Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Драконите на изчезналата луна (41)

25
В долината

Армията на елфите пътуваше на север с неотслабваща бързина. Войните ставаха по тъмно и си лягаха късно, като ускоряваха крачките си с песни и разкази за отминалото, които правеха товара им по-лек и развеселяваха сърцата им.

Много от песните и историите на силванестите Гилтас чуваше за пръв път. И обратното — доста от тези на квалинестите бяха съвсем нови за техните братовчеди, макар да не се приемаха с чак такъв интерес, понеже в повечето се говореше за общуването на квалинестите с по-нисши раси, като тези на човеците и джуджетата. Така че силванестите просто слушаха учтиво и ако не можеха да възхвалят песента, изказваха похвала на певеца. Единствената песен, която силванестите не изпяха, беше тази за Лорак и неговия сън.

Когато Лъвицата пътуваше редом с тях, елфите скитници пееха собствените си предания, в които ставаше дума за това как мъртвите отплуват надолу по водите на реката и какво е да живееш волно по върховете на дърветата, без да ти се налага да носиш кой знае колко дрехи. Всичко това за най-голяма радост на Лъвицата и хората й шокираше и силванести, и квалинести. Тя и елфите скитници обаче рядко бяха с останалите, защото почти непрестанно се движеха по фланговете, за да предотвратят евентуални изненадващи атаки, или проучваха пътя пред основната колона.

Алхана изглеждаше така, сякаш бе отхвърлила огромна част от товара на годините от гърба си. Гилтас я бе помислил за изключително красива жена още при първата им среща, но красива с леката багра на късно разцъфнала роза. Сега тя яздеше в ярката есенна светлина. Яздеше с едничката мисъл да спаси сина си, изпълнена със съзнанието и вярата, че Силваношей се е разкаял напълно. Вярно, беше затворник, но дори и затрудненото му положение да се дължеше на фаталната му вманиаченост по онова човешко момиче, сърцето на неговата майка на драго сърце беше готово да забрави тази страна от истината.

Самар от своя страна нямаше как да забрави нещо подобно, но пазеше мълчание. Ако онова, което сър Джерард му беше казал за Силваношей, бе вярно, тогава имаше вероятност трудният път на младия глупак да бе налял поне малко мъдрост в главата му, може би дори толкова, че да го превърне в истински крал. Самар се надяваше да е така най-вече заради Алхана.

Гилтас пътуваше, потънал в собствените си опасения. Беше се надявал, че щом веднъж поемат на път, ще може да се раздели с мрачните си страхове и лоши предчувствия. През деня му се удаваше, а и песните помагаха. Песните за храбростта и доблестта му напомняха, че в миналото бяха съществували герои, надвили ужасни обстоятелства, за да отблъснат тъмнината, че народите на елфите бяха преживели много по-големи изпитания от настоящето и не само бяха оцелели, но и бяха успели да продължат напред с гордо вдигнати глави. Нощем обаче, докато се опитваше да заспи без да усеща ръцете на своята съпруга около себе си, тъмните криле се разтваряха над него и закриваха звездите напълно.

Тревожеше го и друго. Все още нямаха новини от Силванести. Без съмнение пътят, който следваха, беше предизвикателство за всеки вестоносец, понеже дори Алхана нямаше как да обясни на пратениците къде ще могат да ги открият. Самата тя бе изпратила вестоносци в обратната посока, за да не изгубят напълно връзка с дома, но за целта можеха да разчитат и на всяка от горските твари, населяващи тези местности. Времето минаваше, а новини не пристигаха. Не ги настигаше никой, а още по-странното беше, че вестоносците, които бяха изпратили, също не се завръщаха.

Гилтас си позволи да спомене това пред Алхана. Елфидата бе отговорила остро, че пратениците ще пристигнат, когато пристигнат, и няма никакъв смисъл да губят сън, време и безценна енергия в тревоги за тях.

Елфите пътуваха на север с учудваща бързина, просто изяждаха лежащите пред тях мили и съвсем скоро се озоваха сред полите на планините Калкист. Отдавна вече бяха навлезли в земите на великаните, ала никъде не се забелязваше и следа от древния им враг. Изглежда, стратегията им — да се придвижват по гръбнака на планината, оставайки изцяло скрити в долините — беше проработила. Времето беше хубаво, с прохладни, безоблачни дни. Зимата явно бе решила да не избързва със снега и ледовете. По пътя си не бяха претърпели злополуки и никой не се беше разболявал сериозно.

