Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Драконите на изчезналата луна (38)

22
Изгубен в лабиринта

Джерард бе твърдо решен да се добере до съвета и да му предаде новините за завръщането на царица Такхизис възможно най-бързо. Предполагаше, че веднъж щом успее да изгради тотема си и укрепи Санкшън, Мрачната царица няма да се посвени да посегне и към целия свят.

Рицарят беше открил Самар без особени трудности. Точно според предположението на Силваношей двамата мъже, макар и от различни раси, бяха опитни войни и след няколко мига на напрежение, недоверие и подозрителност помежду си успяха да влязат в ценен съюз. Джерард беше предал пръстена и съобщението от младия крал на елфите, въпреки че рицарят не си позволи пълна откритост при предаването на думите на Силваношей. Така и не бе споменал пред Самар, че Силваношей е затворник преди всичко на собственото си сърце. Вместо това го бе описал като герой, който се е изправил срещу Мина и е получил наказанието си. Планът на Джерард включваше съюз между елфите и рицарите на Соламния. Заедно двете сили можеха да направят опит да завладеят Санкшън и да възпрат възкачването на Царицата.

Младият войн възлагаше надеждите си на това, че елфите със сигурност ще проявят желание да освободят своя крал, и макар да бе останал с особеното впечатление, че Самар не харесва много Силваношей, все пак бе успял да впечатли суровия войн с истинската история за храбростта на Силваношей по време на схватката с Клорант и неговите поддръжници. Самар бе дал обещание, че ще се погрижи въпросът да бъде отнесен до Алхана Звезден Бриз. Елфът не се съмняваше, че тя ще се съгласи с плана. Така двамата се бяха разделили, обещавайки си един на друг, че ще се срещнат отново като съюзници на бойното поле.

След като пожела на добър час на Самар, Джерард се насочи към бреговата линия. Застанал на една надвиснала над вълните скала, той разкопча черната броня, отличаваща го като рицар на Такхизис, и започна да хвърля едно по едно отделните парчета в океана. С огромно задоволство видя как в първите лъчи на изгрева прибоят подхваща нагръдника му и го стоварва върху озъбените скали.

— Бъди проклета — каза той.

Сетне се метна на коня, облечен единствено с кожените си бричове и една силно износена вълнена риза, и потегли на запад.

Надяваше се, че с помощта на хубавото време и добрите пътища ще успее да се добере до господарския дом на лорд Улрих за не повече от десет дни. Съвсем скоро навъсено му се наложи да преразгледа плана си, понеже някъде по това време всичко започна да се случва по странно погрешен начин. Конят му си изгуби подковата в местност, където никой дори и не бе чувал за ковачи. Наложи се да измине цели мили встрани от главния си маршрут, за да намери такъв, като през цялото време водеше след себе си накуцващото животно. А когато все пак намери ковач, човекът работеше толкова бавно, че рицарят по някое време вече се питаше дали мъжът не се е заел първо да изкопае желязото от земята и чак тогава да го изкове.

Изминаха дни, преди конят му да бъде подкован, ала когато отново се метна на седлото, откри, че се е изгубил. По небето се виждаха единствено навъсени облаци. Не виждаше нито слънцето, нито звездите и нямаше абсолютно никаква идея в коя посока да поеме. Тези земи бяха рядко населени. Случваше се да язди с часове, без да види жив човек. Когато все пак се натъкваше на някого и попиташе за посоката, се оказваше, че изведнъж всички местни са оглупели, понеже без значение накъде го упътеха, неизменно се оказваше или в центъра на един и същ непроходим пущинак, или на брега на непроходима река.

Джерард започваше да се чувства така, сякаш беше в един от онези ужасни сънища, в които виждаш целта си, но така и не успяваш да се добереш до нея. В началото това го дразнеше и го караше да се чувства безсилен, ала след дни и дни лутане започна да изпитва силна тревога.

Отровата в думите на Галдар започваше да действа:

— Аз ли взимам решенията или Такхизис? — питаше се той. — Тя ли определя всяка моя стъпка? Наистина ли ме разиграва както си иска?

Неспирният дъжд го мокреше до кости. Студените ветрове го вледеняваха. През последните няколко нощи се бе наложило да спи под открито небе и вече започваше печално да си задава въпроса, какъв е смисълът да продължава, когато в далечината пред него забеляза светлинките на малко градче. Не след дълго достигна някакъв крайпътен хан. Не беше кой знае какво на външен вид, но поне можеше да му предложи покрив над главата, гореща храна, студена вода и — поне се надяваше на това — сведения.

