Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Драконите на изчезналата луна (40)

24
Решението

Когато Джерард беше малък, един негов приятел бе направил люлка, за да се забавляват. Приятелят му беше окачил дървена дъска за две въжета, а въжетата бе преметнал през един висок клон. След това момчето бе убедило Джерард да седне в люлката и да се остави да го въртят около оста му, докато въжетата се усукваха едно в друго. Чак тогава приятелят му го бе засилил и пуснал. Така Джерард бе полетял в стремителна спирала, която намери своя край едва когато беше изхвърчал от люлката и се бе изтърколил в тревата.

Съвсем същото изпитваше и сега, само че с Устройството за пътуване във времето и с важното изключение, че в крайна сметка то не го накара да се просне по лице на земята. Всъщност нищо не му пречеше и да го стори, понеже още щом краката му докоснаха благословената трева, вече не знаеше нагоре или надолу се намира, върху главата или краката си стои в този миг. Джерард се олюля наоколо като пияно джудже — мигайки, сумтейки, опитвайки се отново да дойде на себе си. Кендерът до него не изглеждаше по-добре.

— Колкото и пъти да го правя — рече Тасълхоф, като избърсваше челото си с мръсен ръкав, — така и не мога да му свикна.

— Къде сме? — попита настойчиво Джерард, щом светът най-сетне престана да се върти пред очите му.

— Би трябвало да присъстваме на Съвета на рицарите — рече със съмнение в гласа Тас. — Там искахме да отидем и тъкмо за това си мислех през цялото време. Но дали сме попаднали на правилния рицарски съвет, това вече е съвсем друг въпрос. Ако питаш мен, като нищо може и да сме попаднали на Рицарския съвет на Хума. Устройството се държи много странно. — Той разтърси глава и се огледа. — Изглежда ли ти познато поне нещо?

Двамата се бяха озовали сред гъсто залесено парче земя, точно в края на буренясала и отдавна ожъната пшеничена нива. Джерард внезапно си помисли, че отново е успял да се изгуби, само дето този път вината беше изцяло на кендера. Нямаше никаква надежда някой изобщо да го открие и тъкмо се канеше да каже това на глас, когато погледът му бе привлечен от голяма каменна постройка, твърде наподобяваща крепост или господарско имение. Младият войн присви очи, опитвайки да различи подробности по флага, който се вееше на върха на бойниците.

— Прилича на знамето на лорд Улрих — каза смаяно. Огледа се, този път по-внимателно, и му се стори, че наистина разпознава част от пейзажа. — А онова би могло да бъде имението му — рече предпазливо.

— Тук ли трябва да бъдем? — попита Тас.

— Тук се събираше съветът, когато присъствах за последно — отговори Джерард.

— Добра работа — потупа дружески устройството Тас. После го пусна безгрижно обратно в кесията и погледна очаквателно спътника си.

— Трябва да побързаме — каза той. — Случват се разни неща.

— Да, зная — рече Джерард, — но не можем просто да изтърсим, че сме паднали от небето. — Той хвърли разтревожен поглед нагоре.

— Защо не? — попита разочаровано Тас. — Историята си я бива.

— Понеже никой няма да ни повярва — отсъди Джерард. — Дори не съм сигурен, че сам си вярвам. — Известно време обмисля идеята. — Ще кажем, че сме яздили от Санкшън дотук, но конят ми е окуцял и се е наложило да дойдем пеша. Ясно?

— Не е и наполовина толкова вълнуващо, колкото падането от небето — възрази кендерът. — Но щом казваш — прибави забързано, забелязал, че веждите на Джерард се събират в една точка. — Как е името на коня? — попита, когато тръгнаха през полето, а стърнището започна да пука изпод краката им.

— Какъв кон? — измърмори потъналият в мислите си Джерард. В ума си продължаваше да се върти, въпреки че, слава на боговете, се намираше на твърда земя.

— Твоят кон — рече Тас. — Онзи, който бил окуцял.

— Не притежавам окуцял кон… А, този кон. Няма име.

— Трябва да се казва някак — каза строго кендерът. — Всички коне си имат имена. Аз ще го кръстя, може ли?

— Да — отговори прибързано рицарят, мислейки единствено как да накара Тасълхоф да замълчи, за да се опита да разреши загадката, породена от странния магьосник и изключително щастливото, почти невероятно навременно откритие на кендера на точно определеното място в точно определеното време.

