака, запращайки ги надолу по склона в гръмотевична лавина, която пък принуждаваше Одила и Джерард панически да се борят за живота си и същевременно да се стараят да не изостават от него. Тас погледна назад и откри, че драконът не беше помръднал от мястото си. Огледало просто стоеше там, където се бе приземил, развяваше крила и помръдваше с опашка, вероятно опитвайки да предпази кръвта си от замръзване.

— Той не може да вижда — каза Тасълхоф, почувствал внезапна вина. — А ние го оставихме там, съвсем сам. Не се тревожи, Огледало! — повика той. — Ще се върнем за теб.

Драконът отговори нещо, което кендерът така и не успя да различи напълно заради целия шум, който Одила и Джерард вдигаха, избягвайки съборените от него камъни, ала му прозвуча като:

— Славата на този миг е твоя, кендере. Ще ви чакам.

— Това им е най-хубавото на драконите — рече си Тас, сгрян от хрумналата му мисъл. — Винаги проявяват разбиране.

Когато успя да превали хребета, той погледна надолу и усети как дъхът му спира.

Докъдето му стигаше погледът, се виждаха само дракони. Тасълхоф никога не беше виждал толкова много дракони на едно и също място, по едно и също време. Дори не си бе представял, че на света можеше да има толкова много златни и сребърни дракони.

Създанията дремеха, изпаднали в шок от студа. Притискаха се един в друг, преплели глави и опашки, налягали заедно, със свити криле или навити около тях опашки. Странната светлина, караща по ледената стена да играят разноцветни дъги, крадеше цветовете от драконите и ги оставяше посивели, подобно на скалистите върхове, което ги заобикаляха.

— Мъртви ли са? — попита със свито гърло Тас.

— Не — отвърна гласът в ухото му. — Заспали са дълбоко. Дрямката ги предпазва от смъртта.

— Как да ги събудя?

— Трябва да разрушиш ледената стена.

— Но как да го направя? Ножът на Джерард се счупи само като се докосна до нея.

— Няма да ти бъде нужно оръжие.

Тас обмисли казаното дотук и най-после попита със съмнение:

— Аз мога ли да се справя?

— Не зная — отговори гласът. — Можеш ли?

— В името на всичко свято! — възкликна Джерард. Тъкмо се бе изкачил през хребета и се намираше непосредствено до кендера. — Направо да не повярваш!

Одила не казваше нищо. Остана загледана известно време, взряна към драконите, след което се обърна и побягна надолу по склона.

— Трябва да кажа на Огледало.

— Мисля, че знае — обади се Тасълхоф, след което изключително учтиво допълни: — Извини ме. Трябва да свърша нещо.

— А, не. Никъде няма да ходиш! — извика Джерард и посегна отчаяно към яката му.

Пропусна.

Тасълхоф затича надолу през глава и колкото му държаха краката. Вече усещаше пръстите на краката си — главно поради тичането — и тичаше, както не беше тичал никога досега. Краката му просто се плъзгаха над земята. Даже и понякога да настъпваше някой разхлабен камък, който при нормални обстоятелства би го претърколил или би го накарал да се подхлъзне, просто не оставаше достатъчно дълго върху него, за да има особено значение. Буквално летеше надолу по склона.

Тичането му доставяше неизмеримо удоволствие. Вятърът свиреше в лицето му и насълзяваше очите му. Устата му бе широко отворена. Поемаше си огромни глътки въздух, които разиграваха кръвта му. Чу викове, ала те не означаваха нищо при адския вой в ушите му. Тичаше без мисъл, че ще му се наложи да спре или дори идеята да го стори. Тичаше право към ледената стена.

Подивял от вълнение, Тас отметна глава. Отвори още по-широко уста и изкрещя високо „Ааааааа!“, което не значеше абсолютно нищо, но просто го караше да се чувства добре. С широко разтворени ръце и вик на уста кендерът се заби в ледената стена.