Отведе коня си в конюшнята, почисти го и се погрижи за храната и удобствата му. Чак тогава влезе в хана. Беше късно и ханджията бе в отвратително настроение, задето са го събудили. Мъжът въведе Джерард в общата стая и му показа едно място на пода. Докато рицарят простираше одеялото си, го запита за името на града.

— Градът ни се нарича Тайбърн. На пътя за Палантас.

Джерард не спа добре. В съня си не спираше да се лута из някаква къща в търсене на врата, която така и не откриваше. А когато се събуди доста преди изгрев и се втренчи в тавана над себе си, осъзна, че вече е напълно и всецяло изгубен. Имаше чувството, че ханджията лъже за името и разположението на града, макар да признаваше, че за него е пълна мистерия защо му беше притрябвало на ханджията да го лъже, освен може би защото му се струваше, че всеки, който среща напоследък по пътя си, се опитва да го измами.

Приготви се и се появи за закуска. Настани се на един разклатен стол и бодна няколко пъти безименната маса, която миячката от съседното помещение нарече овесена каша. Джерард напълно изгуби охота за ядене. Главата му се опитваше да се пръсне от тъпа болка. Нямаше сили за нищо, въпреки че не беше вършил кой знае какво, освен да язди без посока през целия предишен ден. Пред него стоеше изборът да постъпи така и днес или да се върне обратно под одеялото. Блъсна настрана кашата и отиде до прозореца, където изтърка част от саждите, полепнали по стъклото, и надникна навън. Продължаваше да ръми.

— Все някога слънцето трябва да изгрее — каза си той.

— Не разчитай на това — обади се нечий глас.

Джерард се озърна. Единственият друг гост в хана беше някакъв чародей, или поне така предполагаше, понеже мъжът бе облечен с кафеникава мантия — цвят, подобен на цвета на съсирената кръв — и черно качулато наметало. Чародеят седеше в една от неголемите ниши и беше съвсем близо до огъня, запален в голямото каменно огнище. Беше болен — най-малкото това можеше да се предположи, понеже кашляше често, кашлицата му звучеше доста зле и сякаш идваше направо от стомаха му. Джерард го бе забелязал още на влизане, ала тъй като беше магьосник, рицарят бе решил да остави пътника на мира.

Така или иначе дори не бе предполагал, че е говорил на глас и някой е можел да го чуе. Очевидно обаче липсата на удобства в хана допринасяше за подобрената акустика във вътрешността му.

Можеше просто да отвърне нещо учтиво или да се направи, че не е чул. Реши да опита с второто. Не беше в настроение за събеседници и особено за такива, които очевидно бяха в последен стадий на туберкулоза. Той отново се извърна към прозореца и продължи да се вглежда навън.

— Тя владее и слънцето — каза магьосникът. Гласът му бе слаб и някак шепнещ, което го правеше зловещ и заповеден. — Макар че вече не владее луната. — Мъжът издаде звук, който навярно трябваше да представлява смях, ала вместо това беше прекъснат от нов пристъп на кашлица. — Ако някой не я спре, скоро ще владее и звездите.

Разговорът вземаше все по-тревожен обрат. Джерард най-после не издържа и се обърна.

— На мен ли говорите, сър?

Магьосникът отвори уста, но отново се задави в хрипове. Той притисна една кърпичка към устата си и шумно си пое дъх.

— Не — изграчи раздразнено. — Говоря си заради радостното усещане да плюеш кръв. Не е толкова лесно, колкото си мислиш, че просто да си хабя дъха заради него.

Сянката на качулката скриваше лицето му. Прислужницата отново беше изчезнала към опушената кухня. Джерард и чародеят бяха единствените двама души в помещението. Рицарят се приближи, решен най-сетне да види лицето на непознатия.

— Разбира, имам предвид Такхизис — продължи магьосникът. Той затърси нещо из джобовете на мантията си. Извади малка платнена кесия и я постави върху полицата над камината. Помещението се изпълни с особен, наситен мирис.

— Такхизис! — повтори изумено Джерард. — Откъде си разбрал? — попита тихо, като се приближи и застана до магьосника.

— Познавам я отдавна — отвърна чародеят с шепнещия си, наподобяващ кадифе, глас. — От много отдавна наистина. — Изкашля се и посочи. — Вземи котлето и налей малко гореща вода в онази чаша.

Джерард не помръдна. Вместо това се взираше в ръката на мъжа. Кожата й имаше златист оттенък, който искреше в светлината на огъня като рибешки люспи.

— Да не би освен тъпоумен да сте и глух, сър рицарю? — попита настоятелно магът.