След като походиха близо миля, успяха да се доберат и до самото имение. Рицарите го бяха превърнали във въоръжен лагер. Слънчевите лъчи блестяха по металните върхове на побитите колове. Небето бе почерняло от пушека на огньовете, запалени от готвачи и ковачи. Зелената трева бе изпотъпкана от стотици крака и осеяна с разноцветни шатри. На лекия есенен ветрец се вееха флагове, представящи владения от Палантас до Ествилде. Във въздуха се разнасяха звуците от удар на метал върху метал. Рицарите се готвеха за война.

След падането на Солантас навсякъде бе разпратена вестта, че родината трябва да бъде защитена. Отзовалите се бяха започнали да пристигат. Рицари, придружени от свитите си, идваха чак от Южен Ергот. Разорените сред членовете на Ордена също идваха, макар и на крак, понесли със себе си единствено своите чест и желание да служат на родната страна. Богатите пък водеха собствени войници и сандъци, пълни със стомана, за да си наемат още.

— Ще се срещнем с лорд Тасгол, Рицар на Розата и водач на Съвета на рицарите — произнесе Джерард. — Дръж се колкото можеш по-прилично, Кракундел. Лорд Тасгол не гледа с добро око на нелепостите.

— Да, малко хора гледат с добро око на тях — рече тъжно Тас. — А наистина смятам, че светът щеше да бъде по-добро място, ако бяха повече. Ха! Измислих име за коня ти.

— Така ли? — попита отсъстващо Джерард, без да му обръща каквото и да било внимание.

— Лютиче — рече Тас.

 

 

— Това е моят доклад — каза младият войн. — Единият бог има име и лице. Пет лица. Царица Такхизис. Как е успяла да постигне това чудо, не мога да кажа.

— Аз мога — прекъсна го Тас, като скочи на крака.

Джерард го принуди отново да заеме мястото си.

— Не сега — каза може би за четиридесети път и продължи да говори: — Древният ни враг се е завърнал. На небето тя е сама и неоспорима в своята власт. Тук обаче, в този свят, съществуват онези, които са готови да дадат живота си, за да я победят.

Рицарят продължи с описание на срещата си със Самар и говори надълго за обещанието на война, че елфите ще се съюзят с рицарите на Соламния в атаката им срещу Санкшън.

Тримата лордове се спогледаха. Сред водачите на рицарите се бе провел доста разгорещен дебат относно това, дали преди да нападнат Санкшън, не трябва първо да си възвърнат Солантас. След разкритията на младия войн вече беше почти сигурно, че решението им ще наклони в полза на незабавна атака срещу Санкшън.

— Получихме вести, че елфите вече са започнали придвижването си — произнесе лорд Тасгол. — Пътят от Силванести е пълен с опасни препятствия и неочаквани опасности…

— Елфите ще бъдат нападнати! — скочи от мястото си Тасълхоф.

— Помни какво ти казах за небивалиците! — заяви сериозно Джерард и отново го упъти към стола.

— Има ли какво да каже твоят приятел, Джерард? — попита лорд Улрих.

— Да — каза Тас и се изправи.

— Не — прекъсна го младият войн. — Тоест той винаги има какво да каже, но не и нещо, което би ни се искало да чуем.

Нямаме никаква гаранция, че елфите дори ще успеят да се доберат до Санкшън — продължи лорд Тасгол. — Нито пък знаем кога ще бъдат там. Междувременно докладите, които получаваме от този град, твърдят, че е настанало пълно объркване. Шпионите ни потвърдиха, че Мина е изчезнала, а Мрачните рицари са се вкопчили в борба за властта. Ако съдим по събитията в миналото, някой ще надделее и ще поеме водачеството, а може и дори вече да го е сторил. Няма да останат без предводител задълго.

— Най-малкото — намеси се лорд Улрих — няма нужда вече да се тревожим за Малис. Тази Мина постигна онова, което никой от нас не смееше да стори. Сражавала се е с драконесата и я е убила. — Той надигна сребърната си чаша. — Пия за нея. За Мина! За храбростта.

Той изпи съдържанието на един дъх. Никой друг не вдигна чашата си. Присъстващите се споглеждаха неловко. Господарят на Розата се вторачи строго в лорд Улрих, който — ако се съдеше по зачервеното му изражение и неспособността да учленява по-голямата част от думите — вече бе погълнал порядъчно количество вино.

— Помогнали са й, милорд — произнесе мрачно Джерард.

— Защо просто не наречеше богинята с истинското й име — обади се със злокобен тон лорд Зигфрид. — Такхизис.

Лорд Тасгол изглеждаше разтревожен.

— Не се съмнявам в правдивостта в думите на сър Джерард. Просто не мога да повярвам…

— Повярвайте, милорд — каза Одила, влизайки в залата.

