Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Драконите на изчезналата луна (39)

23
В която се доказва, че не всички кендери си приличат

Видът на Тасълхоф, застанал точно там пред него, се отрази на Джерард като удар от мълния, излетяла от устата на син дракон, и го остави замаян и парализиран, неспособен на каквато и да е мисъл или реакция. Беше толкова изумен, че просто се взираше. Всички останали търсеха Тасълхоф Кракундел — включително и една богиня, — а Джерард току-що го беше открил.

Или за да бъдем по-точни, беше го открил този отряд Мрачни рицари. Той бе един от няколкото дузини кендери, които войниците караха към Санкшън. Вероятно всеки един от тях твърдеше, че е Тасълхоф Кракундел, ала за нещастие поне в единия от случаите това беше вярно.

Тас продължаваше да надава мучащи звуци през превръзката, като сега дори започна да прави опити да му помаха. Един от пазачите, дочул необичайните звуци, се обърна. Джерард светкавично надяна шлема обратно на главата си, като при това движение едва не си преряза носа, понеже шлемът бе изключително малък и неудобен.

— Който и да издава тези звуци, веднага да спре! — извика пазачът. Той се вторачи заплашително срещу Тасълхоф, който — без да гледа накъде върви — се препъна в оковите си и се търколи на улицата. Падането му повлече след него двама други кендери, чиито вериги на краката бяха свързани с неговите. Решавайки, че почивката ще им се отрази добре, особено след дългото и скучно пътуване, и останалите кендери започнаха да се дърпат и да падат, като в крайна сметка цялата колона от около четирийсет създания моментално потъна в пълно и непоправимо объркване.

Двама от пазачите нагазиха сред кендерите и започнаха да раздават удари насам-натам, за да въведат поне някакъв ред. Джерард забързано се отдалечи, като едва ли не тичаше в желанието си да се измъкне от района, преди да се е случило нещо дори още по-неприятно. В ума му се преплиташе невероятно кълбо от мисли. Едва успяваше да гледа къде ходи, а още по-малко имаше представа накъде се е упътил. Блъскаше се в минувачи и мърмореше някакви извинения. На едно място успя да стъпи в дупка и след като едва не си изкълчи глезена, почти се прекатури в някакво корито, пълно с вода. Когато най-после забеляза една сенчеста странична уличка, побърза да се шмугне в нея и да си поеме няколко дълбоки глътки въздух. Няколко благословени минути, прекарани на хладно, се отразиха благотворно на покритото му с пот чело, след което най-после успя да задиша по-спокойно и да се съсредоточи върху главния проблем.

Такхизис искаше Тасълхоф и го искаше в Санкшън. Джерард имаше възможност да се намеси в плановете й, а поне в това беше сигурен, че ще последва желанията на сърцето си. Сянката над него се вдигаше. Първите семена на плана вече започваха да покълват в ума му.

Като отдаде мислено чест на чародея и без да забрави да му пожелае всичко най-добро, Джерард се зае с изпълнението на своя замисъл, който включваше издирването на рицар с височината, теглото и — ако имаше късмет — с големината на главата на самия Джерард.

 

 

Мрачните рицари и техните пехотинци, разположили лагера си във и край град Тайбърн, в този момент се приготвяха за лягане. Командирът и неговите офицери се насочиха към крайпътния хан, за което наистина малко хора можеха да им завидят, понеже бе знайно, че храната не става за нищо, а леглата са си чисто и просто развъдници за паразити. Единственото хубаво нещо, което можеше да се каже за пивото там, бе, че от него ти олекваше приятно на главата и човек успяваше да забрави всичките си проблеми.

Командирът на Мрачните рицари отпиваше от същото това пиво на големи глътки. На главата му се бяха струпали много проблеми, които на драго сърце искаше да удави, като първия и най-важен от всички тях се наричаше Мина, неговият нов главнокомандващ.