Навсякъде около него западаха капчици, изпълнени с хиляди цветове. Сребристи, искрящи, капчиците падаха и по лицето му. Тичаше през завеса от вода, която само допреди миг беше стена от лед, и продължаваше да бяга, неспособен да се овладее, тичаше, тичаше лудо, след което видя — точно пред себе си, почти пред краката си, — че сивата скалиста земя внезапно свършва и че отвъд нея не съществува нищо друго освен чернота.

Тас замаха с ръце, опитвайки да спре. Опита се да нареди на краката си да го послушат, ала те като че бяха придобили свое собствено мнение, така че не му трябваше много, за да осъзнае с кристална яснота, че е на път да падне през ръба.

„Последната ми секунда живот, но пък какъв славен миг“ — помисли си.

Вече падаше, когато над него се разпериха сребърни криле. Усети как един нокът го улавя за яката (усещането не беше нищо особено, имаше чувството, че някой вечно го сграбчва за яката), само дето все пак в него имаше нещо различно. И по-точно сграбчването беше добре дошло.

Тас увисна над безкрайността.

Забори се за глътка въздух, но така и не успяваше да си я поеме. Главата му се маеше, а пред очите си виждаше хиляди искри. Обърна глава нагоре и видя, че виси на края на нокътя на сребърен дракон, който го наблюдаваше със слепите си очи.

— Благодари се, че не спираше да крещиш — каза Огледало. — И че Джерард забеляза навреме какво те грози.

— Свободни ли са? — попита нетърпеливо Тасълхоф. — Другите дракони?

— Да, свободни са — отвърна Огледало, като започна бавно да се обръща и да поема обратно към онова, което вече изглеждаше като чудовищен остров от сиви скали, увиснал в мрака.

— Какво ще правите сега? — осведоми се кендерът, тъй като вече беше започнал да се чувства малко по-добре заради безопасността на твърдата земя под тях.

— Ще говорим.

— Щели да говорят! — изпъшка Тас.

— Не се тревожи — отвърна Огледало. — Даваме си ясна сметка за липсата на време. Но преди да вземем каквото и да е решение, първо трябва да бъдат зададени въпроси, които да получат отговорите си. — Гласът му омекна. — Мнозина пожертваха прекалено много, за да си позволим да действаме прибързано.

Последното никак не се хареса на Тас. Думите на дракона го натъжиха силно и тъкмо се канеше да попита Огледало какво е имал предвид, когато се спуснаха на земята. Джерард улови кендера. Прегърна го и го изправи на крака. Тас се съсредоточи върху дишането. След като ледът бе изчезнал, въздухът се беше затоплил. Чуваше звука от биещи криле и гласове на дракони — дълбоки и резониращи, викащи се един друг на своя древен език.

Тас седна на сивите камъни и зачака дишането му да се нормализира, а сърцето му най-после да схване, че е престанал да тича и вече не е необходимо да бие така обезумяло. Одила отиде заедно с Огледало, за да направлява стъпките му, и съвсем скоро гласът на сребърния се надигна радостно при срещата му със старите другари. Джерард изостана след тях. Както винаги, не му се искаше да участва в събирането, а вместо това предпочиташе да надникне тук или да разгледа там. Сега гледаше надолу към Тас, а по лицето му се бе изписало най-особеното изражение, което кендерът бе виждал досега.

„Може би има коремни болки“ — помисли си Тасълхоф.

Колкото до него, тъй като не му достигаше въздух, за да каже и една дума повече, реши да използва времето, за да помисли.

— Никога не го бях виждал от тази страна — каза си.

— Какво? — попита Джерард, като приклекна, за да бъде на едно равнище с кендера.

Тас най-после взе решение. Отново си беше възвърнал дар слово и знаеше какво трябва да каже.

— Връщам се.

— Всички се връщаме — съгласи се младият рицар и хвърли раздразнен поглед към драконите. — По някое време.

— Не, нямах предвид това — поклати глава Тас, борейки се с буцата в гърлото си. — Искам да кажа, че се връщам, за да умра. — Успя да се усмихне и да повдигне рамене. — И без друго вече съм мъртъв, нали разбираш, тъй че едва ли можеш да го наречеш голяма промяна.