Беше отслабнала и пребледняла. Бялата й мантия бе окаляна и окървавена. По вида й личеше, че е пътувала дълго и е спала съвсем малко.

Погледът на Джерард се насочи към гръдта й, където бе висял медальонът на новооткритата вяра. Украшението го нямаше.

Младият войн й се усмихна с облекчение. Тя му отвърна. Рицарят с благодарност си даде сметка, че усмивката на лицето й принадлежеше на истинската Одила. Може би леко разтреперана и не така самоуверена и наперена, каквато я помнеше от първия път, когато я бе видял, но все пак нейната собствена усмивка.

— Господа — каза тя. — Водя някой, който ще потвърди информацията на сър Джерард. Името му е Огледало и с негова помощ успях да се измъкна от Санкшън.

Рицарите се втренчиха с огромна почуда в мъжа, когото Одила накара да пристъпи напред. Очите му бяха увити в превръзки, които само отчасти прикриваха ужасната рана, причинила слепотата му. Непознатият намираше пътя си с помощта на жезъл. Въпреки недъга си обаче мъжът се държеше с особено достойнство. Джерард имаше чувството, че го е виждал някъде и преди.

Господарят на Розата отправи вдървен поклон към слепеца, който, разбира се, не можеше да го види. Одила прошепна нещо на Огледало, а в отговор той просто кимна. Сега лорд Тасгол насочи вниманието си изцяло към жената войн. Огледа я строго и безстрастно.

— Явявате се пред нас в качеството си на дезертьор, лейди рицар — каза той. — Беше ни донесено, че сте служили на Мина и сте се подчинявали на заповедите й. Боготворили сте Единият бог и сте вършили чудеса в негово име. Бог, за когото току-що научаваме, че е нашият най-стар враг — царица Такхизис. Тук сте, защото сте се отрекли от нея ли? Твърдите ли, че сте се отказали от вярата си в бог, комуто сте служили от сърце и душа? Защо да ви вярваме? Защо да смятаме, че сте нещо повече от обикновен шпионин.

Джерард понечи да заговори в нейна защита. Одила постави ръка на рамото му и той замълча. Беше осъзнал, че нищо от онова, което имаше да каже, не би подобрило положението й, дори напротив.

Одила се отпусна на едно коляно пред рицарите. И макар да коленичи пред тях, не склони глава. Погледна право в очите им.

— Ако очаквате от мен да бъда засрамена или разкаяна, милорди, ще бъдете разочаровани. Аз съм дезертьор. Не го отричам. Наказанието за дезертьорство е смърт и аз приемам това наказание като свой дълг. В своя защита ще кажа само, че потърсих онова, което всички ние искахме да открием. Потърсих сила, по-голяма от моята, която да ме води и да ми даде спокойствието и познанието, че не съм просто прашинка във Вселената. Открих тази сила, милорд. Царица Такхизис, нашият бог, се върна при нас. Наричам я „наш“ бог, понеже е такава и вие не можете да го отречете… И все пак твърдя, че трябва да се изправите и да се сражавате срещу нея, милорд… Трябва да се изправите срещу тъмнината, която бързо поглъща света ни. Само че за да го направите, трябва да се въоръжите с вярата си. Уважавайте богинята даже когато й се противопоставяте. Онези, които следват светлината, трябва да признаят тъмнината. В противен случай не ще има светлина.

Лорд Тасгол се взираше още по-разтревожено в нея. Лорд Зигфрид и лорд Улрих разговаряха тихо помежду си, без да откъсват очи от Одила.

— Ако бяхте опитали да ни убедите в разкаянието си, нямаше да ви повярвам — рече най-сетне лорд Тасгол. — Признавам обаче, че думите ви показват именно разкаяние. Изправете се, лейди Одила. Колкото до наказанието ви, то ще бъде определено от Съвета на по-късен етап. Междувременно се боя, че трябва да ви задържим…

— Не я отстранявайте, милорд — обади се настоятелно Джерард. — Ако ще нападаме Санкшън, ще имаме нужда от всички опитни войни, които успеем да съберем. Оставете ме аз да я наглеждам. Гарантирам ви, че ще се погрижа да бъде изправена пред съда, както тя постъпи с мен, когато бях изправен пред вас в Солантас.

— Това устройва ли ви, лейди Одила? — попита Господарят на Розата.

— Да, милорд. — Тя се усмихна на Джерард и му подшушна: — Явно пътищата ни се преплитат отново и отново.