Командирът никога нито беше харесвал, нито бе изпитвал особено доверие към лорд Таргон — тесногръд човек, който би се заинтересувал повече от пукната пара, отколкото от войниците под собственото си командване. Таргон така и не бе сторил нищо, за да се впише в каузата на Мрачните рицари. Вместо това беше насочвал всичките си усилия и умения в изпълването на и без друго препълнените си сандъци. Никой в Джелек не бе губил време да оплаква лорда, ала и никой не изрази гласно радостта си от възкачването на Мина.

Вярно, момичето следваше заръките на кодекса, но напредваше с такива скокове, че повечето от тях просто не успяваха да я настигнат и се принуждаваха да дишат праха след нея. Командирът с изумление бе научил, че е успяла да завладее Солантас. Не беше сигурен дали одобрява последното. Как се очакваше от Мрачните рицари да задържат едновременно Солантас и главния град на соламнийците, Палантас?

Проклетата Мина явно дори не се замисляше какво постижение би било да запазят спечеленото. Нито пък си даваше сметка колко се разтягаха линиите за доставка, как се преуморяваха хората й и колко сериозно нарастваше опасността от недоволство и бунт сред населението.

Командирът изпращаше писма до Мина и й излагаше мислите си по въпроса, подканяйки я да забави темпото, да укрепи позициите си, да укрепи спечеленото. Мина забравяше и друго — драконесата повелителка Малис. Той се стараеше да поддържа помирителен тон в писмата си до дракона, поддържайки твърдението, че Мрачните рицари не възнамеряват дори да поглеждат към нейните владения. Всички тези нови територии, които завладяваха, се завземаха в нейно име и така нататък. Писмата му не получаваха отговори.

И ето че след няколко дни бяха пристигнали заповеди от Мина да се изтеглят от Джелек и да се насочат на юг, за да подсилят Санкшън срещу възможна обединена атака на елфите и соламнийците. Трябваше да даде заповед за незабавно потегляне, като междувременно се задължаваше да събира всички кендери, които успеят да уловят по пътя.

А и освен това Мина смятала за твърде вероятно Малис да нападне Санкшън, така че не било зле да се подготвят и за такава вероятност.

Даже и сега, докато препрочиташе заповедите, командирът чувстваше все същите потрес и гняв, които бе изпитвал, прочитайки ги първите няколко дузини пъти. Изкушаваше се да не се подчини, ала вестоносецът, донесъл писмото, бе дал ясно да се разбере, че Мина и този неин Един бог, имат дълга ръка. Вестоносецът освен това беше привел и няколко подходящи примера с други командири, решили, че разбират ситуацията по-добре от новата водачка, като се започнеше и със самия, вече покоен, лорд Таргон. Ето по този начин командирът се бе озовал на път за Санкшън и седеше в разнебитения хан, пиейки възтопло пиво, за което дори сравнението с конска пикня би било прекален комплимент.

А денят не бе от най-добрите. Не само че кендерите бяха забавили придвижването им, успявайки да се оплетат в собствените си вериги — проблем, който им бе отнел часове да разрешат, — но и бяха изпуснали шпионин на соламнийците, когото очевидно някой беше предупредил за пристигането им. За щастие вече разполагаха с точното му описание. С дългите си черни коса и мустаци едва ли щеше да се подвизава дълго наоколо, без да го хванат.

Така че точно когато командирът удавяше доста успешно проблемите си в пивото, пред него се изправи още един пратеник на Мина. В този момент би дал цялото си богатство само за удовлетворението да запрати чашата си с пиво по главата на вестоносеца. Той се втренчи заплашително в него и някак пропусна да го покани да седне.

Подобно на повечето пратеници, на които се налага да пътуват бързо, и този беше облечен в черна кожена броня и се загръщаше с дебело черно наметало. Мъжът свали шлема си, сложи го под мишница и отдаде чест.

— Идвам в името на Единия бог.

Командирът изсумтя в чашата си.

— Какво иска Единият бог от мен пък сега? Да не би Мина вече да е превзела замъка Айс Уол? Какво? От мен се очаква да се отправя натам ли?