Ако имаше богове, някой би казал, че вероятно са решили да се усмихнат на елфите, толкова лесна им се струваше тази част от пътуването. Гилтас започна да се отпуска и позволи на слънцето да стопи тревогите му, както стопяваше лекия скреж, който понякога падаше нощем. Изтощението от продължителните преходи през деня и свежият планински въздух го караха да заспива моментално. Спеше продължително и дълбоко и се събуждаше отпочинал. Дори се улови, че си припомня старата човешка поговорка „Липсата на новини е добра новина“ и че дори открива известна утеха в нея.

Сетне настъпи денят, който Гилтас щеше да си спомня до края на живота си, с всеки негов малък детайл, понеже в този ден животът за елфите, населяващи Ансалон, се промени напълно.

А той започна като всеки друг. Елфите се събудиха с първата сива светлина на зората. След като прибраха набързо походните си легла, бяха на път още преди слънцето да се е издигнало над върховете на планините. Хранеха се, докато вървяха. Храна из тези местности се намираше трудно, ала предварително се бяха запасили с ядки и различни сушени плодове.

Все още бяха на много стотици мили разстояние от Санкшън, но всички говореха уверено за края на пътуването, който им се струваше отдалечен на не повече от две седмици разстояние. Зората се разливаше в своето великолепие. Квалинестите запяха ритуалната си песен, за да приветстват слънцето, и тази сутрин силванестите се присъединиха към тях. Топлите лъчи и ускореният ход прогонваха бързо нощния студ. Гилтас не спираше да се удивлява на красотата на настъпващия ден и заобикалящата го планина. Никога досега не бе успявал да се почувства като у дома на такива места и никой елф не би могъл, но нищо не му пречеше да почувства с цялото си сърце суровата красота сред тази природа.

Някъде по това време точно зад него се разнесе звукът от препускащи конски копита. По-късно винаги когато чуеше този звук, щеше да се връща към все същия ужасен ден. Ездачът принуждаваше животното да даде всичко от себе си — нещо необичайно за тесните скалисти пътеки. Елфите не спираха да вървят, но сега много от тях хвърляха любопитни погледи през рамо.

Появи се Лъвицата. Слънцето огряваше златистата й коса така, сякаш цялата бе окъпана в огнените му лъчи. Гилтас нямаше да забрави никога и това.

Той накара собствения си кон да спре. Сърцето му внезапно се бе изпълнило със стаена тревога. Познаваше я много добре, беше виждал това мрачно изражение, изписано върху лицето й. Тя го подмина и се насочи към началото на колоната. Не беше казала нищо, ала докато преминаваше в галоп покрай него, му хвърли такъв поглед, че моментално го накара да пришпори коня си и да препусне след нея. Чак сега забеляза, че заедно с нея яздеше и още някой — жена, облечена в пъстро зеленото облекло на бързоходец от народа на силванестите. Това беше всичко, което Гилтас успя да забележи, преди Лъвицата да се скрие зад близкия завой пред него.

Гилтас не спираше да пришпорва коня. Елфите се принуждаваха да отскачат встрани от пътя им или да се оставят да бъдат прегазени. За кратко се виждаха стреснати погледи и загрижени лица. Надигнаха се викове и въпроси, какво се е случило, ала думите просто профучаваха покрай него, без да им даде отговор. Препускаше подлудено и едва ли не ужасено.

Пристигна точно навреме, за да стане свидетел как Алхана изумено обръща главата на коня си, докато в същия момент Лъвицата й викаше на грубия си език силванести да спре. Бързоходецът се плъзна от седлото още преди Лъвицата да е успяла да овладее политналото животно. Елфидата направи една крачка и сетне просто се строполи на земята. Лъвицата се озова с един скок до нея и коленичи до падналата жена. Придружена от Самар, Алхана също побърза да се приближи. Гилтас се присъедини към тях, давайки знак на Планшет, който се придвижваше в челото на колоната заедно с командирите на силванестите.