— Сигурен ли си, Тас? — попита Джерард, като се взря в него с притихнала сериозност.

Тас отново кимна.

— „Мнозина пожертваха прекалено много…“, така каза Огледало. Помислих си го, когато изтичах през ръба на света. Ако умра тук, казах си, където не ми е било писано, всичко останало ще умре заедно с мен. А после знаеш ли какво стана, Джерард? Изплаших се! Никога досега не съм се плашил. — Той разтърси глава. — Не и по този начин.

— Само падането си е достатъчно, за да изкара акъла на всекиго — подчерта младият рицар.

— Не беше заради падането — възрази Тас. — Изплаших се, понеже разбрах, че ако умра, всичко ще бъде по моя вина. Всички саможертви, които са правени през историята: Хума, Магиус, Стурм Блестящото острие, Лорана, Рейстлин… — Той замълча и каза тихичко: — Дори лорд Сот. И безброй други, чиито имена никога няма да науча. Страданията им биха били напразни. Радостите и победите им щяха да бъдат забравени… — Тасълхоф посочи: — Виждаш ли червената звезда? Ей онази там?

— Да — рече Джерард. — Виждам я.

— Кендерите ми разправяха, че хората от Петата епоха вярват, че на нея живее Флинт Огнената наковалня. И че неспирно поддържа пламъците в огнището, за да не забравя никой славните стари дни, за да не помръква надеждата. Мислиш ли, че това е вярно?

Джерард понечи да каже, че според него звездата си е просто звезда и че никое джудже не би могло да живее на нея, ала сетне, забелязал изражението по лицето на Тас, внезапно промени решението си.

— Да, мисля, че е вярно.

Кендерът се усмихна. Изправи се на крака и се отупа от праха, поогледа се и приглади по-добре дрехите и кесиите си. В края на краищата, ако Хаос щеше да го настъпва, трябваше да изглежда по-представително.

— Тази червена звезда ще бъде първото място, което ще посетя. Флинт ще се радва да ме види. Сигурен съм, че очаква срещата ни с нетърпение.

— Сега ли смяташ да тръгнеш? — попита Джерард.

— Няма по-подходящо време от настоящето — рече бодро Тасълхоф. — Това е шега, която пътешествениците във времето си подхвърлят — допълни, хвърляйки му едно око. — Всички ние, пътешествениците във времето, се шегуваме с него. Предполага се, че трябва да се засмееш.

— Май не ми е много до шеги — отвърна рицарят. Той постави ръка върху рамото на кендера. — Огледало беше прав. Ти си мъдър, може би най-мъдрото създание, което познавам, и със сигурност най-храброто. Приеми моите почитания, Тасълхоф Кракундел.

Джерард измъкна меча си и му отдаде чест така, както един истински рицар отдава чест на равен нему.

Славен миг.

— Сбогом — каза Тас. — Нека кесиите ти никога не се изпразнят.

Порови в една от своите и извади Устройството за пътуване във времето. Разгледа го с възхищение, прокара пръсти през скъпоценните камъни, които в този миг блещукаха по-ярко, откогато и да било. Въздъхна, премалял от умиление, и после, вдигайки очи към червената звезда, произнесе:

— Готов съм.

 

 

— Драконите най-сетне взеха решение. Вече са почти готови за завръщането си на Крин — каза Одила. — И искат да отидем с тях. — Тя се огледа. — Къде е кендерът? Отново ли го изгуби?

Джерард избърса носа и очите си и си помисли за всички дни, в които му се бе искало наистина да изгуби някъде Тасълхоф Кракундел.

— Не се е изгубил — рече, протегна се и улови ръката й. — Вече не.

В този момент от тъмнината проговори един писклив гласец:

— Хей, Джерард, за малко да забравя! Когато се върнеш в Утеха, погрижи се да поправят ключалката на гробницата ми. Счупена е.