Пратеникът беше грозноват тип с жълта коса, белязано от шарката лице и стряскащо сини очи. Сините очи се взираха в командира с очевидно объркване.

— Няма значение — въздъхна командирът. — Предай ми съобщението и да свършваме.

— Мина е получила съобщение, че сте заловили неколцина кендери. Както вероятно ви е известно, тя търси точно определен кендер.

— Кракундел, знам — отвърна командирът. — Имаме си четирийсет или там някъде кракунделовци отвън. Избери си.

— С ваше разрешение, сър — каза почтително вестоносецът. — Познавам лично Кракундел. Тъй като въпросът не търпи отлагане, Мина ме изпрати да ви пресрещна и да огледам затворниците, за да видим дали не е сред тях. Ако го открия, имам заповед да го отведа незабавно в Санкшън.

Командирът вдигна обнадеждено поглед.

— Не би ли искал вместо това да вземеш със себе си и четирийсетте?

Пратеникът поклати глава.

— Е, така си и мислех. Много добре. Можеш да потърсиш проклетия крадльо. — Внезапно го споходи една мисъл. — Ако го откриеш, какво се очаква от мен да сторя с останалите?

— Нямам заповеди относно това, сър — рече вестоносецът, — но бих си помислил, че нищо не би ви пречило да ги освободите.

— Да ги освободя… — Командирът се вгледа по-внимателно в пратеника. — Това на ръкава ти кръв ли е? Ранен ли си?

— Не, сър — отговори мъжът. — На път за насам ме нападнаха бандити.

— Къде? Веднага ще изпратим патрул — рече командирът.

— Не е необходимо да се тревожите, сър. Разреших проблема напълно.

— Разбирам — кимна командирът, който сега си помисли, че забелязва кръв и по кожената ризница. Сви рамене. Не му влизаше чак дотам в работата. — Върви тогава да потърсиш този Кракундел. Ей, ти! Незабавно придружи този човек до кошарата, където държим кендерите. Укажете му всякакво съдействие. — Той издигна халбата си и прибави: — Пия за вашия успех, сър.

Пратеникът му благодари и излезе навън.

Командирът си поръча втора чаша с пиво. Помисли малко върху това, как да постъпи с кендерите. Вече си представяше колко хубаво би било да ги подредят в редица и да ги използват като мишени за упражнение по стрелба, когато откъм вратата долетя глъч и в рамката й се появи нов пратеник.

Като изпъшка вътрешно, командирът се накани да избухне срещу новия натрапник, че точно сега би предпочел да го види опечен в Бездната, отколкото да разговаря с още някой като него, когато мъжът свали шапката си и командирът разпозна в него един от най-доверените си шпиони. Даде му знак да се приближи.

— Какво ново? — попита той. — Говори тихо.

— Сър, току-що пристигам от Санкшън!

— Казах, говори по-тихо. Не е необходимо всички да научават какви ги вършим тук — изръмжа командирът.

— Това вече е без значение, сър. Слуховете ме застигаха на всеки кръстопът. До сутринта всички ще са научили. Малис е мъртва. Мина е убила драконесата.

Тълпата в пивницата се смълча. Всички бяха прекалено зашеметени, за да говорят, и всеки се опитваше да прецени какво точно означава новината и как ще се отрази тя на собственото му положение.

— Има още — каза шпионинът и гласът му сякаш изпълни настъпилия вакуум. — Твърди се, че и Мина е мъртва.

— Кой тогава е начело? — поиска да узнае командирът, като се изправи на крака, напълно забравил за пивото си.

— Никой, сър — отговори шпионинът. — В града цари хаос.

— Гледай ти, гледай ти… — Изкиска се командирът. — Може пък в крайна сметка Мина да беше права и на молитвите ни да е било отговорено. Господа — заяви той и огледа своите офицери и приближени, — тази нощ няма да се спи. Потегляме към Санкшън.