— Вода — заповяда Алхана. — Дайте вода.

Падналата елфида се опита да заговори, ала Лъвицата не й позволи, не и преди да беше отпила поне няколко капки животворна течност. Младият крал вече беше достатъчно близо, за да осъзнае, че елфидата не е ранена, както си бе помислил първоначално, а просто беше изгубила сили от изтощение и дехидратация. Самар предложи собствения си мех с вода, а Лъвицата внимателно позволи на падналата жена да отпие няколко глътки, без да спира да я окуражава и успокоява. След като няколко пъти си пое въздух, елфидата поклати глава.

— Оставете ме да говоря! — рече задъхано. — Чуйте ме, кралице Алхана! Новините ми са… ужасни…

Ако всичко това се бе случило сред човеци, тълпата вече щеше да се е насъбрала с наострени уши, нетърпелива да чуе и види всичко, което успее. Елфите проявяваха повече уважение. От глъчката и бързите действия на водачите им повечето вече си бяха дали сметка, че новините надали щяха да се окажат добри, но се държаха на разстояние и търпеливо изчакваха да им съобщят онова, което трябваше да научат.

— Кралството на силванестите беше нападнато — каза елфидата. Говореше отпаднало и замаяно. — Нямаха брой. Появиха се откъм реката, грабеха, палеха, убиваха. Толкова много кораби. Никой не можеше да ги спре. Навлязоха в Силванести и даже Мрачните рицари се страхуваха от тях. Повечето просто бягаха. Но в момента са съюзници…

— Великаните? — попита невярващо Алхана.

— Минотаврите, Ваше Величество — отговори елфидата.

Минотаврите са се съюзили с Мрачните рицари. Броят на враговете ни е огромен, а мъртвите са толкова, колкото падащите листа на дърветата.

Алхана хвърли горящ поглед към Гилтас. Очите й го смразиха и едновременно с това прогориха дупка до сърцето му.

Ти беше прав, казваше този поглед. А аз сгреших.

Кралицата му обърна гръб, на него и на всички останали. Отблъсна даже Самар, който понечи да тръгне след нея.

— Оставете ме — заповяда Алхана.

Лъвицата се наведе над падналата жена и й даде още вода. Гилтас бе изгубил дар слово. Не чувстваше абсолютно нищо. Новините бяха прекалено смазващи, за да ги осъзнае напълно. Стоеше на мястото си и опитваше да придаде някакъв смисъл на случващото се, когато забеляза, че стъпалата на падналата елфида са изподрани и окървавени. Беше изтрила ботушите си, вероятно тичайки боса през последните мили. Не можеше да изпита нищо към загиналите, но видът на тази храбра жена го трогна до сълзи. Ядосано замига, за да не им позволи да се появят пред всички. Не можеше да се отдава на тъгата, не и в този миг. Тръгна напред, решен да говори с Алхана.

Самар забеляза намерението му и застана така, че да препречи пътя му. Гилтас му хвърли поглед, който ясно казваше, че нищо не му пречи да опита, но може и да се изненада неприятно от резултата. След секундно колебание Самар просто отстъпи.

— Кралице Алхана — произнесе Гилтас.

Тя вдигна глава. По лицето й имаше дълги следи от сълзи.

— Спести ми злорадството си — отвърна ниско и покъртено.

— Не му е времето да спорим кой е бил прав и кой е грешал — каза тихо кралят. — Ако, както предложих, бяхме продължили обсадата на Силваност, вероятно всички щяхме да погинем или пък щяхме да чезнем до края на дните си в търбуха на някоя минотавърска галера. — Той внимателно постави ръка върху нейната и изненадано усети колко студена и разтреперана бе тя. — В крайна сметка армията ни е все още силна и непокътната. Ще мине време, преди враговете ни да се организират и окопаят. Можем да се върнем и да ги атакуваме, можем да ги изненадаме.

— Не — отговори Алхана. Тя обви ръце около себе си, стисна зъби и с огромно усилие на волята успя да спре треперенето си. — Не, ще продължим към Санкшън. Нима не виждаш? Ако помогнем на човеците да завземат града, те ще бъдат задължени да ни окажат помощта си в замяна, ще се превърнат в наши съюзници в опита да си възвърнем родните земи.