Младият войн се намръщи. Не му се нравеше, че го обиждат, нито, че му нареждат какво да прави, особено когато заповедите излизаха от устата на напълно непознат. Изкушаваше се да пожелае на този чародей приятен ден и просто да си излезе. Само че думите на магьосника го бяха заинтересували живо. Винаги можеше да си тръгне.

Джерард вдигна котлето с една маша и отля гореща вода в чашата. Магьосникът пък изсипа съдържанието на торбичката в нея. Мирисът на сместа удряше право в главата и накара младият войн да набръчка отвратено нос. Преди да отпие, непознатият изчака чаят да се запари добре и леко да изстине.

Джерард си намери стол и го довлече до него.

— Знаете ли къде се намирам, сър? Яздя от дни, без да мога да се ориентирам нито по слънцето, нито по звездите. Всеки, когото запитам за пътя, ми показва различна посока. Ханджията спомена, че този път води до Палантас. Вярно ли е това?

Магьосникът допря чашата до устните си, колкото за една малка глътка, преди да отговори. Качулката му все така се спускаше ниско над лицето, за да държи чертите му в сянка. Джерард имаше усещането, че го наблюдават проницателни светли очи, в които имаше нещо нередно, само че то му се изплъзваше.

— Поне доколкото ми е известно, ханджията ти е казал истината — рече чародеят. — Пътят ще те отведе до Палантас… все някога. Друг би казал, че всички пътища, които минават от изток на запад, биха те отвели до Палантас… все някога. Това, което трябва да те тревожи повече сега, е, че пътят също така ще те отведе и в Джелек.

— Джелек! — възкликна Джерард. Джелек… щабът на Мрачните рицари. Осъзнал, че тревогата му лесно би могла да го издаде, той се опита да прикрие удивлението си с вдигане на рамене. — Какво пък, нека води до Джелек. Защо това трябва да ме интересува?

— Защото в този момент двайсет Мрачни рицари и неколкостотин пехотинци бивакуват точно в Тайбърн. Отправили са се към Санкшън по изискване на Мина.

— Нека си лагеруват където пожелаят — отвърна хладно Джерард. — Не се боя от тях.

— Когато те открият тук, ще те арестуват — продължи магьосникът, като още веднъж отпи от чая си.

— Арестуват? Мен? Защо?

Мъжът вдигна глава и го погледна набързо. Рицарят още веднъж получи усещането, че в очите на събеседника му има нещо наистина нередно.

— Защо? Ами защото на челото си можеш просто да изпишеш „соламнийски рицар“, за да не ги затрудниш чак толкова. Със златни печатни букви.

— Глупости — изсмя се Джерард. — Аз съм просто пътуващ търгове…

— Търговец без стока, която да продава, който има вид на военен и с късо подстригана коса? Търговец, който носи меча си, както го правят опитните ветерани, има отмерена стъпка и язди добре обучен военен кон? — Магьосникът изсумтя. — Няма да заблудиш и шестгодишно момиченце.

Той се върна към чая си.

— Все пак не виждам причина, която да ги накара да дойдат тук — рече бодро Джерард, макар да изпитваше все по-голяма тревога.

— Ханджията разпозна в теб соламниеца в секундата, в която те видя. — Магьосникът най-сетне допи чашата и я остави върху полицата. Кашлицата му беше отслабнала значително. — Забеляза ли как са се умълчали в кухнята? Мрачните рицари често посещават това място. Ханджията редовно им предоставя сведения. Току-що излезе, за да им съобщи, че си тук. Ще заслужи богата награда, ако успее пръв да им го каже.

Рицарят погледна смутено към кухнята. Наистина оттам вече не се чуваха никакви звуци. Реши да повика ханджията на висок глас.

Никакъв отговор.

Прекоси помещението и с един замах разтвори вратата, която водеше към отделението на готвача. Успя да стресне единствено миячката, която потвърди всичките му страхове, като нададе писък и избяга през задната врата.

Джерард се върна в общото помещение.

— Прав си — каза той. — Негодникът е избягал, а прислужницата се разпищя така, сякаш се канех да й прережа гърлото. Най-добре да се махам оттук. — Той протегна ръка. — Искам да ти благодаря. Съжалявам, но така и не те попитах за името, нито пък се представих сам…

Магьосникът не обърна внимание на ръката му. Вместо това взе дървения жезъл, подпрян на комина, и го използва, за да се изправи на крака.

— Ела с мен — нареди му той.

— Благодарен съм за предупреждението — произнесе твърдо Джерард, — но се налага да потегля, и то бързо…

— Няма да успееш да се измъкнеш — рече чародеят. — Вече са прекалено близо. Потеглили са на зазоряване и ще бъдат тук всеки миг. Имаш само един шанс. Ела с мен.