— Господа, ако ще нападате Санкшън, навярно няма да възразите срещу помощта на златните и сребърните дракони — заяви Тас, като скочи на крака. — Сега, след като Малис е мъртва, всички червени, сини, черни и зелени дракони ще се притекат на помощ на отколешните си съюзници…

— Мисля, че ще бъде най-добре, ако отстраните кендера, сър Джерард — нареди Господарят на Розата.

— Защото златните и сребърните дракони биха дошли — извика през рамо Тас, мятайки се в ръцете на младия рицар. — Нали разбирате, след като тотемът беше унищожен. С удоволствие ще ви ги доведа и сам. Разполагам с магическо устройство…

— Тас, замълчи! — произнесе Джерард, зачервен от усилието да задържи изплъзващото се телце.

— Чакайте! — обади се слепецът. Това бяха първите думи, които бе произнесъл, откакто бе сред тях. До този момент беше стоял толкова тихо, че всички в залата напълно бяха забравили за присъствието му.

Той последва гласа на кендера, като нетърпеливо разблъскваше и събаряше с жезъла си всичко, което се изпречеше на пътя му.

— Не го извеждайте, нека поговоря с него.

Господарят на Розата се намръщи при това ново прекъсване, ала мъжът беше сляп, а Кодексът указваше съвсем ясно, че слепите, хромите, глухите и немите трябва да бъдат уважавани при всякакви обстоятелства.

— Разбира се, можете да разговаряте с него, сър. Тъй като забелязах неизгодното ви положение, бих искал да ви предупредя, че това не е нищо повече от един кендер.

— Много добре ми е известно, че той е кендер, милорд — отвърна усмихнато Огледало. — Това дори още повече разпалва желанието ми да разговарям с него. По мое мнение кендерите са най-разумните същества по лицето на Крин.

При това странно изказване лорд Улрих избухна в дружелюбен смях. Който приключи с поредния неодобрителен поглед от страна на лорд Тасгол. Слепецът протегна търсеща ръка.

— Тук съм, сър — рече Тас, улови ръката на Огледало и я разтърси. — Казвам се Тасълхоф Кракундел. Истинският Тасълхоф Кракундел. Казвам го, понеже напоследък наоколо се навъртат доста такива като мен, но аз съм единственият истински. Тоест и другите са си истински, но не са точно мен. Те са си те, ако ме разбирате, а аз съм самият себе си.

— Разбирам — отвърна сериозно слепецът. — Аз пък се казвам Огледало и в действителност съм сребърен дракон.

Веждите на лорд Тасгол се стрелнаха право към оттеглящата се линия на косата му. Лорд Улрих изплю по-голямата част от виното си. Лорд Зигфрид изсумтя. Одила се усмихна утвърдително на Джерард и кимна доволно.

— Казваш, че ти е известно къде държат затворени златните и сребърните дракони? — попита Огледало, без да обръща внимание на рицарите.

— Да — започна Тасълхоф, но замълча. След като го бяха определили като част от най-разумните същества на този свят, беше длъжен да каже истината. — По-точно устройството знае. — Той потупа кесията, където беше скрил Устройството за пътуване във времето. — Мога да ви заведа там, стига да желаете — предложи, без да възлага особени надежди.

— Много бих искал да отидем при тях — потвърди Огледало.

— Наистина? — Тас бе изумен, а чак след това и развълнуван. — Наистина! Това е прекрасно. Да тръгваме! Още сега! — Той зарови из кесията. — Може ли да се возя на гърба ти? Обожавам да летя насам-натам с дракони. Познавах един дракон веднъж. Името му беше Кирза или нещо такова. Взе ни заедно с Флинт, а после водихме битка и си беше направо славно. — За момент Тас сякаш се изгуби в спомените си. — Ще ти разкажа цялата история. Беше по времето на Войната на Копието…

— Някой друг път — прекъсна го учтиво Огледало. — Налага се да побързаме. Както сам каза, елфите са в опасност.

— А, да — грейна кендерът. — Бях забравил. — Той отново потъна в ровене из кесията. Когато най-после извади устройството, улови слепеца за ръката, вдигна дрънкулката над главата си и започна да произнася заклинанието.

Махна на изумените рицари и изкрещя:

— Ще се видим в Санкшън!

Двамата с Огледало започнаха да трептят и образите им се замъглиха, сякаш бяха нарисувани с маслени бои и някой бе оставил картините с ликовете им под дъжда. В последния момент, преди да изчезнат напълно, Огледало се протегна и улови Одила, която на свой ред се протегна и улови Джерард.

Само след още едно мигване на окото четиримата се бяха изпарили.

— Велики небеса! — възкликна Господарят на Розата.

— Прав им път — подметна лорд Зигфрид.