 

 

„Още един преодолян — мислеше си Джерард, докато крачеше зад помощника на командира. — Остава последният.“

Ако трябваше да е напълно честен, не и най-лесният от всички. Замаяният, полупиян командир на Мрачните рицари беше гоблинова играчка в сравнение с онова, което стоеше пред него — не съвсем простичката задача да отдели един кендер от четирийсет други като него. Джерард можеше само да се надява, че Мрачните рицари — в своята безкрайна мъдрост, са намерили за необходимо да държат кендерите със запушени усти.

— Ей тук са — каза помощникът, като издигна фенера. — Решихме да ги държим всички на едно място. Доста по-лесно е.

Кендерите се бяха скупчили заедно като кученца и спяха. Нощният въздух беше хладен, а малцина имаха наметки или каквато и да е друга защита срещу студа. Онези, които все пак разполагаха с по нещичко, го споделяха с другарите си. В съня си лицата на кендерите изглеждаха измършавели и бледи. Очевидно командирът не хабеше храна и за тях и определено не го беше много грижа за удобствата им.

Оковите все още бяха прикрепени към ръцете и краката им, а устите им — Джерард въздъхна облекчено — продължаваха да бъдат запушени. Наблизо стояха няколко пазачи. Успя да преброи поне петима, ала подозираше, че има поне още неколцина, които не е успял да види.

Ярката светлина разбуди кендерите и ги накара да се размърдат. Някои започнаха да се протягат, а други да се опитват да се прозяват през превръзките.

— Ставайте, гадове — нареди рицарят. Двама от войниците на пост навлязоха в кошарата, за да сритат кендерите и да ги разбудят окончателно. — Изправете се и се приведете в подходящ вид. Обърнете се към светлината. Този джентълмен тук иска да огледа противните ви лица.

Джерард забеляза Тасълхоф почти веднага. Намираше се в третата четвърт от разстоянието надолу по редицата — беше със запушена уста, надничаше и се почесваше по главата с окованите си ръце. Налагаше се младият войн да се престори, че оглежда всеки един от кендерите, и той стори тъкмо това, като не изпускаше Тас и за секунда от погледа си.

„Изглежда стар — осъзна внезапно Джерард. — Досега не го бях забелязвал.“

Жизнерадостно щръкналата опашка на Тас си беше все така дебела и дълга. Тук-там се забелязваха посребрени нишки, разбира се, но пък в светлината от фенера бръчиците по лицето му се очертаваха стряскащо ясно. Независимо от всичко очите му бяха ясни, стойката му скоклива и наблюдаваше процедурата по огледа с обичайните за него интерес и напрегнато любопитство.

Джерард, полека и без да бърза, тръгна край редицата от кендери. Носеше кожен шлем, за да прикрие чертите си, понеже се боеше, че Тас ще го разпознае отново и ще нададе радостен вик. Планът му отиде в кофата за боклук в същия миг, в който Тас проучи онова, което се криеше зад отворите, забеляза яркосините очи на Джерард и цял грейна. Не успяваше да заговори заради превръзката, но се загърчи отгоре до долу, за да изрази задоволството си.

Младият войн се закова и се вторачи сериозно в Тас, който — за огромно смайване на рицаря — му отправи подчертано намигване и се ухили толкова широко, колкото му позволяваше превръзката. Джерард грабна завързаната на опашка коса на кендера и хубаво го разтърси.

— Не ме познаваш — просъска изпод шлема си.

— Разбирасечене — измърмори Тас и прибави развълнувано: — Толковасъмизненадандатевидякъдеси…

Джерард се изправи.

— Това е той — каза на висок глас, като още веднъж разтърси опашката на Тас.

— Този? — Помощникът явно бе изненадан. — Сигурен ли си?

— Напълно — отвърна младият рицар. — Командирът ти е свършил чудесна работа. Бъдете сигурни, че Мина ще бъде страшно доволна. Трябва да го отведа със себе си незабавно. Поемам пълна отговорност за него.

— Не зная — поколеба се помощникът.

— Командирът ти каза, че ще мога да го взема, ако го открия — напомни му Джерард. — Намерих го. А сега го освободете.