Като се подпираше на жезъла, на чийто връх имаше златна драконова лапа, уловила кристал, магьосникът го поведе по стълбите към горния етаж. В пълна противоположност с крехкия си вид се движеше бързо и решително. Странната му мантия шумолеше около глезените. Джерард се поколеба още само секунда, загледан през прозореца. Пътят беше празен. Не се чуваха нито звуци от приближаваща армия, нито барабани, нито маршируващи крака.

„Кой е този магьосник и защо трябва да му се доверявам? Само защото, изглежда, знае какво мисля, само защото заговори за Такхизис…“

Чародеят спря в основата на стълбите. Обърна се към Джерард. Необикновените му очи горяха от дълбините на сенките.

— Веднъж спомена, че трябва да следваш сърцето си. Какво казва сега сърцето ти, сър рицарю?

Младият войн го зяпна, неспособен да обели и дума.

— Е? — попита нетърпеливо магьосникът. — Сърцето. Какво има в него?

— Отчаяние и съмнение — проговори най-после Джерард с несигурен глас. — Подозрение, страх…

— Нейно дело — отсече чародеят. — Додето тези сенки са в теб, никога няма да видиш слънцето. — Той се обърна и продължи да се изкачва по стълбището.

Сега до ушите на Джерард най-после достигнаха очакваните звуци. Мъже крещяха заповеди, звънтяха снаряжение и стомана. Долният етаж се състоеше от кухня, трапезария и голямата обща стая, в която Джерард беше прекарал нощта. На горния бяха разположени отделените една от друга стаи за удобство на по-заможните посетители, включително и стаята на ханджията, намираща се зад дебела заключена врата.

Магьосникът се насочи право към тази врата. Опита дръжката, установи, че не иска да помръдне, и чак тогава докосна ключалката с кристала на върха на жезъла си. Разгоря се светлина, която едва не ослепи Джерард. Младият войн мига в продължение на няколко дълги секунди, виждайки единствено сини звезди. Когато отново успя да прогледне, чародеят бе отворил вратата, а от ключалката се извиваше струйка дим.

— Хей, не можеш да влизаш там… — започна Джерард.

Магьосникът му хвърли студен поглед.

— Напомняш ми за брат ми, сър рицарю. И макар да го обичах от все сърце, няма да излъжа, ако призная, че на моменти ме дразнеше до смърт. А като заговорихме за смърт, твоята също не е далеч. — Той посочи с жезъла си към стаята. — Отвори онзи дървен сандък. Не, не този. Онзи в ъгъла. Не е заключен.

Джерард се предаде. Щом си намерил петаче, поне потърси стоманена монета, както казваха. Той влезе в стаята на ханджията и коленичи до сандъка, посочен му от магьосника. Вдигна капака и се втренчи надолу към разнородната колекция от ножове и ками, няколко стари ботуши, чифт ръкавици, както и голямо количество части от броня: предпазители за китка, нагръдници, няколко еполети, допълнителни дрънкулки. Всички части бяха черни, някои — щамповани с емблемата на Мрачните рицари.

— Хазаинът ни очевидно не смята за грях кражбата от гостите си — рече магьосникът. — Вземи каквото ти е нужно.

Джерард затръшна капака на сандъка.

— Не — каза той.

— Да се дегизираш като един от тях е единствената ти възможност. Вярно, не разполагаш с голям избор тук, но все ще събереш нещо надве-натри — колкото да те пропуснат.

— Току-що се отървах от съвсем същите проклети боклуци…

— Само един сантиментален глупак може да говори такива неща — отвърна магьосникът. — И макар да не съм изненадан, че си го сторил, те съветвам да ме послушаш. Ще ти заема черното си наметало. Под него можеш да скриеш доста грехове, уверявам те.

— Дори и да се дегизирам, това няма да е от голямо значение — каза Джерард, Беше му омръзнало да бяга, да се дегизира и да лъже. — Спомена, че ханджията вече ме е издал.

— Той е просто един идиот. Ти пък си сладкодумен и мислиш бързо. — Магьосникът сви рамене. — Измамата може и да не сполучи. Като нищо е възможно да увиснеш на въжето. Но ми се струва, че рискът си заслужава.

Джерард се поколеба още няколко секунди. Може да бе уморен от лъжи, но със сигурност не се бе уморил от живота. Планът на магьосника звучеше добре. Мечът на младия войн — подарък от наместник Медан — щеше да бъде разпознат. Конят му все още беше с амуницията, характерна за Мрачните рицари, а и не бе имал случай да си смени ботушите, които също се носеха сред техните редици.