— И защо биха го сторили? — попита остро той. — Каква причина биха имали човеците да отдават живота си заради нас?

— Защото ще им помогнем в сражението за Санкшън! — заяви Алхана.

— Щяхме ли да го правим, ако синът ви не беше затворен зад стените на града? — попита още по-настоятелно Гилтас.

Кожата, бузите, устните на Алхана бяха придобили един и същ цвят — пепелносив. Тъмните й очи изглеждаха единственото живо нещо в нея, но дори те бяха докоснати от сянката на покрусата.

— Ние, силванестите, ще продължим към Санкшън — произнесе тя. Не го погледна. Взираше се на юг, сякаш можеше да прониже планините с очи и да види своята изгубена родина. — Вие, квалинестите, сте свободни да постъпите както желаете.

Тя се извърна от него и каза на Самар:

— Събери хората. Трябва да говоря пред тях.

Сетне се отдалечи — висока, с изправен гръб и несломени рамене.

— Съгласен ли си с казаното? — попита Гилтас Самар, който тъкмо тръгваше след нея.

Възрастният елф хвърли на младежа поглед, приличен на юмручен удар, а кралят си даде сметка, че не е трябвало дори да си помисля да пита. За Самар Алхана беше кралица и главнокомандващ. Елфът по-скоро би умрял, отколкото да постави под въпрос някое нейно решение. Никога дотогава младежът не бе изпитвал такава безпомощност, такова разочарование. Беше изпълнен с гняв и нямаше върху кого да го излее.

— Нямаме родина — рече, като се обърна към Планшет. — Съвсем никаква. Ние сме изгнаници, народ без страна. Нима тя не го вижда и сама? Защо не може да разбере?

— Мисля, че разбира — отвърна Планшет. — Но за нея отговорът е атаката срещу Санкшън.

— Грешният отговор — поклати глава Гилтас.

Лечителите на елфите се бяха заели с раните на жената вестоносец. Сега думата имаха билките и отварите, така че побързаха да отпратят Лъвицата. Тя се приближи до съпруга си.

— Какво следва?

— Поход към Санкшън — произнесе сурово Гилтас. — Бързоходецът каза ли нещо за квалинестите, които оставихме след себе си?

— Спомена за слухове, че са успели да се измъкнат от Силванести и да избягат към Прашните равнини.

— Където със сигурност няма да бъдат добре дошли. — Кралят въздъхна дълбоко. — Хората от равнината ни предупредиха.

Размишляваше напрегнато и угрижено. Отчаяно му се искаше да се върне обратно при изоставените и осъзнаваше, че гневът му отчасти беше насочен и към самия него. Трябваше да послуша инстинкта си, да остане при своя народ, а не да поема на този злополучен поход.

— Аз също сгреших. Противопоставих ти се. Съжалявам, съпруже мой — произнесе разкаяно тя. — Не се вини. Нямаше как да спреш инвазията.

— Поне сега щях да бъда с тях — рече с горчивина той. — Поне, ако не друго, щях да споделям болката и тревогите им.

Зачуди се как да постъпи. Копнееше да поеме назад, ала пътят щеше да бъде дълъг и опасен, а и шансовете му да успее съвсем сам бяха нищожни. Ако вземеше със себе си опитните си войни, силите на Алхана щяха да намалеят. Също така щеше да предизвика ненужни спорове сред редиците на редовите войници, понеже някои от силванестите без съмнение щяха да изявят желание да се върнат по домовете си. В този момент повече от когато и да било елфите се нуждаеха от общо водачество, от обединение.

Откъм задния край на колоната се разнесе вик, сетне друг и трети, по целия път до челото й. Лъвицата се спря насред дума и се обърна, за да погледне. Вече отвсякъде се разнасяха викове, подети като неудържимо свличаща се лавина.

— Великани!

— Къде? — повика Лъвицата един от съгледвачите си.

— От всички страни! — викна той и посочи.

Колоната се беше разтегнала прекалено много, превръщайки се в тънка нишка, протичаща през тясна долина, обкръжена от високи скали. По височините се подаваха хиляди едри силуети, вглеждаха се надолу към елфите и мълчаливо изчакваха заповедта да започнат да убиват.