— Предпочитам първо да се допитам до него — каза помощникът.

— Много добре, щом предпочиташ да го тревожиш. Стори ми се, че си прекарва страшно добре там вътре — сви рамене Джерард.

Опитът му не сполучи. Помощникът явно беше един от онези лоялни, посветени на длъжността си хора, които и до тоалетната не биха отишли без разрешение. Младият войн остана в кошарата заедно с кендерите, чудейки се как да постъпи.

— Прекалено рано си изиграх картите — измърмори той. — Командирът може да реши, че кендерът е твърде важен, и ще поиска да го отведе сам пред Мина, за да поиска наградата за себе си! Проклятие! Защо не се сетих по-рано?

Междувременно Тасълхоф беше успял да се отърве от превръзката, и то с такава лекота, че на Джерард не му оставаше нищо друго, освен да предположи, че кендерът я е оставил да постои на мястото си просто заради самото изживяване.

— Не те познавам — произнесе високо и му отправи още едно заговорническо намигване, което заплашваше да осигури бесилото и на двама им. — Как се казваш?

— Млък — изстреля от ъгълчето на устата си Джерард.

— Имах братовчед с това име — отвърна замислено Тас.

Джерард побърза да върне превръзката обратно на мястото й.

Хвърли едно око на пазачите, които на свой ред също му хвърляха по едно око. Налагаше се да действа бързо. Не можеше да ги остави да нададат предупредителни викове.

Старата хитрост да се престориш, че си намерил шепа пръснати стоманени монети на земята можеше пък и да свършеше работа. Тъкмо се канеше да възкликне, да се вторачи и да посочи изумено, докато се подготвяше да удари и двамата войници по главите веднага щом се приближат, за да надникнат, когато зад гърба му се разнесе врява.

Нагоре и надолу по пътя се появиха греещи факли. Хората започнаха да крещят да се щурат наоколо. Врати се отваряха и затваряха. Първата паническа мисъл на Джерард беше, че са го разкрили и сега цялата армия на Мрачните рицари се е втурнала да го залови. Той изтегли меча си и чак тогава си даде сметка, че войниците не тичат към него, а тъкмо в обратната посока, право към хана. Двамата войници също напълно бяха изгубили интерес към него, взираха се нататък, мърмореха и се опитваха да разберат какво става.

Джерард изпусна една въздишка. Тревогата нямаше нищо общо с него. Застави се да остане неподвижен и да изчака.

Помощникът не се завърна. Джерард започваше да губи търпение.

— Отиди да разбереш какво се е случило — нареди той.

Единият от пазачите не чака втора подкана. Спря първия човек, на когото попадна, след което се обърна и дотича обратно при тях.

— Малис е мъртва! — извика той. — А също и онова момиче Мина! В Санкшън цари хаос. Тръгваме натам още сега.

— Малис мъртва? — зяпна Джерард. — И Мина?

— Така казват.

Младият войн просто стоеше смаяно, след което някак успя да си събере ума. Беше служил достатъчно дълго в армията, за да му бъде известно, че слуховете обикновено вървяха по дузина за петак. Можеше да е вярно — надяваше се да е така, — но можеше и да не е. Налагаше се да действа с предположението, че не е.

— Всичко това е много хубаво, но все още се нуждая от кендера — каза упорито. — Къде е помощникът на командира?

— Тъкмо с него говорих. — Пазачът порови в пояса си и измъкна от там халка с ключове. Хвърли ги на Джерард. — Трябва ти кендер? Ето, вземи ги всичките.

— Не ми трябват всичките! — извика Джерард, ала двамата войници вече си бяха плюли на петите, за да се присъединя към другарите си, които се тълпяха на улицата пред хана.

Младият войн се обърна и откри, че насреща му се усмихваха точно четиридесет кендера.