Все повече се чувстваше така, сякаш е уловен в ужасен капан. Успяваше да го заобиколи само за да се озове отново изправен пред него. Грабна първите изпречили се пред очите му части от броня и забързано започна да ги окачва по себе си. Някои му бяха твърде големи, а други — болезнено малки. Когато приключи, изглеждаше като брониран клоун. Все пак с помощта на черното наметало номерът можеше и да мине.

— Е — каза и се обърна. — Как из…

Магьосникът беше изчезнал. Обещаното черно наметало лежеше на пода.

Джерард огледа стаята изненадано. Не го беше чул да си тръгва, ала веднага си припомни, че мъжът се придвижваше изненадващо тихо. Моментално го налегнаха нови и още по-страшни подозрения, ала побърза да ги отхвърли. Беше без значение дали странният магьосник е бил на негова страна или не. Вече го беше въвлякъл във всичко това.

Вдигна черното наметало, наметна го през рамо и излезе забързано от стаята на съдържателя. Когато достигна стълбите, погледна през прозореца и видя, че отвън се задава отряд войници. С мъка устоя на изкушението да се втурне да бяга в търсене на скривалище. Изтрополи и издрънча надолу по стълбището, мина през вратата и излезе на главния път. Двама от войниците с алебарди грубо го изблъскаха по пътя си за навътре.

— Ей! — извика разгневено след тях Джерард. — Едва не ме съборихте! Какво означава това?!

Войниците спряха сконфузено. Единият докосна чело с пръсти.

— Моля за извинение, сър, но наистина бързаме. Изпратени сме да арестуваме соламниец, който се крие в този хан. Може да сте го виждали. Облечен е с риза и кожени бричове и се опитва да мине за пътуващ търговец.

— Само това ли знаете за него — попита рязко Джерард. — Как изглежда? Колко е висок? Какъв е цветът на косата му?

Войниците започнаха да вдигат нетърпеливо рамене.

— Какво значение има, сър. Той е вътре. Съдържателят ни каза, че ще го открием лесно.

— Беше вътре — наблегна рицарят. — Току-що го изпуснахте. — Той посочи с глава. — Отпраши с коня си в тази посока преди петнайсет минути.

— Сигурен ли сте, сър! — зяпна войникът. — Но защо не го спряхте?

— Никой не ми е давал заповед да го правя — отговори студено Джерард. — Негодникът не беше моя грижа. Ако побързате, може и да го догоните. О, и между другото той е висок красив мъж на възраст около двайсет и пет, с гарвановочерна коса и дълги черни мустаци. Какво сте се вторачили в мен като някакви телета? Заминавайте да го търсите!

Войниците измърмориха нещо под нос, излязоха обратно през вратата и се втурнаха надолу по улицата, без дори да си направят труда да му отдадат чест. Джерард въздъхна и задъвка долната си устна с раздразнение. Предполагаше, че трябва да бъде благодарен на магьосника, задето му бе спасил живота, ала не изпитваше благодарност. Само при мисълта за още лъжи, преструвки и измами нещо в него започваше остро да протестира и напълно отпадаше духом. Съвсем искрено си задаваше въпроса, дали щеше да се справи. В крайна сметка да го обесят можеше да се окаже далеч по-лесният вариант.

Свали шлема и прокара пръсти през жълтеникавата си коса. Черното наметало му тежеше и го караше да се поти обилно, ала не смееше да го махне. В добавка откъм дрехата се носеше особен мирис — напомняше му за изсушени рози и нещо друго, съвсем не толкова приятно. Джерард просто стоеше на входа и се чудеше какво да прави.

Войниците ескортираха със себе си група затворници. Рицарят обърна внимание на бедните нещастници само доколкото си мислеше, че би могъл да бъде и един от тях.

„най-добрият вариант — реши той — е да изчезна, докато все още претърсват наслуки. Ако някой се опита да ме спре, винаги мога да изляза с историята, че съм вестоносец и изпълнявам нечия бърза поръчка.“

Тръгна надолу по улицата. Вдигна бегъл поглед към небето и с приятно удивление установи, че е спряло да вали, а облаците вече се разпръскват. Слънцето грееше ярко.

Един изключително странен звук, подобен на блеенето на доволна коза, го накара да се обърне.

Над превръзката за запушване на устата го наблюдаваха чифт блеснали очи. Очите на Тасълхоф Кракундел. А блеенето, което си беше по-скоро мучене, принадлежеше на един доволен и радостен Тасълхоф Кракундел.

Истинският Тасълхоф Кракундел.