Освобождаването им не се оказа лесна работа. Когато забелязаха, че ключовете са в него, всички до един нададоха вик, който навярно беше чут чак в Корабно гробище, и побързаха да се струпат наоколо му, протягайки оковани ръчички, като всеки настояваше Джерард да освободи първо него или нея. Блъсканицата се разрази дотам, че по някое време младият войн бе съборен по гръб и окончателно изгуби Тас от погледа си.

Като врещеше и махаше с ръка, Тасълхоф си проправи път през купчината. Джерард се добра до веригите му и започна да работи по ключалките на ръцете и краката му. Останалите кендери се тълпяха наоколо и опитваха да разберат какво става, като неведнъж изтръгваха веригите от ръцете на младия войн. Джерард ругаеше, викаше и заплашваше и дори се принуди да изблъска неколцина, които смятаха цялата работа за голяма веселба. Най-накрая, без дори да си спомня как, все пак успя да освободи Тасълхоф. След като свърши тази работа, просто хвърли ключовете по средата на скупчените кендери, които се хвърлиха радостно към тях.

Рицарят грабна раздърпания разчорлен Тас, който имаше и сламки в косите, и го подкани да върви, като държеше под око едновременно него и разбунените войници.

Тасълхоф разкъса превръзката.

— Забрави да я махнеш — посочи той.

— Не, не забравих — отговори Джерард.

— Толкова се радвам да те видя! — рече кендерът, докато стискаше ръката на война и крадеше ножа му. — Как я караш? Къде се губиш? Трябва да ми разкажеш всичко, но не веднага. Нямаме много време. — Той се спря и започна да търси нещо в една от кесиите си. — Трябва да тръгваме.

— Прав си, нямаме време за приказки. — Джерард си взе обратно ножа, улови Тасълхоф за ръката и го повлече след себе си. — Конят ми се намира в една конюшня…

— О, само че нямаме време дори и за коня ти — поправи го Тас, като се измъкна от хватката му с лекотата на змиорка. — Не и ако смятаме да се доберем до Съвета на рицарите навреме. Елфите вече са потеглили, разбираш ли? Но ще си създадат ужасни неприятности, а така също… Е, случиха се разни неща, които също са доста дълги за обяснение. Налага се да оставиш коня си тук. Сигурен съм, че ще се справи някак си.

Тас извади някакъв предмет и го издигна срещу лунната светлина. По повърхността му заиграха скъпоценни камъни и Джерард безпогрешно разпозна в него Устройството за пътуване във времето.

— Какво правиш? — попита смутено.

— Ще го използваме, за да се доберем до Съвета на рицарите. Или поне мисля, че ще ни отведе там. През последните няколко дни се държи странно. Няма да повярваш на какви места попадах…

— Не и аз… — произнесе Джерард и започна да отстъпва.

— О, да, и ти — рече Тасълхоф и кимна толкова енергично, че опашката му се отплесна и го удари по носа. — Трябва да дойдеш, понеже на мен не вярват. Аз съм просто един кендер. Рейстлин обаче твърди, че на теб ще повярват. Когато им кажеш за Такхизис и за елфите и за всички…

— Рейстлин? — повтори Джерард, като отчаяно се опитваше да следва разговора. — Рейстлин кой?

— Рейстлин Маджере. Братът на Карамон. Срещна го тази сутрин в крайпътния хан. Вероятно се е държал лошо и е бил саркастичен с теб, нали? Знаех си. — Тас въздъхна и поклати глава. — Не му обръщай внимание. Рейстлин винаги говори така на хората. Просто си е такъв. Ще свикнеш. На всички ни се е налагало.

Джерард усети как настръхва, а по гърба му пробягват ледени тръпки. Спомняше си историите на Карамон за неговия брат — червената мантия, чая, жезъла с кристала, заядливия език на магьосника…

— Стига си говорил глупости — каза категорично той. — Рейстлин Маджере е мъртъв!

— Аз също — рече Тасълхоф Кракундел и се усмихна нагоре към Джерард. — Не можеш да оставиш такава дреболия да те спира.

Тас се протегна и взе ръката му. Скъпоценните камъни проблеснаха, а светът изчезна изпод краката на рицаря.